Неделя сутрин е. Центърът на Осло е безлюден. Когато пристигах, портата, водеща към градината на университета, беше заключена. Заключени бяха и входът на института, и вратата на кабинета ми. Сигурен бях, че в целия комплекс няма никой друг освен мен. Никой не може да ме види. Не ми тежи никаква форма на контрол с изключение на собствения ми вътрешен контрол.

В исторически план тази ситуация е доста нетипична. Да не те вижда никой. Да си насаме. Това не е било възможно за бабите ми, нито за майка ми, поне не напълно. Колкото по-назад във времето се връщам, толкова по-сигурен съм – хората никога не са оставали сами със себе си, постоянно са били наблюдавани. Най-малкото – гледал ги е Бог. Той може и да е бил снизходителен, милостив и всепрощаващ. Ала все пак винаги е гледал.

Винаги са гледали и хората.

В края на ХI век във Франция действала Инквизицията. Все още във Ватикана се съхраняват изненадващо подробни протоколи от провежданите разпити и Ладюри1 (1978) ги е ползвал, за да направи възстановка на живота в планинското селище Монтаю от 1294 г. до 1324 г. Той описва миризмите, звуците, характерното усещане за откритост. Жилищата не са били създадени за уединение. Това се дължало главно на материални ограничения, но и на обстоятелството, че уединението не се е смятало за нещо важно. Щом всемогъщият Бог вижда всичко, защо да се крием от съседите? Това схващане произтича още от античните традиции. Самата дума "уединен", "усамотен" произхожда от латински – рrivare. Тя се свързва със загуба, лишение, откъсване. Така че в тази неделна сутрин аз съм откъснат – сам- самичък зад заключените порти и врати на университета.

През 1903 г. в Берлин Георг Зимел2 публикува прочутото си есе "Чужденецът" под заглавие "Exkurs über den Fremden". Според Зимел чужденец е не този, който пристига днес и ще си тръгне утре, а този, който пристига днес, ще остане утре, а може би и завинаги, но би могъл да си тръгне във всеки един момент. Дори и никога да не си замине в действителност, той би могъл по всяко време да го направи и това го прави свободен. И той го съзнава. Съзнават го и околните. Той участва в групата, неин член е, но в по-малка степен от другите. Те нямат голяма власт над него.

На Георг Зимел щеше много да му допадне диаграма 2.2-1.

Непрекъснатата линия, която достига до горния край на скалата, показва общия брой на случаите на престъпления на 1000 души от населението, разследвани от полицията в Норвегия за периода 1956 – 1997 г. Тя всъщност отразява тенденциите във всички най-развити в индустриално отношение общества. Изразено в точни числа, увеличението е от 26 140 на 272 651 случая. Пунктираната линия сочи броя на регистрираните престъпления против честта и доброто име обида и клевета – според закона в моята страна те все още се третират като престъпления. И понеже този брой е много нисък, в диаграмата той е отбелязан на 100 000 души, а не както за общия брой престъпления – на 1000 души. Както се вижда, тези престъпления имат тенденция към понижаване. За последните 35 години престъпленията против честта и доброто име са намалели драстично: в точни числа – от 1103 на 745.

Аз си го обяснявам много просто. Не че хората са станали по-мили един с друг или са започнали да се уважават повече. Спрели са да се засягат. Честта вече не е толкова важна, че да се оплакваме в полицията, когато тя бъде накърнена. Модерните общества са така организирани – нарочно или по стечение на обстоятелствата, че околните да нямат значение за нас. Обречени сме да сме сами – откъснати, да живеем заобиколени от хора, които познаваме бегло или изобщо не познаваме. Или да сме заобиколени от хора, които лесно можем да напуснем или които лесно ще напуснат нас, както в ситуацията с чужденеца. При това положение засягането на честта не е толкова важно. Никой от познатите ни в момента няма да ни познава в следващия етап от живота ни. Но по този начин и властта, която имат околните върху нас, отслабва значително, а това води до покачване на общия брой на разследваните престъпления.

