Митът на конспирацията си има своя екзорсистки ритуал: прозрачността. Правейки властта прозрачна, съвременният човек отново и отново прогонва демоните на конспирацията. С променлив успех.

Да започнем от архитектурата. След ужасяващата катастрофа на Втората световна война в новата Германия се установява един специфичен тип публични сгради, които създават илюзията, че можете да виждате какво става вътре (Barnstone 2005). Такова е например "Бунгалото на канцлера" (Kanzlerbungallow) от 1963 г., което принуждава ръководителя на правителството да живее пред огромни прозорци. С подобно архитектурно послание ще бъде отбелязано обединението на Германия, когато Норман Фостър проектира стъклен купол над Райхстага, снабден със серпантина за разходки, от която посетителите могат да наблюдават като в някакъв терариум действията на депутатите долу (завършен 1999). Подобни обиколки, които позволяват на обикновения човек да надникне зад завесата на властта, днес правят и в Белия дом, и в Бъкингамския дворец, и в сградите на борсите, и в българското президентство. Исторически прецеденти може би ще видим в холандския пуританин и в съветския партиен секретар, които, предполага се, живеят без пердета, пред очите на всички.

Ритуалът на прозрачността отива далеч отвъд простото проникване на погледа. Тук оставям настрана и папарашкото ровене в личния живот на елитите, с което медиите гъделичкат злорадството и завистта на клиентите си. Най-старият закон за Обществен достъп до информация (offentlighetsprincipen), приет в Швеция през 1766 г., постепенно се превръща в конституционен принцип за демократичния свят: извън изрично обявеното за секретно, действията на властта трябва да бъдат предоставяни на гражданите. Смисълът е в това да се набави легитимност за действията й. Развитието на медиите прави този императив все по-актуален, той започва да действа автоматически - появяват се телевизионни канали, които в реално време излъчват дебатите в парламента, специализирани сайтове, където незабавно се качва всяко решение.

Какъв е резултатът? С учудване ще установим, че основният резултат е не повече доверие, а глад за още по-голяма прозрачност. Или ако си спомним как функционира митът за конспирацията: всяко разкритие създава подозрението, че нещо по-страшно е останало скрито.

Това отваря пътя към едно непрекъснато наддаване в прозрачността. Когато идва на власт през 2009 г., Бойко Борисов въвежда практиката дебатите на Министерски съвет да се качват веднага онлайн. Увеличи ли тази благородна инициатива доверието към него? Тъкмо обратното, всеки нов запис поражда още по-големи подозрения за тайни обвързаности, задкулисни сделки или просто удивителна некомпетентност.

През 2014 г. Волен Сидеров отказа да разговаря с ГЕРБ за съставяне на ново правителство без предаване на живо: "Без камери и ако не се предава на живо, аз в задкулисие не мога да участвам. Няма камери - няма и "Атака". В по-меки версии подобни искания се чуват и от други политици, желаещи доброволно да се самонаправят прозрачни за гражданския поглед. След протестите от 2013 г. все по-често те канят граждани на работните си сбирки и се надпреварват да туитват в реално време за какво се говори вътре. На демистифициращите думи "сценарий" и "задкулисие" се противопоставят магическите формули: "ясно", "публично", "прозрачно". Впрочем феноменът съвсем не е български. Показателно е оплакването на бившия премиер на Обединеното кралство Тони Блеър от диктата на прозрачността: журналистите го причаквали на път към министерски съвет, за да го питат какво ще бъде решено на заседанието. "Какъв смисъл има изобщо да заседаваме, ако трябва да дам интервюто предварително?" - пита бившият премиер. Ето как ритуалът се надбягва с времето: от предоставяне на запис, към излъчване в реално време, до предварително изявление.

