- Историята ми с българския език и българската литература започна малко случайно. Когато учех славистика в Лвовския университет, трябваше да избирам между полски, словашки и български. Вече говорих полски, защото съм от Западна Украйна, а там хората често познават полския език. От една страна, защото държавата е близко. На второ място хората, които принадлежаха към интелигенцията по времето на Съветския съюз – като баща ми – специално се занимаваха с полски език, за да могат да четат добра литература в полски преводи. Само така можеше да се намери добра литература в съветско време. И всъщност баща ми ме научи на полски.

Българският език и българската култура тогава ми се струваха много екзотични, защото са южни, усещат се някакви ориенталски, турски влияния. За съветското съзнание България беше синоним на ваканция, на лятна екзотика. Т.е. нещо близко, славянско, разбираемо – но друго.

Йордан Радичков бе първият български автор, от когото се заинтересувах. Съвсем случайно попаднах, ровейки в университетската библиотека, на негова книга с разкази. Много ми харесаха идеите му, образите му...Усетих нещо, което много ми приличаше на нашите Карпатски планини. Почувствах веднага много голяма близост с този автор, макар че не можах да се запозная лично с него. Той беше писателят, чрез който се заинтересувах от българската проза от края на 20 век.

- Мълчанието е много социално в този период. Имам предвид най-вече Васил Попов, Георги Марковски, Йордан Радичков, с които предимно съм се занимавал. Това мълчание първо е политическо, второ е социално. Социално е защото много често разказва за умиращото село, забравеното от всички - от Бога и от хората - село.

И разбира се, политическо мълчание. То е характерно за повечето литератури, развили се в авторитарна цензура. Тогава се налагаше да се използва т.нар. Езопов език. Същото е и в полската, украинската литература, те са списвани на две нива: първо - външно, разбираемо, без особени кодове и второ - за посветени, които владеят определен код за разшифриране.

- Проблемите на украинското и българското общество са много близки и затова много ми е жал, че досега българската литература е толкова малко позната в Украйна. От 1991 г. - независимостта на Украйна - има издадени само 7 книги българска художествена литература, преводачите сме само четирима.

В момента работя върху "Майките" на Теодора Димова. Този текст разказва за нещо, което в украинската литература не е още достатъчно описано: кризата в семейството, скъсването на психологическите връзки между поколенията... Преди всичко на родителите, които са социалистическо и постсоциалистическо поколение и по-младо поколение. Има много сериозен психологически разлом между тях.

Родителите ни не можеха да ни научат да живеем в новата реалност след 90-та година, защото те самите не я разбираха. Те сами преживяваха и все още преживяват криза, предизвикана от това, че не са намерили своето място в тази нова капиталистическа, глобализирана реалност. "Майките" е може би по-актуален за украинците текст, защото все още преживяваме до голяма степен тези проблеми, които за българското общество вече може би не са толкова актуални - проблемите на посткомунистическата трансформация.

- Бях, където и всички съзнателни, активни хора. Бях на Майдана от почти първия ден на протестите. Това беше период на няколкомесечна непрекъсната мобилизираност - изморителен и изтощителен. След януари 2014 г., след първите прояви на насилие, ние бяхме готови на всичко. В началото никой не вярваше, че след Оранжевата революция в Украйна може да се пролее кръв. След януари бяхме готови на всичко. Ако някой беше попитал тогава, сигурен съм, че голяма част от хората на Майдана щяха да кажат, че са готови да умрат. Няма да кажа, че твърде голяма част от населението взимаше участие. Но винаги е така. Активната част е 10-20%. Но тези 10% са онези, които правят историята.

- Отначало се чувствахме много измамени от страна на властта, която декларираше още от времето на Кучма (Леонид Кучма, президент на Украйна в периода 1994 г.-2005 г., бел.ред.) проевропейски курс. Това беше нещо, което ни даваше надежда. Обществото не може да живее без надежда. В края на ноември 2013 г. разбрахме, че няма надежда. Този отказ от евроинтеграция на президента Янукович и неговото правителство си беше просто един много дълбок шок за нас.

В самото начало протестът беше на студентите и част от преподавателите, като да кажем в Париж през 1968 г. Обаче след 1 декември 2013 г., когато тези студенти бяха пребити от спецчастите, излязоха родителите им. Вече не ставаше дума само за евроинтеграцията, а за достойнството, как властта може да си позволи да използва насилие сред собствения си народ и особено срещу младите хора. Според мен евромайданът свърши в нощта на 30 ноември срещу 1 декември.

