Николай Ущавалийски е завеждащ Музея на социалистическото изкуство - филиал на Националната галерия, от 2015 г. Преди това е бил главен уредник в Националната галерия - пост, който получава, след като през 2014 г. изпълняващата длъжността директор Бисера Йосифова уволнява петима служители на галерията. Завършил е "Изкуствознание" в Националната художествена академия в София през 1997 г. Член е на Съюза на българските художници от 2004 г. Бил е куратор на десетки изложби, най-новата от които е "Образът на вожда".
Професионалните му интереси са насочени към историята на българското изкуство от втората половина на ХХ век и към съвременните художествени процеси. Публикува критически текстове в периодичния и специализирания печат. Автор е на монографичната студия "Атанас Яранов" от поредицата "Имена", 2015.
През март музеят обяви, че "Образът на вожда" е първа от цикъл изложби, които ще представят подробно колекцията му. "Дневник" потърси уредника му с въпроси за нейната концепция.
Как трябва да се разбира "социалистическо изкуство" в името на музея? Това ли е подходящото име?
- Искам да започна с това, че името на музея вече е факт. Той работи от 5 години, през 2011 г. беше отворен за посетители и тогава започнаха спорове за името, които според мен се водят и до днес. Спореше се дали трябва да бъде тоталитарно или социалистическо изкуство. Името беше избрано след като се проведоха много разговори, в които участваха изтъкнати български историци, историографи на изкуството, изкуствоведи, литературни критици и други специалисти.
Ще си позволя да внеса малко повече яснота по термина "тоталитарно изкуство". Това изкуство се отнася за точно определен период и точно определени държави, в които е съществувало. Това е изкуството на Италия между 1922 и 1945 г., фашистката диктатура на Мусолини, на нацистка Германия, изкуството на Третия райх между 1933 и 1945 г., това е изкуството на комунистическия Съветски съюз между 1932 и 1956 г.
Става дума за държави, които в определен период са имали тоталитарна форма на управление. Както казва един историк на изкуството: "Истинският тоталитаризъм изисква идеология и мащаб".
В България идеологията я имахме, тя беше факт, може би мащабите ни липсваха, за да имаме такова изкуство, каквото са имали тези три държави.
За термина "социалистическо изкуство" в името на музея - трябва да се схваща като един определен, наистина основен, приоритетен пласт в изкуството на България през периода 1944 - 1989 г. Това е само един пласт, наистина е официалният, но успоредно с него съществуват и се развират редица големи стилови направления, които не са обвързани с идеологията на управляващата партия.
Можем да подходим чисто хронологически към въпроса, като вземем за пример 60-те години. Това е период, които следва периода на култа към личността, който се развива в периода 1947-8 до 1956 г. и е считан за класическия социалистически реализъм. Той се базира на един посредствен академичен натурализъм. В настоящата изложба "Образът на вожда" са показани доста такива творби. След Априлския пленум от 1956 година, на който се развенчават култовете към Сталин и Вълко Червенков в България, в изкуството на България се наблюдава едно размразяване. Именно тогава започват да се развиват други направления. Едно от тях е монументалното направление в живописта. През 70-те се появява фотодокументалното направление, който се нарича фотореализъм.
Има ли стил социалистически реализъм? Ако има, работите, издържани в него, изкуство ли са или пропаганда?
- Стил социалистически реализъм съществува. За него са изписани тонове страници, както в Русия, така и в България. Официално терминът се появява за пръв път на страниците на вестник "Литературная газета" на 23 май 1932 г. Тогава с партийно постановление в Съветския съюз се забраняват всякакви обединения, дружества, кръжоци и т.н. на съветските писатели и всички те са обединяват в Единен съюз на съветските писатели. Тогава социалистическият реализъм е обявен за официално изкуство на Съветския съюз.
В България за социалистически реализъм се говори след 9 септември 44-та година, но той като стилово направление в изкуството съществува далеч преди това. Говорим за началото на 30-те години, когато в България се създава "Дружество на новите художници" и те възприемат методите и естетиката на този стил. Както по-късно, през 60-те години казва Николай Шмиргела, тогава те са го наричали "нов художествен реализъм", по чисто полицейски причини. Главни представители са едни от най-големите български художници - Стоян Сотиров, Николай Владов-Шмиргела, Иван Фунев, Васка Емануилова, Борис Иванов.
Дали е изкуство или пропаганда - и едното и другото. За пример мога да дам отново Съветския съюз, където в началото на 30-те години работят много големи майстори като Кузма Петров-Водкин, Александър Дейнека, Вера Мухина.
Естествено това изкуство е много тясно свързано с партийната идеология, за която изкуството е един от най-важните инструменти. Това е дейност, която пропагандира, разпространява, утвърждава определени идеи.
Всеки тоталитарен режим от историята на човечеството, като започнем от Древен Египет, през Перикъл в Атина, след това Римската империя, времето на Луи XIV, Наполеон, всички те много добре разбират, че изкуството е един много мощен инструмент за пропаганда и налагането на определени идеи. В тази връзка социализмът не се отличава съществено от това.
Веселин Николов
Смятате ли, че е добра идея експонатите в музея да бъдат придружени от обяснителни текстове. Например от експозицията не става ясно защо и при какви обстоятелства Дечко Узунов и Златю Бояджиев са рисували портрети на вождовете?
- Тук опираме до една много деликатна страна на българското изкуството, а и не само. Това е проблемът "изкуство и власт". Както виждате в експозицията, такива портрети на комунистически лидери и композиции със сюжети от историята на комунистическата партия са рисувани едни от най-изтъкнатите български художници. В това число са и Дечко Узунов, Васил Стоилов, Стоян Венев. Това лично за мен е морален въпрос, въпрос на личен избор, както и въпрос на убеждения. Защото например Стоян Венев е художник с определени леви убеждения и той рисува такива произведения през целия си живот.