Един от възможните начини е да се погледне на престъпленията като на първичен, неотменим феномен. Да се приеме, че има деяния, които неизбежно са престъпни. Краен пример за това са естествените престъпления – деяния, които са толкова нередни, че не може да не са престъпления, или поне всяко разумно същество категорично би ги възприело като такива. Който не ги възприема като престъпления, не е човек. Точно по този начин вероятно повечето хора интуитивно мислят, чувстват и говорят за сериозните престъпления. Мойсей ги е свалил от планината, а Кант използва понятието за естествените престъпления като основа на правното си мислене. Но, от друга страна, системите, в които господстват тези схващания, същевременно поставят определени ограничения в тенденцията за криминализиране.

Механизмът е прост. Помислете си за децата. За нашите собствени и за чуждите. Повечето деца понякога постъпват по начин, който според закона е престъпен. Да кажем, от портфейла изчезват пари. Синът не казва истината, или поне не казва цялата истина, къде е прекарал нощта. Набива брат си. И въпреки това не прибягваме до категории от наказателното право. Не наричаме детето престъпник и не назоваваме деянията му престъпления.

Защо?

Просто не изглежда редно.

Защо не?

Защото знаем твърде много. Запознати сме с контекста на постъпките. Синът отчаяно се е нуждаел от пари, за пръв път се е влюбил, брат му го е дразнил цял ден – това придава смисъл на деянията му, наказателното право с нищо не би допринесло в тази ситуация. А и самият син – познаваме го добре от множество други негови постъпки. И ни се струва, че цялото това познание няма как да се вмести в тесните правни категории. Той е взел парите, но пък си спомняме в колко много други случаи великодушно е споделял било то пари, било бонбони, било просто сърдечност. Да, ударил е брат си, но много по-често се е грижил за него. Излъгал е, но по принцип може да му се има доверие.

Такъв си е той. Но не е сигурно, че същото важи за новото момче, което тъкмо се е нанесло от другата страна на улицата.

Деянията не са, те стават. Така е и с престъпленията. Престъпленията не съществуват. Те се създават. Започват като деяния. Следва дълъг процес, чрез който им се придава смисъл. Тук много важна роля играе социалната дистанцираност – хората стават по-склонни да възприемат деянията като престъпления, а извършителите им с лекота и твърде опростено да наричат престъпници.

В обществата, които не са склонни прибързано да възприемат деянията като престъпления, защото всевиждащият Бог, бдителността на съседите и собственият вътрешен контрол до голяма степен препятстват възможността такива деяния да бъдат извършвани, правото има съвсем ограничено поле за действие. Правната система се занимава само с малкото случаи, изплъзнали се от първата линия на контрол и са станали известни на властите. Неподходящо и ненужно става обсъждането на подбора на делата. Съдиите разглеждат делата, които им се предоставят. Те само реагират.3

Но както се вижда, нашата ситуация не е такава. Социалната система се е променила – драстично са намалели задръжките да определяме дори и най-дребните провинения като престъпления и да наричаме извършителите им престъпници. В същото време старите възпиращи механизми срещу извършването на нежелани деяния вече не действат, а се създават нови и нови технически форми на контрол. Бог и съседите са заменени от механичните модерни системи за наблюдение. Живеем в свят, в който престъпленията са масово явление. В този свят гневът и тревогите, породени от деяния, които в модерното общество също би могло лесно да се приемат за естествени престъпления, се превръщат в двигател на борбата срещу всевъзможни други укорими деяния. В тази съвременна ситуация, при наличието на неизчерпаем запас от деяния, които биха могли да се окачествят като престъпления, се отварят и безброй възможности за война срещу какви ли не нежелани деяния.

В продължение на традицията от времената, когато са съществували единствено естествените престъпления, и в комбинация със съвременния неизчерпаем запас от деяния, които могат да се възприемат като престъпления, почвата е подготвена. Пазарът на контрола върху престъпленията очаква своите предприемачи.