Сред най-радикалните прояви на прозрачността през последните години се нареди проектът "Уикилийкс" (сътруднически течове на информация, съвместно демистифициране на тайните). Правителствата, по думите на създателя му Джулиан Асанж, разполагат с "конспиративна власт", те събират един вид "данък тайна". Битките в миналото са целели физическата ликвидация на една или друга точка от мрежата; сега е достатъчно да бъде отпушен един или друг информационен канал (Assange 2006). С други думи, разкриването на информация пред обществото се сравнява с физическо убийство, а предалият тайните на институцията, в която работи, е новият революционен герой на дигиталния свят. Заедно с Асанж ще се прочуе източникът му редник Манинг, осъден от американски военен съд, после сътрудникът на Американската национална агенция за сигурност Сноудън, който ще трябва да търси политическо убежище в Путинова Русия. Ако големият теч на Асанж беше разкриването на дипломатическите грами на американските дипломати, които граничат с жълтата журналистика, Сноудън удари Империята право в сърцето, разкривайки програмата ù за глобално подслушване. На "Александерплац" в Берлин скулптурен ансамбъл на италианския артист Давиде Дормино ще увековечи делото на тримата: качени на столове, те сякаш се канят да говорят пред множеството, а четвърти празен стол подканя нас, гражданите, да се наредим до тях. Революционната прозрачност добива все по-широк размах. Самата технология на "Уикилийкс" - анонимизиране на източника на информацията, която ще се представи на дадена платформа - се разпространява бързо из много страни (например "Египетски течове", "Балкански течове"*). След това анархистично начало начело на битката за прозрачност застанаха големи всекидневници, които замениха анонимните течове с глобални информационни взривове. Най-успешният до сега са "Панамските документи" от април 2016 г., когато на световното обществено мнение бяха хвърлени 11,5 млн. файла, измъкнати незаконно от адвокатска компания в централноамериканската държава; те уличават многобройни компании и политици в притежаване на офшорни сметки, откъдето подозрението за недекларирани сенчести доходи и укриване на данъци. Оптимистите се зарадваха на последвалите оставки, разследвания, идеи за промяна на законодателството. Песимистите настояват, че разкритията всъщност са показали само върха на айсберга и само повече са ни отчаяли с усещането за мащабите на проблема.

И така, укрепва ли демократичната прозрачност доверието, което днес стремително пада надолу?

Въпросът е дали нямаме твърде големи очаквания. Първо, няма как да се управлява без една определена доза тайна, да го наречем с по-демократичната дума "отговорност". Субектът, натоварен да вземе определено решение, остава сам със своята отговорност и едва после представя на другите резултата от това, което е направил. Там, където той е непрекъснато пред очите на всички, 100% прозрачен, самото понятие за отговорност се размива и понятието за власт губи смисъла си, но като че ли не в посока на щастлива утопия на равенството, а на някакъв мъчителен безсубектен хаос. Днес все по-често управниците се облягат на сондажи, гласувания онлайн, референдуми в реално време. Да строим ли ядрена централа? 63,3% са за, е добре почваме да строим, но кой точно носи отговорността за решението, ако то се окаже лошо? Кого да накажем, кого да сменим? Тези 63,3% са анонимни хора, запитани от анкетьора или пък натиснали съответния бутон на екрана си. Хрумва ми един куриозен исторически прецедент - републиканските батальони във времето на Испанската гражданска война, които гласували демократично за това дали да нападнат, кога да отстъпят, каква тактика да възприемат. Нали си представяте какъв е бил резултатът при сблъсъка с дисциплинираните фашистки части? Напълно прозрачната власт, която се върти според общественото мнение, е не само неефикасна, но и практически вечна - тя само следва страстите на анонимните хора. Популизмът не просто прави властта прозрачна, прави я да изчезне.

Второ - да управляваш, означава да йерархизираш приоритети, като елегантно приспиваш нетърпението на гражданите. В един напълно прозрачен свят всеки ще вижда незабавно всичко, което властта прави, а това ще генерира и перманентно недоволство. Защо решавате проблема на онзи, а моят да чака? Властта обикновено обвива своите приоритети в непрозрачни културни обвивки -идеологии, идентичност, процедури, сложни формули. Ако си представим един свят на съвършената прозрачност, в него всички автоматически ще могат да се съизмерват, оттам - да си завиждат и раздразнението ще расте дори при най-голямото старание на управниците.

С това не казвам, че не е важно да знаем какви ги вършат управниците, за да им имаме поне малко доверие. Да разделим прозрачността на две: представителна и пряка (по аналогия с видовете демокрация).

