СССР и Русия
"Дневник" публикува откъс от новата книга на Стефан Попов "Атлантис. Дезинтеграция на политически тела", издадена от "Обсидиан". Откъсът е предоставен от автора - доктор на философските науки, изпълнителен директор на "Риск Монитор".
| За книгата Днес идеята за разпадане на политически форми е по-реалистична и по-често наблюдавана в международен план отколкото идеята за интеграция. Нещо повече, днес все повече откриваме, че колапс на политически тела протича най-често отвътре, по причини, заложени в тяхното собствено устройство, а не поради традиционни военни атаки отвън. Книгата е опит да бъде развита именно тази перспектива – на рисковете, които политически форми, най-вече държави, носят за собственото си разпадане. Развити са пет профила на политически форми, които са примери на действителен или възможен колапс. Две от тях – СССР и Югославия – действително са изчезнали. Другите са носители на висок риск от дезинтерация. Русия е разгледана във връзка със СССР и като частично негово продължение. Една от формите – ЕС – не държава, а голяма международна организация. Ето накратко и примерите на дезинтеграция, описани в книгата. Съветският съюз е разгледан като екстатично имперско тяло с архаична неспособност да се помести в свои устойчиви граници. Обратно, СССР не признава не само граници в международните отношения, а всевъзможни други граници като етнически, генетически, географски, природни в широк смисъл. Неговата експанзивна натура е продължена по един осъвременен начин от Русия. Югославия е видяна като изначално ориентирана към своя колапс поради опита й да бъде многонационална федерация. Този проект е неуспешен и няма как да бъде инженерно изпълнен въпреки усилията на Тито. При една сериозна трансформация в структурата на международната среда липсващото условие на протофедералната кохезия отключва процеса на дезинтеграция. Нещо повече, в случая той протича по невиждан след Втората световна война самоубийствен начин. Украйна е разбрана като изначално раздвоена. Тази представа съответства на нейното хилядолетно име като указващо място по границата, на края. Като изграждаща се по този начин, Украйна е съдбовно обвързана с онези позиции извън нея, които я виждат като свой край и граница, в частност Русия, но не само. Съответно на тази си историческа конституция, тя остава да живее като сдвоено политическо тяло. Днес Украйна отново изживява тази си раздвоеност по особено интензивен начин. Тя за пореден път в своята история е видяна като гранична зона на Русия, а не като независимо политическо тяло. Македония е видяна по замисъл и произход като постоянно недовършено политическо тяло. Тя е вътрешно раздвоена между двете големи национални общности. Към това условие се добавя столетното разслояване на политическото тяло от характерните отношения на съседите. Македония, видяна отвън, е изначално оспорвана по директен политически начин. Днес тя продължава да изживява серии от кризи, които я разтърсват и застрашават съществуването й. Най-солиден начин да бъде преодоляно това двойно условие би било включване на Македония в по-мащабна политическа формация, каквато е ЕС, независимо от установените критерии за членство. Европейският съюз не е политическо тяло в традиционен смисъл. Нещо повече, отсъства дефинитивна яснота какъв тип политическа форма е ЕС. В зависимост от това как ще бъде определена тя, ще се стигне и до различни отговори. Дали на ЕС се гледа като на недовършена федерация, конфедерация, постмодерна формация, тип имперско тяло, международна регионална организация или нещо друго, има съществено значение. И не само за констатации или прогнози за дезинтеграцията му, а и за възможни политики по редукция на екзистентни рискове. |
СССР и Русия
След рухването на съветския проект склонността към агресия от съветската епоха видимо намалява. Страната се включва в различни международни инициативи; ратифицира Европейската конвенция за човешките права, става член на Г-7 (Г-8), изгражда партньорство с НАТО, което води дори до разговори за възможно членство в Алианса. Русия се разделя и със своята универсалистка утопия по същия начин, по който Сърбия и Хърватия изоставиха югославския проект и се съгласиха да живеят в свят на национални държави и капиталистически отношения. След период на упадък през 90-те години на ХХ в. икономическият растеж при първите правителства на Путин е значителен. Тези развития създават впечатление, че Русия е намерила прагматичен начин да осигури своя просперитет. Те убеждават западните наблюдатели и политици, че Русия се нормализира като съвременен тип национална държава. И като всички на запад от нея, ще развие уважение към границите и признание на други аналогични формации. И най-съществено, ще се придържа към установения след 1945 година международен ред, тъй като алтернативата е хаос.
