Потребителска фотогалерия
Първата крепост на това място е построена през 474 г. пр.н.е. от Хиерон I от Сиракуза, който идва на помощ на жителите на Кума във войната им срещу тиренците. В резултат на победната битка във водите срещу днешния град Лако Амено на остров Иския, Хиерон І получава остров Иския и островчето на крепостта като награда. 
През 315 г. пр.н.е. римляните основават град Енария в Иския и най-вероятно използват крепостта като защита, строейки там няколко жилищни сгради. През следващите векове плячкосванията и дългите периоди на управление на вестготите, вандалите, остготите, арабите, норманите и анжуйците напълно трансформират крепостта на Хиерон. 
Изригването на Епомео (най-високата планина на вулканичния остров Иския) през 1301 г. дава значителен тласък на развитието на селището на островчето на крепостта. Жителите на Иския намират убежище на малкото островче, което осигурява по-голямо спокойствие и безопасност. Така се ражда истински малък град. 
През 1441 г. Алфонсо от Арагон строи наново старата Анжуйска крепост, свързвайки скалата с големия остров с мост и издига могъщи стени и укрепления, в чиито рамки почти всички жители на Иския намират подслон и защита от набезите на пиратите. 
Най-великолепният период на замъка и крепостта е в края на XVI век, когато островчето приютява 1892 семейства заедно с манастир на Кларисите, абатство на базилианците от Гърция, епископ с църква и семинария, и принц с гарнизон. 
Има 13 църкви, 7 от които са енорийски. Около 1750 г., след като опасността от пиратите е отминала, жителите на крепостта търсят по-удобни жилища в градовете на остров Иския, за да намерят нова земя, която да обработват, и риболовът да е по-удобен. 
През 1809 г. Англия обсажда крепостта – тогава владение на французите, и я обстрелва, което почти я разрушава. През 1823 г. Фердинанд, крал на Неапол, прогонва последните 30 жители и трансформира крепостта в затвор за осъдени на доживотна присъда. 
През 1851 г. крепостта става политически затвор за тези, които се противопоставят на Бурбонската власт. През 1860 г. с пристигането на Гарибалди в Неапол политическият затвор е закрит и Иския става част от кралство Италия. 
Днес крепостта е частна собственост от 1911 г. и собствениците й се грижат за реставрацията и управлението. До нея може да се стигне по два начина: с асансьор, от чийто изход започва обиколката, или пеша по стълбите нагоре. 
Първата точка от обиколката е терасата Immacolata. Тя гледа на запад и осигурява великолепна гледка към село Иския Понте и Spiaggia dei Pescatori (плажът на рибарите). Зад тях се вижда хълмист пейзаж и върха на планината Епомео. 
Непосредствено до терасата е църквата Immacolata. Построена е през 1737 г. на мястото на бивш параклис, посветен на св. Франциск, църквата Beata Vergine Assunta (Благословената Дева на възнесението), наречена и църква на Непорочното зачатие, по искане на игуменката Батиста Ланфрески от съседния манастир на Кларисите. Катедралата Assunta е построена от хората на Иския след вулканичното изригване на Арсо (1301 г.), за да замести съществуваща катедрала на основния остров. Постройката е издигната над съществуващ вече параклис, който е превърнат в крипта на катедралата. Най-голямото й великолепие е през ренесанса и най-вече на 27.12.1509 г., когато в нея се женят Витория Колона и Феранте д’Авалос, маркиз на Пескара. 
Цената на строителството, която е много висока заради големината на църквата и архитектурния ѝ план, са непосилни за манастира, който вече и без това е в дългове – сребърните вещи на манастира е трябвало да бъдат продадени, за да се платят непосредствените разходи. Това е причината църквата да не е завършена и стените ѝ днес да са напълно бели. Планът е с форма на гръцки кръст. Фасадата ѝ, точно като външните стени, е просто варосана и има прост портал от лава. Вътрешността кулминира във високия купол с 8 големи прозорци. Стените са варосани, а подовете са направени с теракота от Кампания. 
Манастирът S. Maria della Consolazione е основан през 1575 г. от Беатриче Куадра, вдовица на д‘Авалос и приема 40 монахини от ордена на Кларисите, дошли от отшелничество в планината Епомео. Монахините, повечето от които са първородни дъщери на благороднически семейства, водят затворен живот от ранна възраст, така че семейното имение да може да се предаде на първородния син. Манастирът им е затворен през 1810 г. в резултат на закона за секуларизацията, приет от Жоакин Мюра, крал на Неапол. Останалите 16 монахини са преместени първо в палата на маркизите Ланфрески в Иския Понте, а след това в манастира Сан Антонио. 
Гробището на монахините е разположено под църквата и е изградено от поредица от урни за телата. Плътта бавно се е разлагала, телесните течности са се събирали в специални съдове, а накрая мумифицираните скелети са се трупали в костницата. Тази зловеща практика произтича от нуждата да се подчертае абсолютната безполезност на тялото, тъй като то се разглежда просто като получател на душата. Липсата на индивидуално погребение отново акцентира върху това убеждение. Всеки ден монахините се молят на това място и медитират върху природата на смъртта. Прекарването на няколко часа дневно в такава нездравословна среда често води до това монахините да стават жертва на тежки болести, в някои случаи смъртоносни. 