– (Въздиша) Няма какво да крием, Украйна преживява в момента много тежък период от своята история. Знаци за възможна агресия на Русия срещу Украйна имаше и преди, но ние не вярвахме, това звучеше като абсурд. Знаехме за политически провокации и манипулации от руски спецслужби, но не вярвахме, че може да стане дума за открита агресия.

Ситуацията сега е много напрегната, много нервна. Обществото лесно се поддава на всякакъв вид провокации. Намира се в ситуация на много дълбок дисбаланс. Икономическата криза допълнително налива масло в огъня, защото хората не се чувстват сигурни в страната си. Не би било честно да крием, че в Украйна има много социални проблеми. Например с големия брой оръжия, които притежават хората, които воюват или са воювали в така наречените доброволчески батальони. Това са части с много голям принос в противодействието срещу агресията на протестите. Много хора от Майдана отидоха директно на фронта в източна Украйна. Но тези батальони съществуват извън всякаква йерархия и за съжаление понякога злоупотребяват с правата си, занимават се с контрабанда, изпълняват криминални поръчки и са субект и обект на провокации.

- Не разделение, имаше разлика. Донбас винаги е бил доста специфичен регион със сила регионална идентичност, над която стоеше само една имагинерна, съветска идентичност. т.е. хората се идентифицираха и много от тях все още се идентифицират с някаква несъществуваща структура. Това дори не е толкова носталгия, колкото някаква психологическа необходимост. Защото голяма част от населението в тези региони нямат друга историческа или културна точка, върху която да се опрат. Тази несъществуваща идентичност е много добра почва за манипулиране.

- За да бъдеш защитен, трябва първо да се чувстваш първо част от държавата. Не може да очакваш някой да дойде и да ти даде всичко. Това е точно този тип съветско съзнание, който в съвременния свят не работи. Ти сам трябва да си активен, щом искаш и държавата да бъде активна. Аз не съм склонен да защитавам вътрешната политика на правителствата. Нямаше социална политика за интеграция, така че, разбира се, има вина на централните власти и местните органи. Но и тази позиция на очакване е нещо, което много силно отслабва обществото. Тази част от украинското общество – на изток и в Крим бе най-слаба в това отношение.

Крим всъщност винаги е бил сложно образувание. Те си имаха автономия и вътрешната политика на Украйна към Крим бе много пасивна. Много от нещата, които трябваше да се решават на национално ниво, бяха оставени да се решават на местно. Да вземем кримските татари, към които Украйна винаги е имала много сериозен дълг, защото те винаги са били много проукраински настроени. Украйна им даде възможност да се върнат в родината си, но после те се почувстваха изоставени. Кримските татари бяха принудени да се борят с местните власти. Те например не им даваха земя, за да строят домове, за търговски цели... Там социалната обстановка винаги е била напрегната. За съжаление малко се говореше за това, в Украйна много неща се премълчаваха. Това всичко си пролича по време на кризата.

- В момента проблемите, които преживява Украйна, са социално толкова тежки, че евроинтеграцията не се усеща като проблем вътре. Но да, чувства се, че Украйна малко е оставена сама спрямо агресора. Това в самата Украйна е по-трудно да се види заради тази обща напрегнатост и невъзможност да се погледне глобалния контекст. Но като се излезе от страната и се говори с хората от Западна и Южна Европа за актуалната ситуация, тя вече някак си липсва в общественото съзнание. Тя е слязла от първите страници на вестниците, от телевизионните новини. Когато нестабилността става стабилна, тя престава да вълнува журналистите и обществото. За съжаление в общественото съзнание на Запад Украйна вече се е превърнала в територия на стабилна нестабилност.

- За съжаление да. Ситуацията е доста сложна. Защото макар повечето руски телевизии да са блокирани, в самата Украйна има медии, които, макар и завоалирано, предават тази руска пропаганда. От една страна би трябвало да са лишени от лиценз, от друга страна Украйна не трябва да се превръща в държава със силна цензура. Напоследък тя е паднала много ниско в класациите за свободата на словото.

Украйна си е държава в състояние на война. Въпреки че тя не е обявена досега – нито от страна на Русия, нито от страна на Украйна. Все още се говори за антитерористическа операция. Но коя антитерористическа операция може да продължава три години? Това е абсурд. Но от друга страна е добре, че Украйна не изпозлва много жестоки инструменти за цензура, че все пак тези медии си работят. Този конфликт, тази хибридна война, се случва отчасти в медиите. Дори мисля, че ролята на медиите бе най-важната в тази война. Без медиите всичко това би било невъзможно.