През целия период, в който Русия има относително приемливо за Запада поведение, се регистрират сигнали за отклонения от либералнодемократичните стандарти на западния свят. Но те се възприемат като временни, незначителни и преодолими с времето. Обаче Крим и кризата в Източна Украйна показват, че връзките с описания по-горе характер на съветския период съвсем не са прекъснати. Съобразяването на Русия с международния контекст при завръщането на Путин като президент основателно се преосмисля. То вече се възприема като приспособяване на експанзивния манталитет към нов политически контекст.
В последното десетилетие светът отново с тревога наблюдава как Русия се връща към своя "невротичен възглед за света" и експанзивния атавизъм на съветския тип имперска организация. Най-често западните държави обвиняват Русия, че през 2014 е нарушила международноправни и конституционни разпоредби, организирайки референдума в Крим. По-сериозният момент в руската кампания обаче е друг. Русия нарушава не толкова правни положения, колкото равновесието в международния ред след 1945 година. Този ред в Европа не е изписан, нито е пряко договарян. Той е съпроводен с множество договори, но не е и няма как да бъде изчерпателно изписан в тях. Но това не намалява стойността му, напротив, прави го още по-сериозен и съществен.
Стабилността в Европа, включително и Русия, е състояние, което не може да бъде основано върху формална правна рамка. Преди всичко никаква правна рамка не може да абсорбира в себе си условията за собственото си изпълнение, тези условия са извън нея. Всъщност зависимостта е тъкмо обратната. Постигнатата в действителния международен процес стабилност създава условията за еволюция на международноправни инициативи и режими. Те стъпват на нея, а не, както позитивният легалист неявно приема, тази стабилност произтича от тях. Именно некодифицираният половинвековен баланс и ред бива сериозно застрашен с действията в Украйна.
За първи път негласният договор на всички страни, включително Русия, порядъкът след Втората световна война да бъде съхраняван, е нарушен по драстичен начин. Така отново става ясно, че руската граница е неспокойна, не търпи мястото, на което е установена, и се възползва от възможност да експандира. Събитията в Украйна подсещат международния наблюдател, че Русия не е склонна да се оттегли в установената за нация-държава рамка. И преди Крим тя се е развивала в посока, която дава основания да се мисли за дълбинен континюитет със СССР.
На първо място, Русия възпроизвежда елементи, напомнящи съветските социални изстъпления във вътрешните си работи. Руският капитализъм създаде уродливата фигура на олигарха, една карикатура на успех, която няма аналог в западния тип капиталистически просперитет.
Страната се отнася към природните си богатства грабителски. Няма идея за дългосрочно устойчиво развитие. Развива високорискова за себе си ориентация към експорт на природни ресурси и е лишена от идея за конкурентна собствена индустрия. Президентът е обект на обожание, подобно на култа към личността от времето на СССР, рейтингите му стигат злокачествени висини, присъщи било на митологическа персона, било на севернокорейски лидер.
