Откъс от "Купено време: Отложената криза на демократичния капитализъм"
В рубриката "Четиво" публикуваме откъс от "Купено време: Отложената криза на демократичния капитализъм" - книга на социолога и почетен директор на Институт за изследване на обществата "Макс Планк" в Кьолн проф. Волфганг Щреек (изд. "Критика и хуманизъм"). Три години след появата си в Германия тя е преведена вече на 17 езика, а Щреек гостува днес в София, за да дискутира българското й издание от 18.30 ч. в "Гьоте институт".
В "Купено време" специалистът по икономическа социология, който е дълги години е втори директор на престижния германски институт и съветник на правителството на Герхард Шрьодер излага своята теза за кризата в отношенията между демокрацията и капитализма, чиито последици са остро видими през изминалата година, и предлага дръзки виждания за преструктуриране на Европейския съюз. Включен е и задочният му спор с един от най-важните живи интелектуалци на съвремието, Юрген Хабермас.
Волфганг Щреек е автор на един от 15-те анализа на политическото настояще от сборника-платформа "Големият регрес: Международен дебат за духовната ситуация на времето", заедно със Зигмунт Бауман, Славой Жижек, Бруно Латур, Иван Кръстев и други. За дебата върху двете книги в София заедно с Щреек пристига и съставителят на сборника Хайнрих Гайзелбергер. В разговора от 18.30 ч. в "Гьоте институт" днес ще участват проф. Стилиян Йотов и проф. Александър Кьосев.
Откъсът (със съкращения) е преведен от немски от Боряна Александрова.
Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук.
"Настоящата финансова, фискална и икономическа криза представлява предварителен краен момент в дълготрайната неолиберална трансформация на следвоенния капитализъм. Инфлацията, държавните дългове и частното задлъжняване бяха временни палиативи, чрез които демократичната политика успя да запази впечатлението за един капитализъм на растежа с еднакъв материален напредък за всички или даже постепенно преразпределяне на пазарни и жизнени шансове от горе надолу. И трите обаче се бяха изчерпали едно по едно и трябваше да бъдат заменени с други помощни мерки
А сега накъде?
Може ли купуването на време с помощта на магията на модерните пари – периодичното контрафактично разпростиране на старите обещания на социално помирения капитализъм, отдавна изчерпали реалните си основания – да продължи по време на и след голямата криза от началото на XXI в.? Именно това бива тествано днес в един световен експеримент по места. Единствените пари все още на разположение за целта са самите виртуални запаси на централните банки Така властта преминава, поне за близкото бъдеще, към технократи, които са в състояние да закрепят банките и зависещите от техните печалби чрез все по-рафинирани инжекции от самопроизведени пари Дали това ще успее да преустанови кризата на легитимността на настоящия капитализъм за още едно десетилетие или за по-дълго, можем да се съмняваме. Много неща говорят за това, че времето, допускащо да бъде купено по този начин, може да бъде само от краткосрочен порядък. С неограниченото вкарване в употреба на пари от централната банка като последно средство за изграждане на доверие, предвид натрупаните планини от дългове, държавата се обременява с риска и това средство да се окаже негодно – като мюнхаузенски опит да се изтеглиш за косите сам от блатото
Капитализъм или демокрация?
Щом като капитализмът на "държавата на консолидацията" не съумява повече да създаде и илюзията за социално справедливо поделен растеж, настъпва моментът, в който пътищата на капитализма и демокрацията трябва да се разделят. Най-вероятният днес изход тогава би бил завършване на хайекианския обществен модел на диктатура на защитената от демократично коригиране капиталистическа пазарна икономика. Легитимността й би зависила от това, онези, които някога са формирали нейния държавен народ, да са се научили да приравняват пазарната справедливост и социалната справедливост и да се схващат като част от един обединен пазарен народ Онези, които не биха искали да се подчинят на пазарната справедливост, ще разполагат – при икономически неутрализираните институции на политическото формиране на воля – единствено с възможността за квалифицирания през късните 90 години като извънпарламентарен протест: емоционален, ирационален, фрагментиран, безотговорен – точно това, което трябва да се очаква, когато демократичните пътища за артикулиране на интереси и изясняване на предпочитания са преградени, защото от тях може да се очаква все едно и също или защото това, което излъчват те, вече е без значение за "пазарите".
Алтернативата на капитализма без демокрация би била демокрация без капитализъм – поне без капитализъм, какъвто го познаваме. Тя би била друга утопия, конкурираща се с хайекианската. За разлика от последната обаче не би била в унисон с историческите тенденции, а противно на тях би настоявала за обръщането им. Заради това и заради огромната организационна и практическа преднина на неолибералното решение, както и заради страха от неизвестното, неизбежно свързан с всяка промяна, днес тя изглежда съвършено нереалистична. (Във всеки случай същото дълго време беше валидно и за хайекианската утопия – през цялата дълго просъществувала кейнсианска ера.)
И при нея би се изхождало от изпитания опит, че демократичният капитализъм не си е спазил обещанията – но като се приписва вината не на демокрацията, а на капитализма. Тя не би се интересувала от постигане на социален мир чрез икономически растеж и въобще от социалния мир, въпреки растящото неравенство, а от подобряване на ситуацията на изключените от неолибералния растеж, при необходимост и за сметка на социалния мир и растежа.
Ако демокрацията означава да не се позволява социалната справедливост да бъде прекроена в пазарна справедливост, тогава демократичната политика би трябвало на първо място да е ангажирана с отмяната на нанесените в резултат на четири десетилетия неолиберално развитие институционални опустошения и защитата и поддържането в изправност по възможно най-добрия начин на остатъците от онези политически институции, с чиято помощ навярно би се удало модифицирането на пазарната справедливост посредством социалната справедливост или дори замяната на първата от втората. Само в този материален контекст би имало смисъл днес въобще да говорим за демокрация, тъй като само така можем да избягаме от опасността да бъдем залъгани с "демократизиране" на институциите, от които нищо не зависи. Днес демократизиране би трябвало да означава изграждане на институции, с които пазарите отново могат да бъдат поставени под социален контрол: пазари на труда, позволяващи воденето на социален живот, пазари за стоки, съхраняващи природата, пазари за кредити, неизкушаващи към масова продукция в името на неизпълними обещания. Преди нещо такова да може да намери сериозно място в дневния ред, би се нуждаело най-малкото от дългогодишна политическа мобилизация и трайни смущения на формиращия се понастоящем социален ред
Онова, което се вижда, са растящите конфликти между народите на Европа и вътре в техните рамки относно това колко дължат едните на другите – "реформи", от една страна, и компенсационни плащания от друга – и кой от малките хора, и кой от големите колко разходи трябва да понесе и колко пък може да отнесе в своя полза.
Могат ли да бъдат омиротворени конфликтите, които днес са на път да разкъсат еврозоната, чрез нейното демократизиране? Би ли могло едно демократизиране да неутрализира националните конфликтни линии в рамките на еврозоната посредством пресичащи ги социални и икономически конфликтни линии?
В Западна Европа днес най-голямата опасност вече не е национализмът, а е хайекианският пазарен либерализъм.
