Според преданието най-известният скален манастир в България - Аладжата, е бил обитаван от монаси за първи път още по времето на апостол Андрей, известен още като св. Андрей Първозвани. Иначе казано, преди около 1950 години… Дори и предположенията да не са съвсем верни, със сигурност издълбаната в скалите обител е била известна на християнските следовници още по времето на ранновизантийската държава и много преди войските на Аспарух да преминат р. Дунав.

На практика манастирът бил обитаван до 1940 г., след което бил превърнат в музей. Това обаче съвсем не означава, че името на обителта е безспорно. Според Варненската и Великопреславската митрополия манастирът е носел името "Св. Троица". За населението в района на Варна обаче той дълги столетия бил наричан "аладжа" (от турски - "пъстър"). И въпреки че обителта датира от раннохристиянската епоха, в сегашния си вид тя била обособена по времето на Първата българска държава - през X век. По същото време у нас се разпространява отшелничеството, чийто най-известен представител е Иван Рилски. Истински разцвет обаче тя отбелязала през годините на Втората българска държава, когато под влияние на исихазма скалните манастири в България достигнали най-голямото си развитие. И въпреки че няма сведения, се предполага, че манастирът е продължил да съществува и по време на османското робство.

Първото написано известие за манастира обаче се съдържа в едно от писмата на руския археолог Виктор Тепликов, който през 1828 - 1829 г. посетил българските земи и проучил част от археологическите паметници в Северна България. По-късно за Аладжа манастир в проучванията си споменава и Константин Иречек, но първото цялостно изследване е дело на Карел Шкорпил. През 1889 г. той подробно изследвал пещерата и дори й направил план.

Манастирът представлява верига от килии, помещения, две църкви и параклис на няколко етажа в отвесните над 40-метрови скали. Южно от него се намират и катакомбите - отшелнически килии и гробници на монаси. Всъщност векове наред светите хора живеели в каменни килии, които Сарматско море е издълбало преди 12 милиона години, когато цяла Югоизточна Европа е била морско дъно.

Издълбаването на манастирските помещения е продължило векове, но днес от него личат останки от двадесетина помещения и три църкви. При издълбаването на скалите монасите са използвали редуването на меките и твърдите пластове в скалната структура, разстоянието между които е около 2-2.5 метра, за да създадат "етажите" на комплекса.

Най-напред на първия етаж били създадени шест монашески килии. Те били свързани помежду си с тесен коридор по ръба на скалата и отделени една от друга с дървени паравани. В стените на монашеските стаи са издълбани ниши, където Христовите последователи поставяли иконите. Друга голяма ниша, издълбана в скалата на метри от земята, е била разделена на две - едната част монасите използвали за кухня, а другата - за трапезария.

Северният край на коридора завършва с тясно каменно стълбище, което отвежда в неправилно четириъгълно помещение, служещо за манастирски храм. А по стените на тази малка черквица днес все още могат да се забележат следи от иконопис. На другия край на етажа се крие криптата, където отшелниците погребвали починалите. През Средновековието монасите изваждали костите на погребаните в скалите братя след седемгодишен престой в гроба. След специалния ритуал те ги полагали в обща костница, която обаче засега никой не е открил.

До втория етаж, отново с естествени ниши в скалите Христовите последователи стигали по специално построена дървена вита стълба. Там, в източния край на манастира, е параклисът. Това е единственото запазено зидано помещение в светата обител, което било използвано за ежедневни църковни служби. Както му е редът, той също бил изписан, но днес иконите са почти изцяло повредени и не могат да се различат. Сега на входа има монтирана желязна врата с решетки. Поверието за него гласи, че посетителите трябва да хвърлят монети в храма за здраве.

Въпреки че първоначалният облик на обителта е променен значително заради редицата срутвания и слягания на помещенията, тя е сред тези в България, където отчетливо се разграничават основните манастирски помещения - храм, параклис, църква за заупокойни молитви, крипта (гробница), кухня, трапезария, монашески килии и стопански помещения.

Подобни скални манастири и селища има по северния и източния бряг на Черно море (Крим и Грузия). Съществуват дори мнения, че скалният манастир край Варна е част от един огромен комплекс от над 500 подобни обители на територията на Североизточна България, свързани с разпространеното във Византия и България през ХIII - ХIV век учение за исихазма.

За разлика от Аладжа манастир, скалните обители край Провадия (някогашният Овеч) датират значително от по-късно. Първият манастир в района според историците е бил изграден само броени години след покръстването през 864 г. и е близо до днешното с. Равна. Днес се предполага, че в него е работил и ученикът на братята Кирил и Методий - Наум. По каменните блокове от останките му до момента са преброени над 280 надписа, хиляди графити, кръстове и сцени. На практика тяхното количество е по-голямо от откритите в Плиска, Преслав и Мадара, взети заедно.

Според данните на археолозите манастирската църква е била осветена на 23 април 897 г. - през четвъртата година от управлението на цар Симеон. И тъй като черквата е с размери 20 на 14 м, това я съпоставя с Голямата базилика в Плиска. На същото място по време на Втората българска държава пък се намирал и единият от седемте най-важни духовни центъра на България.

Иначе в района през ХIII-ХIV в. били построени и издълбани множество нови скални манастири. Историците твърдят, че досега на територията на почти цяла България са известни над 1000 скални манастира, но концентрацията им край Провадия е най-голяма. В мнозинството от тях има надписи и стенописи с изключителна историческа стойност. И то не само защото са почти единствените запазени от този период.

Всъщност първият комплекс от около 10-ина монашески килии е в скалите на отвесния масив над стария път за Варна и само на метри от последните провадийски къщи. Помещенията са обособени в две основни групи и са на височина от 25 м. Някои от тях са свързани помежду си от изкуствено прокопани коридори, което прави достъпа до тях без въжета и осигуровка почти невъзможен. Учените предполагат, че точно този факт е позволил и запазването на намиращите се в тях старогрузински надписи от ХIV в. на писмото асомтаврули. Обяснение как точно монасите, които не са разполагали с катераческа техника и въжета, са влизали в пещерите засега трудно може да се даде.

В близкото до Провадия с. Петров дол се намира друг скален манастир, известен повече като "Седемте дупки". Достъпът до него също е в сферата на невъзможното, в основите на скалата има безброй рисунки и стенописи от ХII до ХVI в. Близо до него е друга известна провадийска скална обител - "Св. Георги", която посреща посетители си с надпис на гръцки. Скален манастир с 9 килии има в района на с. Кривня, на с. Неново - два с по 9 и 15 килии, край Невша, където обителта включва близо 40 килии, до с. Китен или с. Рояк, където в надпис до скалите се споменават двама царе - Иван Асен II и най-дълго царувалият ни владетел Иван Александър.