Изключителна власт е съсредоточена в ръцете на една група хора или дори на един човек, което най-пряко съответства на порядките от съветския период. Тайните служби, изглежда, са съживени и имат още по-голяма власт, вече неограничавана от надзорните правомощия на партията. Убийството на опозиционни лидери се превръща в нещо регулярно не само на територията на страната, но и отвъд нея. Свободата на словото се ограничава, стига се до ексцесни акции като арести на артисти или спиране на достъпа до Уикипедия. От Думата се чуват заплахи за широко интернетно затваряне на страната. Църквата се политизира в степен недопустима за съвременна конституционна държава и напомня съвременни теократични режими. Държавата на свой ред охранява с наказателни акции авторитета на православието. Реабилитират се отхвърлени периоди от историята на СССР, оправдава се Сталин дори за Пакта "Молотов – Рибентроп" и подялбата на Полша. И така нататък, могат да се изброяват цели редици от подобни развития, които говорят за сериозна трансформация на публичната сфера в Русия в последните години.
На второ място, именно защото Русия се разделя с утопичните пориви на съветския проект, външните отношения и твърдата геополитика започват да се превръщат в сфери на особено внимание и инвестиране. Установяват се характерни сходства със съветската нагласа към собствената граница и външния свят. От една страна, Русия няма прагматични основания за войните в Грузия и Украйна. Тя нищо не е спечелила от тях, липсва рационална калкулация, която да демонстрира, че все пак едностранно са налице трайни придобивки от тези операции. Единствената трайна придобивка е недоумението, което нейните акции пораждат в западните политически среди, ангажирани с мисията да съхраняват следвоенния ред. Липсата на ясен интерес затруднява и международните оценки какво Русия печели и какво губи от своите акции. Това напомня характерната самоцелност на съветските военни кампании, особено ясно демонстрирана в Афганистан. От друга обаче, не съществува убедителен вътрешен или външен фактор, който да предизвика критическо осмисляне на причините, поради които те са се водили. Още повече, нито външнополитическите отношения, нито геополитиката са тема, отворена за размисъл, дебат или дискусия в публичната сфера. Затова и общата дългосрочна значимост на тези агресивни кампании е обречена да остане неясна. Те не получават свой вътрешен анализ и оценка, от които би се повлияла руската политика в бъдеще.
Вероятността за бъдещ нов период на нещо като гласност и перестройка, в каквито и метафори да бъде маркиран, е слаба. Гласност и перестройка са характерни късносъветски процеси. Те са специални кампании в социалистическа среда, възникват в контекст на пределно вътрешно изтощение на съветската менталност и в съответен момент на загуба на ориентация; инициират се отгоре, от нов съветски водач с презумпцията, че ще променят отново, както много пъти преди това, живота на съветските хора и общество; нямат националистически характер, напълно неутрални са към предполагаемото величие на руската нация; не се провеждат от овластени свръхкапиталисти, а от интелектуални среди, които биват призовани да говорят публично, и т.н.
Нито една от тези особености не се регистрира в съвременна Русия. Нейният капитализъм е така устроен, че изключва кампании като гласност и перестройка. На тяхно място може да се разпали националистическа кампания. Затова единственият временен победител е рейтингът на президента Путин на национално ниво. Този фактор обаче повишава риска от повторение и дори от повишаване на авантюрните жестове. В крайна сметка самата анексия на Крим с това се отличава от предишни акции. Тя не е така варварски кървава, каквато беше разправата с Чечня. Но от гледна точка на международния ред е много по-рискова, тъй като има глобален отзвук.
* * *
Поведението на Русия след разпадането на Съветския съюз формира траен профил и политическа ориентация при Путин. Той може да се резюмира в твърдението, че многомерно-утопичната експанзия на империята се редуцира до по-традиционни форми. Те са главно развити в три посоки.
