Страстно танго в изпълнение на Лолита Торес и препускащи в пампасите гаучоси за най-възрастните, Диего Марадона и някакви генерали, заплели се в схватка с англичаните за някакви си острови за средното поколение, и просто някаква объркана страна за най-младите. Това е Аржентина в съзнанието на българина на битово ниво. Е, разбира се, и Евита. Но за по-интелигентните хора (от всички поколения) има и две истински енигматични имена - Ернесто Че Гевара и Хуан Доминго Перон.

За легендарния латинопартизанин, който все още вдъхновява антиглобалистката и въобще ултралява младеж, е излишно да говорим. В крайна сметка всеки по-фотогеничен герой, загинал млад за някаква не съвсем ясна, но примамливо звучаща кауза, рано или късно бива канонизиран. Особено пък ако сменя министерски кабинет в Хавана със смърт в боливийските пущинаци, а не обратното. Случаят с Че беше точно такъв.

Второто име обаче наистина предизвиква размисли. И неволни асоциации с първото. Кой наистина е по-опасен за едно либерално общество - брадатият "команданте" с калашника и неговият български предтеча с каскета и манлихерата или безогледната демагогия на хората, принадлежащи на елита на същото това общество.

Днес и управляващи, а и някои международни финансови капацитети (или относително независими български експерти) успокояват обществото, че за страната ни няма опасност от срив на валутния борд, че Аржентина и България са съвсем различни страни като мащаби, специфики на икономиката и т.н.

Не разбирам от кредитни рейтинги и курс на брейди-облигациите. Но в исторически и социален аспект между двете страни има твърде общи неща.

Аржентина (както впрочем обичат да кокетничат самите аржентинци) е по-скоро южноевропейска, отколкото южноамериканска страна. 90 на сто от населението са потомци на испанци, италианци, германци, славяни и всякакви други европейци. Много от тях са второ или даже първо поколение имигранти и още пазят старите си паспорти. Тоест като бит, култура и равнище на образование народите ни са доста сходни .

През испанския период в Аржентина не е имало плантационно земеделие. Следователно не е имало роби и съответно плантатори аристократи, както, да речем, в съседна Бразилия. Още едно сходство между нас и тях като народопсихологически архитип - липсата на социална йерархия. Понякога и най-бедният гаучо - при добра година и добра конюнктура на световните цени на говеждото месо - е можел да забогатее. И обратното - богатият естансеро, който е пращал да му колосват ризите в Лондон и е плащал на Енрико Карузо да пее в имението му, може след следващия сезон да се окаже пълен голтак.

Този егалитаризъм прави и двата народа особено податливи на популистката фразеология на амбициозни, но в крайна сметка безотговорни политици. Именно егалитаризмът и липсата на устойчиви обществени регулатори на политическо поведение, каквито са преди всичко ясно регламентираната частна собственост и съответните правила на пазарната икономика, направиха възможно възникването на перонизма.

Влиянието на италианския фашизъм върху генерал Хуан Доминго Перон е безспорно. В него, разбира се, има и силен елемент на геополитически емоции към Оста по време на Втората световна война - как да не ти са симпатични сили, които бият, поне на първо време, омразните грингос. И макар "безризците" (на испански descamisados) на Перон да нямат нищо общо с италианските черноризци, "Ел Хефе" копира доста неща от Дучето.

Перонизмът възприема не само социалната демагогия на тоталитарните режими, но отчасти и тяхната практика. Неслучайно самата партия на Перон се нарича Хустисиалистка, сиреч партия на справедливостта. Конституцията от 1949 г. е откровено корпоративна - парламентът се формира чрез квоти на съответните конфедерации - на профсъюзите (естествено единни), на работодателите, на средните слоеве и на студентите. В страната е обявено "социално примирие", държавата поема значителна част от социалните осигуровки. Държавният сектор в икономиката става все по-голям. Това освен че я прави все по-неефективна, дава мощен тласък на бюрокрацията и корупцията, стимулирани и от раздутия чиновнически апарат - също част от борбата за всеобща заетост.

Тази измамна "идилия" рухва още през 1955 г., когато самият Перон е принуден да бяга в Испания. Но създаденият от него обществен модел явно доминира в съзнанието на аржентинците и до ден-днешен. И нито военните хунти, нито гражданските политици можаха да се преборят с духа на перонизма. Впрочем през 1973 г. генералът се завърна триумфално в родината си, спечели съвсем демократично изборите и отново влезе в президентския дворец, където го завари и смъртта му след година и половина.

Всичко това звучи до болка познато - и държавната икономика, и чиновничеството, и "всеобщата заетост", и корупцията, и бюрокрацията. При тези сходни обществени нагласи рисковете от "аржентинизация" на България никак не са малки. Победата на НДСВ не бе нищо друго освен победа на харизмата на един човек, съчетана с яка доза популизъм. И въпреки че рейтингът и на премиер, и на правителство падат застрашително, това не променя нещата. Нацията си остава все така податлива на безотговорни обещания и на идеята ако не за пълно, то поне за някакво частично равенство и всеосигуреност. И особено обича да слуша, че за всичко е виновен МВФ и въобще световният империализъм.

Затова и Жорж Ганчев на два пъти изпоти и съперници, и политолози. А миналата година един генерал (апропо - с приятелка певица!) също бе на косъм от него…

Като имаме предвид и колко мощни икономически групировки са заинтересувани от премахването на борда, тангото като нищо може да прозвучи и в изпълнение на гайда. Само че от това ще изпищят точно хората, които имат само по една риза на гърба си.