– Взела съм ти подарък – усмихна се Мая. Зелените й очи блеснаха загадъчно. – Не е нищо особено.

– Какво е? – попита Станимир.

Тя постави в разтворената му длан жълтеникаво шуплесто камъче, изпъстрено с тъмни петна.

– Това ли?

– Това. От Тевното езеро е – отвърна момичето.

– От къде?

– Тевното езеро – повтори Мая. – В Пирин. Там бяхме през уикенда. С мама и тате. Чичо ни закара. Много е красиво. Много, много.

– Чак пък толкова. Просто някакво езеро – сви рамене Миро. – На другия край на България.

– Толкова си глупав! – укори го Мая, но после се усмихна и го целуна по бузата. – Ще те заведа някой ден. Знаеш ли, че за него има легенда?

– Не, разбира се.

– Слушай сега! Една девойка напръскала очите си с вода от езерото и те станали сини. После се върнала по залез слънце и потопила косите си...

– И?

– И косите й станали златни – продължи Мая. – Само че момичето се възгордяло от красотата си. Забравило да благодари. После поискало да стане царица. И езерото толкова се огорчило, че потъмняло от гняв.

– Това е най-тъпата легенда, която съм чувал – сви рамене Миро. – Всяка жена иска да е царица. Ти не искаш ли?

– Аз съм принцеса – разсмя се Мая. – Хайде! Трябва да тръгваме.

Тя хвана ръката му и го дръпна да се изправи. Поеха по алеята край брега, устремени и мълчаливи. Вятърът си играеше с лешниковата коса на високото слабо момче. В белезникавата светлина очите му изглеждаха по-сиви дори от тъмните облаци, превзели небето над морския град. Кожата му беше изтръпнала от хладните пориви и той закопча тънкото си памучно яке. Мислите му се зареяха някъде далече като пикиращите във висините гларуси. Трябваше да се погрижи за толкова много неща – изпити, квартира, пари и, разбира се – за Мая. Както винаги накрая мисълта му пак се върна към слабичкото момиче, което крачеше до него, вкопчило тънките си пръстчета в ръката му. Ноктите й дращеха леко дланта му и така Станимир усещаше, че Мая е тук, до него.

Бяха заедно вече три години, но всеки следващ ден беше по-сладък от предния. Ученическа любов, пламнала с изгрев на плажа. Слънцето и морето бяха еднички свидетели на първата им целувка, сгушени на върха на самотния спасителен пост, с тела изтръпнали от гальовните пръсти на сутрешния бриз. По устните на Мая бяха полепнали няколко песъчинки. Роклята й беше накапана със сладолед. Ученическа любов, която трябваше да продължава винаги – жарка и несъкрушима. Защото нямаха нужда от друго.

– Хайде, Миро! – извика умолително Мая и разтърси ръката му. – Закъсняваме!

Той не каза нищо, но ускори крачка. Изобщо нямаше желание да ходи на рождения ден. Още по-малко обаче му се искаше да я оставя сама. Скоро трябваше да замине да учи в София и тогава щяха да се виждат рядко. Не разполагаше с достатъчно пари, за да се прибира всеки месец, а и пътят беше дълъг. Ако успееше да си намери работа, парите щяха да стигат, но времето нямаше да е достатъчно. Затова всяка минута, прекарана с Мая, беше скъпа. След година тя също щеше да е студентка и тогава можеха да излязат на квартира заедно, без да се тревожат от нищо и от никого.

– Стигнахме – обяви Мая, щом се озоваха пред един безличен панелен блок, не по-различен от всички други наоколо.

Пред вратата на апартамента ги посрещна приятелката на Мая – рожденичката Катя. Изглеждаше сексапилно – широко усмихната, старателно гримирана, с изправена на преса кестенява коса. Беше облечена с къса дънкова пола, черно потниче и еластичен, прилепнал по краката клин. Ходеше боса, с нокти лакирани в тъмночервено.

Обширният четиристаен апартамент беше пълен с народ – по-малки момичета (между петнайсет и осемнайсетгодишни) и по-големи момчета – един-двама може и да надхвърляха трийсетте. Всички бяха насядали по дивани и столове, пиеха бира, водка и разтворими сокчета в пластмасови чашки. Станимир се намръщи от задушливата миризма на цигари и мръсни чорапи, която безмилостно го удари в носа след свежия въздух навън. От тонколоните, прикачени към малък настолен компютър със зацапана пластамсова кутия, гърмяха дискохитове, заглушаващи протяжните звуци на мигащия модем.