Белведерето на манастира гледа на северозапад и осигурява гледки отново към Иския Понте и Порто д’Иския. При ясно време се виждат и планините в средата на острова. 
От кафенето до манастира се разкрива романтична гледка – руините на катедралата Санта Мария Асунта в хармония с мекотата на залива на св. Ана. 
Запазени са някои останки от древни периоди , които са вплетени в Къщата на слънцето. Тук се припокриват ценни археологически структури, датиращи от различни исторически периоди. През тази сграда има достъп до красиви алеи и тераси, кафенето Il Terrazzo, богатата растителност на островчето и старите църкви и паметници. 
Църквата San Pietro a Pantaniello е наречен така заради статуя на светеца, произхождаща от малка и изоставена църква на хълм, близо до настоящето пристанище на Иския, което по онова време е малко пристанище, наречено pantaniello (малко блато). Това езеро е прорязано през 1851 г. от страната към морето по нареждане на Фердинанд ІІ дьо Бурбон, крал на Неапол, за да се трансформира в пристанище. 
Църквата има шестоъгълен план и е построена от Дионисио Басо за сина му Помпео, който е свещеник. Осветена е през 1564 г. Архитектурните планове се приписват на архитекта Якопо Бароци, известен като Ил Виньола. 
След като опасността от пиратите отминава, хората се връщат към живота на основния остров и строят тук тези сгради. Култивират лози върху руините на древните сгради, които са рухнали заради земетресенията и английския обстрел. 
Бурбоните в Неапол трансформират съществуваща сграда в затвор през 1823 г. През 1851 г. политически затворници като Поерио, Ниско, Агреси и други видни мъже от италианското Risorgimento (движението за обединяване на Италия) са затворени тук сред истински престъпници. Здравите врати, различните кули и дупките, през които затворниците са наблюдавани денонощно, свидетелстват за строгостта на затвора. 
Терасата на маслините някога е била градината на замъка и предлага 300-градусова панорама към залива на Неапол и кристално чистото море. Крепостта се издига зад нея, но не е отворена за посещения. От външната страна могат да се видят внушителните Анжуйски кули. Тя е построена наново от Алфонсо от Арагон през 1441 г. като подарък за Лукреция д’Аланьо – очарователна плебейка от Торе дел Греко, в която той се влюбва. По-късно принцеса Витория Колона живее тук в продължение на 35 години. 
Известната поетеса бяга от Рим с баща си по политически причини, когато е на 8 години. Омъжва се за Феранте д’Авалос и привлича в крепостта най-големите художници и писатели от онова време. След смъртта на съпруга й в битка, тя търси утеха в различни манастири в Италия. Умира в Рим, а Микеланджело е неин голям почитател и приятел. На снимката е кафенето-ресторант Il Terrazzo, което е разположено на най-високата точка на района, който е открит за посещения, и отново предлага гледки към залива на Неапол, Иския и Капри. 
Църквата Santa Maria delle Grazie е построена върху предишна сграда в началото на ХVІ век и е разпределена към паството на рибарите на Иския. Тя е надвиснала над морето и по тази причина е известна и като църквата на Madonna della Punta. Първоначално достъпът до древната наблюдателница и защитна кула е бил директно от укрепените стени под нея чрез външно стълбище. Отдолу още се виждат останките от стените и фурната за приготвяне на гюллета. 
Алеята на слънцето първоначално е сред главните алеи на крепостта. Средиземноморската растителност тук е в изобилие: маслини, дафинови дръвчета, рожкови, смокини, мушмули, нарове, индийски смокини и широколистни дръвчета. Гледките към залива на Неапол, Сорентинския полуостров и Капри и тук са превъзходни. 
По стълбището на Сан Кристофаро, което е наречено така, защото е водело до малка църква, посветена на този светец и съществувала в миналото, се стига до църквата Madonna della Libera. Тя е построена през ХІІ век и е принадлежала на семейство Калосирто от Иския. По-късно в това семейство се ражда Сан Джован Джузепе дела Кроче – светецът-покровител на острова. През 1301 г. по време на последното изригване на Епомено хората на Иския дават обет пред Мадоната и ѝ посвещават църквата, която е наречена della Libera, защото Мадоната ги е освободила от катастрофата. Мадоната е изобразена с протегнати ръце, докато спира вулканичната лава. Изображението, което е изложено в тази църква, е вярно копие на оригинала, прехвърлен в катедралата на Иския в началото на ХІХ век. Копието е дело на Антонио Кутанео. 
Алеята Ailanthus, или алеята на райските дървета – високи широколистни дървета, които се отглеждат с декоративни цели и заради сянката. Родината им е Азия и Австралия, но са натурализирани в Северна Америка и Централна и Южна Европа. 
Останките от храма на слънцето 
Гледка от балкона на храма 
Арагонската крепост в Иския е отворена целогодишно, седем дни в седмицата, от 09:00 до залез слънце. Цената на билета за възрастни е €10. 