Онези, които проследиха напрегнатия конституционен референдум, отчаяно търсят повод за надежда. За съжаление няма място за такъв повод. Да, на президента Реджеп Тайип Ердоган щеше много да му хареса да беше спечелил с по-голяма преднина, отколкото с 51.35%. Вероятно го е заболяло от победата на лагера на "Не" в 17 от 30 големи градски центъра, включително Анкара и Истанбул, където започна собствената му политическа кариера, когато спечели кметските избори през 2004 г. Че спечели, обаче, е безспорно и откровено вече няма какво да го спре. Турция формализира едноличната политическа система, която беше в процес на създаване през по-голямата част от това десетилетие.

Идеята, че Ердоган не може просто да застане срещу желанията на половината турски граждани, не издържа обосновката на фактите. В крайна сметка той управлява като де факто изпълнителен президент, увеличавайки и понякога престъпвайки конституционните си правомощия, след като спечели изборите през август 2014 г с 5 милиона гласа по-малко, отколкото спечели на този референдум. Беше му достатъчно да премине прага от 50% + 1 гласа (на първия тур), за да се позове на "националната воля" и да нарече всеки, който критикува управлението му, "предател".

Това е типично за него – печели от поляризацията, независимо дали става дума за консервативните анадолски маси, противопоставени на утвърдените елити, или за турската нация, която се бори с външните врагове и с петата колона у дома. Очаквайте още от същото в предстоящите дни. Няма да получим по-различна версия, способна на съчувствие. Няма и да омекоти тона заради така наречената от анализаторите "Пирова победа".

Трябва да се има предвид, че референдумът не е краят на пътешествието. Конституционните промени, които прехвърлят цялата изпълнителна власт в ръцете на президента, премахвайки поста на министър-председателя и подчинявайки парламента на националния лидер, ще влязат в сила едва след престоящите президентски избори в средата на 2019 г. Избирателите

на поста. Вероятността за подобен развой е много голяма. Петдесетте процента, които се противопоставят на сегашния президент, не са хомогенна група и би било изненада, ако се появи някой кандидат, способен да бъде достатъчно предизвикателство.

Със сигурност постигнатото от лагера на "Не" е забележително. Всичко беше срещу противниците на промените. Въпреки почти пълния контрол на Ердоган върху държавната машина и медиите, затварянето на опозиционните лидери и сведенията за нередности в изборния процес в деня на референдума успехът им е огромен. Същевременно кампанията на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) и Партията на националистическото действие (ПНД) пост постигнаха по-малко, отколкото целяха. Заедно получиха едва 25.2 милиона гласа – 4 милиона по-малко, отколкото беше комбинираният им резултат на парламентарните избори през ноември миналата година. Но освен ако "майката на всички кризи" не удари Турция (кой знае?) или ако поради каквато и да било причина Ердоган не реши да не се кандидатира (не бих се обзаложил), можем спокойно да допуснем, че той ще ръководи шоуто до края на следващото десетилетие.

Ще видим как се сгромолясва обещанието, че суперпрезидентската система ще донесе стабилност в Турция – а това няма да се случи. Турското общество остава фрагментирано. Референдумът

както и в тази на националистите, гласуващи за ПНД, като на следващия си конгрес партията се готви за вътрешни размирици. Републиканската народна партия (РНП) оспорва резултатите в съда, имайки предвид противоречивото решение на Върховния изборен съвет да брои и гласове, които не са били подпечатани и според закона е трябвало да бъдат обявени за невалидни. Бих се изненадал, ако РНП успее да отмени референдума, но в действителност няма начин поддръжниците ѝ някога да признаят законността на конституционните промени.

Ердоган няма друг избор освен да прибегне до репресии, може би груба сила, за да се справи с несъгласието. Едно от първите решения, взети след референдума, беше да се удължи извънредното положение, което е в сила от юли 2016 г., за още три месеца. Самият факт, че конституционните промени бяха приети и след това предложени на референдум по време на извънредно положение, е достатъчно красноречив.

Още по-лошо е, че война с ниска степен на интензитет продължава да се води в югоизточните провинции. Ердоган не може да я спечели, както не може и ПКК. Според сегашното развитие на нещата тя ще се проточи най-малко още едно поколение, а сега се води и в големите градове на западна Турция. От другата страна на границата бъркотията в Сирия продължава, а краят не се вижда. Операция "Ефратски щит" официално свържи, но турската армия отново ще нападне в бъдеще като средство за възпиране на кюрдите. Джихадистите ще продължат да всяват хаос в Турция. Целта на силния президент е да се справи с лошите спомени от деветдесетте години на миналия век, когато страната се управляваше от раздробени коалиционни кабинети. По ирония на съдбата бунтовническите действия на ПКК и последствията от събитията в Близкия изток върху Турция бележат известно завръщане към бурното време на деветдесетте.

Първите два кабинета на ПСР (2002-2011 г.) бяха време на надежда. Сега надделяват страхът и омразата. Горчивото наследство на 16 април ще преследва Турция. Дано Аллах да е с целия ѝ народ.