Станимир не познаваше почти никого. Партито беше започнало рано следобед, защото не можело да продължи до твърде късно. Катя обясни на Мая, че ако нощем вдигат шум, съседите звънели в полицията и създавали страхотни проблеми.

Миро се настани на една ниска тапицирана табуретка до ъгъла на голямата холна маса. Зад гърба му се извисяваше масивна секция, чиито рафтове бяха претъпкани с класическа литература. Избрани творби на Стендал, Балзак и Харди – томове с избелели обложки, неразгръщани, откакто са били купени, някъде през осемдесетте. Ако не друго, секцията му вършеше добра работа като облегалка. Наля си водка в една от въргалящите се по масата пластмасови чашки. Сипа си обилно разреден червен сок в друга – трябва да е бил с вкус на череша или нещо подобно. Пиеше на щедри глътки – предимно от скука, а не защото му доставяше кой знае какво удоволствие. През няколко минути поглеждаше към Мая. Тя и приятелките й седяха на избледнелия оранжев диван до отсрещната стена и разглеждаха подаръците на Катя. Момичетата пийваха по малко вино, закачаха се с някакви техни си шеги и се кикотеха.

Миро неволно се заслуша в разговорите около себе си. Ставаше дума за нечий "широко скроен" баща, който щял да подари последен модел BMW седмица на отрочето си, ако го приемели в университета. Атлетично момче с бял потник, с гарван, татуиран на лявото рамо, и с хубаво лице, макар и покрито с няколко разранени пъпки, споделяше програма за фитнес, докато бавно изпускаше кравайчета цигарен дим. Един мургав дългуч с голям крив нос и прогизнал от пот вълнен пуловер разказваше за бой с ножове пред входа на някаква дискотека. Миро се заслуша как на нечий братовчед, който се смятал за голяма работа, му отрязали ухото и една улична котка избягала с него.

От съседната стая се появи огромно момче, облечено в черно яке – беше толкова високо и едро, че в един момент Станимир се зачуди как е минало през вратата. Новодошлият леко залиташе и Миро си помисли, че може да е пиян или дрогиран. Той изгони от дивана дългуча с големия нос, отпусна се тежко на освободеното място и го накара да му донесе водка. Когато онзи се опита да протестира, едрият със завидна за ръста си бързина го ритна в крака и го сгълча. Секунда-две дългучът гледа неразбиращо, след което махна с ръка, ухили се фамилиарно и накуцвайки се помъкна към хладилника, за да му търси водка с лед.

– Кой е този? – прошепна някой на масата.

– Как, не го ли знаете? – отвърна Потника. – Казва се Борис. Баща му държи две заведения в Поморие. Ходи във фитнеса до нас. Пичага е, ама малко прекалява с анаболите. Някой път като си изпусне нервите, прави големи простотии.

– Батка – ентусиазирано поде трети, – Боро имат апартамент в новия блок отсреща. Веднъж беше видял някакъв клошар да ровичка по прозорците на мазите. Спипа го, плесна му един шамар и оня се разпищя. Удари го втори път и се разплака. Заскимтя като настъпена кучка. Боро му завъртя още един и онзи не стана повече. След две-три минути някакви миризливци се измъкнаха от храстите и го отнесоха като чувал с репи. После разходих долу кучето – имаше кръв по земята и два-три зъба поне. Оттогава не са ни обирали мазите, човек!

Станимир се напрегна. Макар да беше приятно замаян от алкохола, желанието му час по-скоро да се махнат оттук, се завърна. Огледа се за Мая, но не я откри. После осъзна, че Борис се е обърнал към нея. Широкият гръб с коженото яке пречеше на Станимир да види повече, но двамата, изглежда, разговаряха. Мая се усмихваше и казваше по една-две думи, докато високият боботещ глас на Боро се изливаше към нея на вълни. Накрая тя го потупа по рамото, изправи се и понечи да си тръгне. Борис се извърна и я шляпна по дупето с широката си длан. После се изхили високо. Дори да беше вложил нищожна сила в замаха, звукът се чу ясно в кратката пауза между Лени Кравиц и Мадона, Мая се завъртя на пета и втренчи немигащ поглед в Борис. На лицето й се бяха изписали обида и унижение.

– Не бях аз – изломоти той, вдигна рамене в знак на оправдание и се изхили отново. Този път смехът му беше по-кратък и гаден.