При представителната прозрачност гражданите се доверяват на някакви специализирани експерти или организации, които да следят от тяхно име властта и да им свеждат най-важното в понятна форма. Журналисти (като консорциума от вестници, пуснали "Панамските документи"), неправителствени организации, които правят проверка на фактите или изискват информация, доброволци юристи, опозиционни групи, независими интелектуалци и т.н. Подобен коректив на властта съпътства демокрацията от самото ù възникване: новото е, че проверяващите са все повече, а официалните институции започват да се чувстват принудени да се съобразяват с тях, та дори официално да сътрудничат.

Последното обаче обезсилва ритуала и ни връща към мита за конспирацията. Дали пък всичко това - включително съпротивата, разкритията - не е част от сценария? И защо да се доверявам на някакъв експерт, който е много по-близо до онези там, горе, отколкото до мен? И ето ни препратени към другата форма на прозрачност, която нарекох директна: аз, обикновеният гражданин, без всякакви специализирани умения започвам да настоявам сам да се уверя, да прочета, да видя, да сложа пръст в раната.

Дигиталният обрат създава прекрасна среда за тази форма на гражданска бдителност, защото всякакви документи (много гига- и терабайтове) стават мигновено достъпни и можем да започнем смелите си разобличителни действия по пижама, с лаптопа на скута. Ето я формулата на опасната за детето ви ваксина; ето ви картинката със спектралния анализ на близнаците в Ню Йорк, който показва каква точно (подозрителна!) температура е произвел взривилият се самолет; ето ги стотиците изтекли страници от тайното (заробващо!) Трансатлантическо споразумение. Какъв е ефектът от разкрития като милионите дипломатически грами и панамските офшорни документи? Гражданинът е залят от лавина факти, имена, цифри, които физически не може да осмисли, а поради липсата на съответното образование - да разбере. Но пък си казва - ето на, притиснахме ги до стената, направихме ги прозрачни. Малко като онзи турист, който наблюдава депутатите в Райхстага през стъкления купол, без да чува думите им. Тук някъде и смисленото гражданско действие по контрол на властта се превръща в ритуално изпускане на пара от гражданина, обиден от твърде голямата експертност на света, в който се е оказал.

Нещо повече. Властта в желанието да се легитимира, днес изпреварващо ни залива с информационни потоци от всякакъв вид. Паметна ще остане употребата им от американската армия във времето на първата война в Залива, когато пресконференции, съобщаващи колко снаряда са били изстреляни и каква е била скоростта на пясъчната буря, омаломощаваха публиката до степен да не си задава по-сериозните въпроси за смисъла и за посоката на самата война. Някакви произволни граждани ще бъдат поканени да слушат скучни и специализирани дебати на общинския съвет, на някакви сайтове ще се качват нови и нови документи. Ритуалът на пряката прозрачност в крайна сметка ни изпълва с чувство на безсилие и така ни връща към конспиративния мит. Колкото повече се потапяме в лавината, толкова по-малко разбираме, толкова повече подозираме.

Дали пък самият път - следващ повелята на Дзержински "проверката е висша форма на доверие" - не е погрешен? Проверката, интерпретациите, свръхинтерпретациите, те само засилват изначалното недоверие. Социалните учени добре знаят, че когато сте решили, че ще откриете определено нещо, непременно го намирате. Ако сте убедени, че някой е корумпиран, в крайна сметка ще откриете доказателства за това. Феликс Едмундович неслучайно е бил начело на болшевишката инквизиция, наречена Чрезвичайна комисия. Няма как да избягаме от нуждата да се доверим на някого: ако не на властта, то поне трябва да вярваме на нашите граждански експерти и водачи. Доверието започва с делегиране на отговорност и изчакване със съденето, когато дойдат резултатите. Ако разпорим мозъка на другия и напъхаме вътре десет скенера, всичко е загубено предварително.

* "Ако имате каквито и да е тайни, поверителни или интригуващи документи, свързани с политиката, престъпността или финансови машинации, и искате да ги споделите с пресата по сигурен, анонимен път, използвайте нашия криптиран и подсигурен сървър. Ние ще прегледаме документите и ще ги публикуваме след проверка на достоверността им", призовава екипът през 2008 г. (впоследствие "Болканлийкс" ще се превърне в сайта "Бивол" с подобен демистификатоски профил).