Изумителни неща стават в иначе постната предизборна кампания. Георги Марков със съответното си минало (да не говорим за интересните му приятелства покрай ФК "Левски") продължава да държи според социологическите проучвания същите 4-5%, на които се радва и кандидатът на обединената десница Неделчо Беронов. Цяла седмица медиите гърмят за досието на "Николай", а ако има някакъв ефект, то той е по-скоро допълнително смъкване на подкрепата за Беронов.

Ясно е, че в българското публично пространство темата за досиетата носи само негативи, а всеки призив за критичен прочит на комунистическото минало се посреща с насмешка, потупване по рамото и снизходителен съвет "да гледаме напред". Тази амнезия е важен компонент от идеологическото подсигуряване на статуквото, но поне сред т.нар. десен електорат разкриването на нечие доносничество би трябвало да щракне някакво копче. Да би, ама не би.

А дали "десният електорат" не е някакъв мит? Когато главният редактор на един десен таблоид заявява, че дясно мислещите хора са си тук, но им трябва ново политическо представителство, очевидно под "десен електорат" той разбира публиката на собствения си вестник. Какво обаче си мислят всички останали, които смятат, че проблемът не е в десните "обикновени хора", а в десните политици? Десни ли са хората, относително успели през прехода?

В България укрепва една модерно мислеща (или поне потребяваща модерни продукти) мениджърско-офисна прослойка от хора, чието равнодушие към политиката обаче буди тревога. Аз самият в началото на 90-те наивно си мислех, че работата е, общо взето, ясна, а политиката е досадна. И понеже мнозина мислеха като мен, дойде Виденов. Днес членството в ЕС и 10% корпоративен данък изглеждат достатъчна гаранция, че ще вървим нагоре. Само дето по принцип в днешния глобализиран свят нищо сигурно няма. Нито пък съществуват джудженца, които през нощта смазват вместо нас механизмите на демокрацията. Оставим ли нещата на самотек, попадаме в ръцете на корпорациите и "обръчите".

Какво става, когато с равнодушието си позволяваме балотаж между Георги Първанов и Волен Сидеров? На първо време, нищо страшно - Сидеров не може да спечели. Но да погледнем най-новата история на Русия, тази неоценима за нас пътеводна светлина. От едната страна бяха прозападният Елцин и олигархията, т.е. разграбването. От другата - чугунените комунисти, "здравите сили", които от името на обеднелите, отчаяни хора искаха да върнат плановата икономика и СССР. Спечели трети - Путин. Последва безпрецедентно съсредоточаване на власт чрез мобилизиране на бюрокрацията и службите под знамето на имперско-руския национализъм. И Западът го прие.

Така и у нас - от сблъсъка между олицетворяващия статуквото Първанов и маргинално-радикалния Сидеров ще спечели някой трети. И не е толкова важно дали инициалите му ще са Б.Б. Ако политическото пространство бъде конструирано по оста "корумпиран елит - фашизъм", това ще даде на "третия" неограничени възможности за акумулиране на власт. Защото няма да има повече нито политика, нито обществено мнение. Популистко блато, в което ще си киснем и чакаме някой да реши нещо вместо нас. Балотажът между Георги Първанов и Неделчо Беронов е последният шанс да се удържи доказалият ефективността си модел "ляво-дясно". Да, засега нямаме нито истинско "ляво", нито истинско "дясно". Но съществува опасност да загубим дори възможността някога да имаме.

Бойко Пенчев е литературовед и културолог, преподавател в СУ "Св. Климент Охридски". Редактор е в "Литературен вестник"