Има един много обемен текст, който е кураторският текст към изложбата, в който тези проблеми са засегнати. Не мисля, че до всяка картина трябва да има отделна анотация, а и това не е практика в нито един наш голям музей.
Допускате ли възможността някои български художници да са били принуждавани да създават портрети и бюстове на вождовете?
- Лично аз не съм срещал подобна информация. Но флиртът с властта е изкушил мнозина български художници.
Има ли произведенията, които имат по-необичайна, интересна история?
- Пример е бюстът на Вълко Червенков, който е създаден от един български скулптор, за когото днес не се знае много. За мен лично това име беше неизвестно, направих усилия, за да разбера повече. Скулпторът се казва Александър Гигов и доколкото разбрах е бил от убедените анархокомунисти по времето на Втората световна война и събитията около 9-ти септември. На тях се е гледало като на идеологически врагове. Последвали са репресии, бил е изпратен в лагер, откъдето е бил пускан за кратки периоди, за да прави бюстове на комунистическите лидери. Бюстът на Вълко Червенков е създаден именно по този начин.
Не можем да знаем историята на всяка картина, защото дистанцията на времето не ни го позволява. За интересна история бих посочил тази на картината "Национална конференция на първенците от ТКЗС", която посреща посетителите на входа на залата.
Веселин Николов
Бюст на Владимир Илич Ленин, дело на неизвестен автор
Интересен факт при нея е, че тя е рисувана от колектив от млади художници, все още студенти в Художествената академия, които впоследствие ще се превърнат в едни от най-изтъкнатите имена в българското изкуство - Владимир Гоев, Калина Тасева, Лиляна Дичева, Бойчо Григоров. Всъщност това е тяхна текуща академична задача. Те създават това внушително платно с размери близо 3 на 5 метра под ръководството на своя професор Дечко Узунов. Тогава по пример на Съветския съюз е възприет маниерът на колективно създаване на картини. Узунов ръководи целия творчески процес и впоследствие прави някои пластически обобщения по картината.
Има ли работи, чиито автори са неизвестни?
- Да, наистина имаме произведения, за които все още няма данни кои са техните автори. Това според мен е нормално, защото повечето от нещата, които виждаме на тази изложба, са украсявали интериорните пространства на бившия Партиен дом. Всъщност това е колекцията на Централния Комитет на Българската комунистическа партия. Те са украсявали коридорите, кабинетите, заседателните зали. Вероятно те са от съветски автори, поне що се отнася до скулптурните творби, и са създавани именно с тази цел - масово производство и украса на кабинетите на партийни функционери. Така те се превръщат в идеологически инвентар и авторството се губи.
На какъв принцип са подредени изложените творби? Логиката сякаш не е напълно ясна...
- Логиката е като при всяка една експозиция и изложба. На първо място се съобрази това, че тези творби са създавани за период от 50 години, което налага да се следва хронологията. Започваме с най-ранните години от установяването на тоталитарната власт в България с портретите на Вълко Червенков и Георги Димитров, подчинени на култа към личността. Възприето е вече той да се разглежда като едно изкуство с неособено високи художествени качества. При него акцентът пада върху пропагандата.
Това, което сме се опитали да проследим в изложбата, е развитието на българското изкуство, защото същите тези художници, които създават облика му за тези 50 години, рисуват и тези портрети на вождовете. Зад всяка картина стоят маниерите и стилът на нейния автор.
От друга страна имаме една много добра колекция от политически плакати, която е от целия бивш комунистически блок - Съветския съюз, България, Полша, Чехословакия, Унгария, чак до комунистически Китай. Моята цел като куратор беше именно чрез тези плакати да покажем на публиката това унифициране на националните пластични особености във всяка една държава и отделен автор. Това е много характерно за социалистическия реализъм, той става интернационален стил, защото интернационализмът е една от главните черти на комунизма. Всички плакати изглеждат по един и същ начин. Скрупульозно нарисувани творби, разпознаваеми, с пиетет към детайла. Например фигурата на Сталин е изрисувана до най-малките подробности.
Изложбата "Образът на Вожда" обединява точно определен тип творби. Възможно ли е да бъдат правени повече такива изложби? Какви биха били те?
- Тази изложба е първата от една по-дългосрочна програма, цикъл от изложби, които ще се опитат на тематичен принцип да покажат идеологическите форми на изкуство в България през социалистическия период. Тогава художественият живот в страната е строго централизиран и институционализиран. Тогава Съюзът на художниците беше поел ролята да организира тематични изложби. Тогава се провеждаха така наречените Общи художествени изложби, във всеки по-голям град се провеждаше тематична изложба, свързана с регионалните особености на града. В Бургас се провеждаше изложбата, "Бургас и морето", в Добрич се провеждаше "Земята и хората", във Враца - "Земята на Ботев". Идеята на този цикъл е да направи една възстановка на художествения живот от онова време, на тематичен принцип.
По тази причина започваме от образа на Вожда, защото този образ стои най-високо в йерархията на социалистическото изкуство, той олицетворява системата, той е строят.
Следващата планирана изложба е свързана с революционната тематика - революционните действия на БКП от 1923 до 1944 г., партизанско движение, ятаци и т.н.
Подготвяме също и програма с лекции и дискусии. Смятам също за задължително организирането на подобни събития.
Вие лично кои художествени творби в стила на социалистическия реализъм отличавате? Имате ли любим автор, творба?
- Има класически образци, които не могат да се отминат в никоя изложба на подобна тематика. Такива са "Разстрелът" на Илия Петров, "Разпитът" на Никола Мирчев, "Посрещане на съветската армия" на Стоян Венев.
