Съвсем в реда на нещата е – като се има предвид колко скапан е днешният ден – настоящата история, изпълнена със злочестини и неволи, да започне на задната седалка на полицейска кола, където сме се нагъчкали като сардини с изминал срок на годност моя милост, гадната ми сестра Джорджия и Леонардо Мълчаливия.

По-жалка картинка от това – здраве му кажи! Всъщност за злощастния случай с полицията ще разкажа малко по-късно – трябва да посъбера сили, за да се впусна в обяснения.

И така, почитатели на книгите и всички вие, които се нуждаете от някоя и друга червена точка за извънкласно четене – представям ви напълно автентично описание на досегашния ми живот. Ужасните години в основното училище. Ако вече сте минали оттам, значи знаете за какво говоря. А ако още не сте изкласили дотам, обещавам ви, че твърде скоро ще разберете.

Но да си кажем правичката – мен хич няма да ви е лесно да разберете, имам предвид истински да ме разберете, мен и шантавия ми живот. Затова и ми е толкова трудно да намеря някого, на когото да се доверя. Истината е, че не знам на кого мога да вярвам. Така че чисто и просто не вярвам на никого. Освен на майка ми Джулс (поне през повечето време).

Така да видим дали мога да се доверя на вас. Като за начало, малко предварителна информация.

Значи, ето това съм аз, пристигам в "затвора", известен също като основно училище "Хилс вилидж", в колата на Джулс. Снимката дължим на Леонардо Мълчаливия.

Но да не се отплесваме. Сега е моментът да вметна, че все пак се доверявам на един човек.

И това е не друг, а Леонардо. Леонардо е луд за връзване и откачен колкото си иска, но важното е, че се държи естествено.

Ето някои хора, на които не бих се доверил за нищо на света.

На първо място – госпожа Злобара Донатело, или съкратено – Ламята. Преподава английски и ръководи любимия ми предмет в шести клас – задържане след часовете.

Също и госпожа Айда Стрикър, заместник- директорката. Айда отговаря за всичко, чак до последната глътка въздух, вдишана от някой нейде в района на училището.

Следва Джорджия, моята супер нахална, супер противна, супер досадна сестричка, чието единствено положително качество е, че изглежда така, както вероятно е изглеждала Джулс в четвърти клас.

Има и други в списъка, но постепенно ще стигнем и до тях. А може би няма. Не съм съвсем сигурен как ще се развие тази история. Както вероятно се досещате, това е първата ми книга. Но нека сега да поговорим за вас. Хем ми се иска да ви разкажа всичките си дълбоко лични, смущаващи преживявания, като например ужасната история с полицейската кола, хем не знам дали мога да ви се доверя. Така де, що за хора сте, а? Имам предвид каква е истинската ви същност?

Може ли да се каже, че като цяло сте готини и свестни? Ама кой го казва? Вие? Вашите? Брат ви или сестра ви? Добре де, в духа на евентуалното приятелство, което би могло да пламне между нас, ще ви споделя още нещо, макар никак да не ми е лесно.

Вижте, ето така изглеждах в първия ден на училище в шести клас. Какво, приятели ли сме още, или вече ми обърнахте гръб? Хей, не си тръгвайте! Сериозно, поостанете още малко. Ако не друго, умеете да слушате. А, повярвайте ми, имам да ви разказвам невероятни неща.

Значи, представете си деня, в който се е родила прапрабаба ви. Представихте ли си? Сега се върнете още стотина години назад. И после още сто. Горе-долу по това време е построено основно училище "Хилс вилидж". Навремето май е било затвор за пуритани, но положението не се е променило особено – сега е затвор за шестокласници, седмокласници и осмокласници.

Гледал съм достатъчно филми, та да съм наясно, че вкарат ли те в затвора, реално имаш две възможности: (1) Да пребиеш някого като куче, та всички да решат, че си съвсем умопобъркан и да гледат да не ти се пречкат, или (2) Да не вириш глава много-много, да се опиташ да се слееш с тълпата и да внимаваш да не настъпиш някого по мазола.

