Заговорът срещу Америка
Втората световна война. Съединените щати запазват неутралитет. Президентът не е демократът Франклин Д. Рузвелт, а републиканецът Чарлз Линдберг – прочут пилот-изпитател и привърженик на нацистите. В големите американски градове започват гонения срещу евреи и чернокожи. Много американци емигрират в Канада.
Това е сюжетът на романа "Заговорът срещу Америка" на Филип Рот, публикуван през 2004 г. Днес, дванадесет години по-късно, литературата се е настанила в реалността. Президент е републиканецът Доналд Тръмп – бизнесмен, шоумен и привърженик на Путин. Между САЩ и Мексико ще се строи стена. Сървърите на емиграционните служби на Канада и Нова Зеландия прегряват от заявки.
В сюжета на Рот Линдберг печели изборите най-вече защото дава на американците нещо, което Рузвелт не може да им даде – тръпка. За разлика от демократа, който е прикован към инвалиден стол, републиканецът буквално лети и върши подвизи с митичния си самолет. Докато Рузвелт е порядъчен и скучен, около Линдберг винаги има нещо пикантно – от снимките му с Гьоринг до сензацията с отвлеченото му бебе.
Така се вижда и първата причина за успеха на Тръмп. Докато Клинтън залагаше на разказа за добрата майка, лоялния семеен партньор и строгия държавник,
Тръмп беше голямото лошо момче
което не плаща данъци, оженило се е за модел със съмнителна репутация и не знае какво е Алепо. Със сигурност по-опитна от Тръмп в политиката, а може би и по-добра от него в морално отношение, Клинтън категорично беше по-безинтересна.
Което повдига и въпроса до каква степен за американския президент се гласува като за реален човек и реален политик, и до каква степен като за медиен образ, върху който се проектират определени желания? И едното, и другото, като че ли на настоящите избори наблюдавахме повече другото. Тръмп беше избран не поради реалните му качества, а поради обществените фантазми, които той успя да разбуди и персонифицира. Хората не гласуваха за политика, а за медийната звезда.
Оттук и втората причина за успеха на републиканеца. Като стана герой на обществените фантазми, Тръмп предизвика невиждано остра криза на идеята за бъдеще, а с нея и масово усещане за несигурност. С този голям негатив обаче Тръмп постигна и друго: докосна традиционното американско разбиране, че животът не е даденост, а нещо неизвестно, в което се преборваш за по-добро. За разлика от Клинтън, която се обръщаше към американското чувство за ред,
Тръмп индиректно дразнеше американското желание за приключение
Затова и са прави онези, които казват, че с Тръмп на практика спечели Холивуд. Защото не можем да си представим американския живот с неговата тяга към бъдещето без тази идея-клише за всекидневното битие като приключение. По един парадоксален начин Тръмп, който изглежда като пълно отрицание на американската модерност, всъщност успя да се представи като по-модерен от Клинтън. Въпреки че тя беше тази, която говореше за високи технологии и екологичен начин на живот, Тръмп беше този, който наистина разигра картата на бъдещето.
Това бъдеще на Тръмп обаче е особено. То не е прогресивно и утопично, а напротив – регресивно и ретроутопично; в него целта не е серийното производство на автономен електрически автомобил или колонизирането на Марс, а връщането на американските производства обратно от Китай в Америка. Това бъдеще на практика не е истинско бъдеще, то е повторение на загубеното минало. Ключовата дума в изказванията на Тръмп беше again.
Затова и цялата кампания на републиканеца беше подчинена на говорене за това какво са изгубили американците – своята сигурност, своите доходи, своята работа, своето достойнство – и как той ще им го възвърне. Тръмп не просто лъжеше американската публика като безскрупулен политик;
той се държеше като жрец
Жрец, който с магията на директното говорене и малко телевизия ще върне Америка обратно в Аркадия.
Ясно е, че част от идеите на Тръмп скоро ще катастрофират в реалността. Но не това е важното. По-важният въпрос е дали Тръмп излъга американците, или Америка си произведе един Тръмп, за да постави пред теста на реалността някои от своите най-стари идеологии? Дали американският обществен организъм не си създаде една контролирана криза, чрез която да преразгледа миналото?
И не е ли Тръмп нещо като политически пургатив
който светът трябва да погълне, за да продължи?
Защото под тревогите и страховете, които Тръмп манипулираше, дремят най-малкото два проблема, които не можем лесно да загърбим. Проблемът за социалната функция на държавата и проблемът за света като отворено пространство. Нека не се заблуждаме: избирайки Тръмп за президент, американците не гласуваха срещу мексиканците, а на първо място срещу ролята на държавата като някой, който насочва твоите пари към чужди хора, и на второ място, срещу идеята за отворен свят, в който всичко се смесва с всичко.
Затова и изборът на Тръмп е сигнал за нас в Европа и в частност в България
Защото тези два проблема, които породиха и издигнаха Тръмп – за какво държавата харчи данъците на данъкоплатците и в колко широк и отворен свят можем да живеем, – са двата проблема, които извадиха Великобритания от ЕС и направиха така, че у нас кандидатът на левицата да води на първия тур от президентските избори.
Тръмп очевидно не е просто американски симптом. Тръмп е по-скоро симптом на един свят, който като че ли навсякъде се умори да поддържа идеята за равни социални права, гарантирани от държавата, и още повече – идеята за глобален отворен живот. Реториката на вече избрания американски президент е наистина лъжлива и отвратителна, но под нея има проблеми, които са съвсем истински.
Когато не обръщаме внимание на тези проблеми или ги замазваме с идеологии, накрая те ни връхлитат като заговор на света срещу самия него. Това е по същество Тръмп, това е Брекзит, това е ген. Радев – малки или по-големи заговори на по-големите или по-малките ни светове срещу самите тях. Такава е особената мъдрост на света: за да можем да продължим напред, трябва да се очистим от колебанията, които ни блокират.
Затова и казвам, че Америка си произведе Тръмп, който да я вкара в криза, както България си произведе ген. Радев, за да я вкара в криза – защото ако няма кризи, ако ги няма тези преходни моменти на преоценка и преразглеждане на миналото, в живота ни ще има или все връщане в изходно положение, или все пропадания.
Кризите са неприятни, но те ни спасяват от цикличности и катастрофи
Знаете ли как завършва романът на Рот? Америка, разбира се, оцелява, а героят летец Линдберг един ден просто изчезва със своя самолет. Употребен, за да покаже раните на света, той вече не е нужен. Същото може би ще стане и с Тръмп. Същото, по логиката на света, би трябвало да стане и с Радев.