Преди всичко след 1991 година Русия се въвлича в кампании, които ще разширят границата й, като присъединят съседни територии, било директно като части на федерацията, било като скрити колонии. Това са Първата (в мандата на Елцин 1994) и Втората (1999 – 2009) унищожителни войни в Чечения; войната с Грузия (2008), в резултат на която към Абхазия (1991 – 1993) се добавя Източна Осетия; случаят с Транснистрия (1992). До Путин тези интервенции нямат характер на промислена политика. Някои са импулсивни и се възприемат от западния наблюдател като следствия от разпадането на СССР, въпреки че бруталната намеса в Чечения е трудно да бъде оценена така. Но намесите в Украйна дефинират трайно експанзивния профил на новото имперско поведение. Към тези кампании може да се добави и авантюрата на Русия да поеме водеща роля в конфликта в Сирия, един хазартен ход, който нито е предизвикан от непосредствена заплаха, нито е внимателно планиран, нито има ясни и недвусмислени основания, нито е предвидимо докъде ще доведе. Най-вероятно става дума за нов тип експанзия навън, в която Русия самоцелно демонстрира статус на решаващ фактор и роля на велика сила с уникален свой интерес и капацитет да го преследва.
На второ място, Русия в периода на Путин се ангажира в иницииране на т.нар. Евразийски съюз. Подобна формация би възстановила частично мащабите на империята от съветския период. В нея Русия би имала централна роля, но не би имала доминиращата роля на Съветския съюз, нито капацитет да инсталира местни правителства. В този проект Русия се опитва да привлече страни, които я разделят от зоната на Европейския съюз, каквато е Беларус, страни от Кавказкия регион като Азербайджан и страни от Централна Азия, преди всичко Казахстан. Но желанието на Русия да изгради съюз на държави, аналогичен и алтернативен на ЕС, не води до яснота как да стане това. Единствено ясно е, че Русия би желала да изгради нова наднационална формация.
На трето, руските експанзивни проекти се осъществяват през икономиката на износа на суровини. Тази икономическа политика, управлявана директно от държавата, има три особености, които проличават след по-дълъг период на изпълнението й. От една страна, тя води до иницииране на наглед нормални бизнес проекти по износ на суровини. От друга обаче, доминацията на тази политика води до неимоверно игнориране на вътрешното стопанско развитие на самата Русия. На трето, компании като "Газпром" и "Роснефт" се доказват с времето като двойствени. Те са бизнес структури, през които федералното правителство и кръгът около Путин провежда нов тип, непозната в съветския период експанзия. Съществен момент в нея е мотивацията да получи монополно положение в набавянето на стратегически ресурси/суровини за страните на ЕС.
Така описани, новите стратегически политики на Русия носят характерна двойственост. От една страна, те са лишени от екстремно-фантазни измерения като реформи на природата и създаване на нов човек. Днешна Русия стъпва на земята и се държи като държава, а не като провиденциална сила. От друга обаче, и трите споменати посоки на политика са различни от онова, в което голяма, силна национална държава в широкото европейско пространство би се въвлякла. Политиките все по-открито се вписват в матрицата на едно квазиимперско отнасяне към света. В някои аспекти натежава идеята за изграждане на многонационална формация, каквато би била един Евразийски съюз, а в други същият този "невротичен възглед за световните дела" се оказват решаващи.
С отмирането на напълно фантазни измерения и поради променената размерност на пространството, в което имперската екстатика се практикува, характерът на имперското политическо тяло не се променя типологически. То заживява наглед по-близо до споделена с другите реалност. Но и това е привидно и трябва да се наблюдава случай по случай. И трите посоки на устойчиви политики говорят за имперско политическо тяло с неспокойна, екстатична граница, съобразена обаче с нещо като принцип на реалността в най-общ смисъл. И макар това съобразяване да е видимо налице, и в трите посоки са направени големи грешки в планирането (например за изграждането на Евразийски съюз), нереалистични прогнози (например за безкрайно растящото потребление на енергийни суровини), неразбиране на търговските партньори, с които се налага Русия да осъществява проектите се (най-вече Европейския съюз), неразбиране на динамиката на средата (например сривовете в цените на петрола, последвалото обезценяване на рублата). Оказва се, че в тези и други измерения Русия генерира нереалистични проекти.