Вече знаете как изглеждам, та вероятно се досещате кой вариант избрах. Още щом пристъпих в класната стая, отидох право на задния ред и седнах колкото може по-далече от учителското бюро.

Оказа се, че тази стратегия има само един недостатък и този недостатък се нарича Милър. Милър Крошето, ако трябва да сме точни. Него няма как да не го настъпиш по мазола – той целият е един голям мазол.

Но това още не го знаех.

– Каниш се да седнеш отзад, а? – подметна той.

– Аха!

– Ти, к’во, да не си от побойниците или нещо такова?

Свих рамене:

– Не знам. Май не съм.

– Понеже отзад седят малолетните нарушители – сопна се той и направи крачка към мен. – Всъщност седнал си на моето място.

– Не виждам да е надписано – изтърсих и точно когато започна да ме осенява, че май не биваше да го казвам, Милър обхвана врата ми с една от гигантическите си лапи и дръпна главата ми нагоре като да бях петдесеткилограмова гира.

По принцип предпочитам главата ми да си стои прикачена към тялото, така че послушно се изправих, както очевидно очакваше да направя.

– Така, я да опитаме отначало – каза Милър. – Това е моето място. Ясно ли е?

Мигновено всичко ми се изясни. От четири минути и половина бях шестокласник и вече бях на прицел, все едно на гърба ми бе изрисувана мишена, при това във флуоресциращо оранжево. Хубавичко се вписах в тълпата, няма що.

Не ме разбирайте погрешно. Не съм пълен мухльо. Почакайте още няколко глави, и ще видите на какво съм способен. Но междувременно реших да се преместя в друга част на стаята. Някъде, където да не е толкова опасно за здравето ми.

Но щом понечих да седна, Милър се провикна:

– Опа! И това място е мое.

Усещате ли накъде бият нещата? Когато господин Рурк, класният, най-после благоволи да пристигне, вече се чудех дали няма да ми се наложи да стоя прав през следващите девет месеца.

Рурк ме погледна над очилата си.

– Извинете, господин Кач Кач-а Кач-а- дор...

– Качадорян – подсказах му.

– Наздраве! – викна някой и целият клас прихна.

– Тишина! – сряза ги господин Рурк и зарови нос в дневника, за да провери името ми.

– Как си днес, Раф? – той ми се усмихна мазно, сякаш всеки момент щяха да ни поднесат сладкиши.

– Добре, благодаря! – отвърнах.

– Да не би столът да не ти е удобен?

– Не точно – казах, понеже не исках да навлизам в подробности.

– Тогава СЯДАЙ ВЕДНАГА!

За разлика от Милър Крошето господин Рурк явно бе в състояние да демонстрира повече от един вид настроение, а аз вече бях изпитал на гърба си два от тях.

Понеже никой друг не бе толкова глупав, че да седне точно пред Милър, това беше единственото свободно място. И понеже понякога съм пълен идиот, дори не погледнах назад, когато понечих да седна на стола.

И по тази причина здравата се изтърсих на задника си.

Единственото хубаво в това ужасното начало на учебната година бе, че от тук нататък положението нямаше накъде повече да се влоши.

Лошото беше, че хич, ама хич не съм бил прав за хубавото.

Сещате ли се за онази детска песничка за Джак Спрат и жена му? Как единият не ял едно, пък другият – друго, но двамата заедно омитали чинията? Ето така е с мен и Лео, само че вместо месо и зеленчуци при нас са думи и образи. Схващате ли? Аз приказвам, а Лео рисува.

Вярно, случва се да ми продума нещичко, но, общо взето, това е всичко. Не си пада по разговорите. Ако трябва да предупреди някого, че в къщата му е избухнал пожар, най-вероятно ще нарисува картинка. Въобще е приказлив колкото жираф (разбирам ги аз жирафите, дами и господа, имам поне хиляда у дома!).

Хайде, Лео, кажи "Добър ден"! Сега разбирате ли какво имам предвид?

Освен това, ако е вярно, че една картина струва колкото хиляда думи, тогава приятелчето ми Лео е по-бъбриво от всичките ми познати, взети заедно. Просто трябва да знаеш как да слушаш.