Никога не съм мислил да пиша свои спомени. Събирах през живота си някои бележки за неща, лица и събития, които се отнасяха само до мен, защото не можеха да бъдат обект на широко обществено занимание. При това в нашата общественост аз заемах едно скромно място на художник, и то с жанр, твърде непознат още у нас и неутвърден като изкуство.

Мъчителни бяха за мен минутите, когато като сътрудник в различни вестници и списания трябваше да отбелязвам събитията и героите около тях през моите очи – през очите на карикатуриста, и да съчинявам карикатурите си. А дали правилно, без пристрастие съм разглеждал злободневните събития, това нека преценят други. Всякога с едно смущение съм се подписвал под рисунките си.

Попадах често в настроение и за литературна работа, и за изкуствоведска, защото мислех, че съм длъжен да кажа думата си по някои въпроси, по които другите мълчаха дълбокомислено, а те трябваше да бъдат изяснени. Някакъв огън гореше у мене за работа – художествена и литературна, и аз поддържах тоя огън в моето малко огнище, като слагах всекидневно съчки от моите знания и умения върху креещия огън, за да не угасне. Така правя и до днес.

Събитията се явяваха, изменяха, а наедно с тях и хората.

Аз живеех с тия събития, всякога с молива или писалката в ръка, дружах и с много от чинителите на събитията и си взимах бележки – някои върху дребни късчета хартия, а други оставаха в паметта ми.

Така у мене се събраха доста много спомени, защото и години доста много преживях.

Един ден се яви при мене представител от издателството на Писателския съюз и ми предложи да напиша някои от моите спомени и да ги предам на издателството. На тая покана отговорих благосклонно, защото тя идваше от място отговорно и осведомено, а не от случайно лице или издателство.

Дали това, което съм написал, ще бъде занимателно за моите читатели, дали в моите спомени ще има неща, които не са били известни досега, а ония, които са били известни, са били криво отбелязани, преценявани и предавани, това ще разбера, когато спомените ми бъдат разгледани от онези, които умеят спокойно да четат и да се пренасят назад в историята на нашия живот след Освобождението ни.

Тия спомени са едно кратко свое животоописание, казано сърдечно и без всякакви преувеличения, а онова, което не съм казал, то не би занимавало никого.

София, октомври 1957 г.

Александър Божинов

В Париж

През есента на 1924 г. нашият бележит библиограф и мой добър приятел д-р Никола Михов ми съобщи, че след няколко дни заминава за Париж да продължи своите библиографски занимания и ако съм събрал някоя и друга пара, да го придружа дотам. "Някоя и друга пара" аз бях турил настрана, и то тъкмо за Париж – там не бях ходил, а имах горещо желание да видя тоя хубав град и ценните му художествени и други сбирки. Та кой ли няма горещо желание да го види. Но Париж трябва не само да се види, но и да се почувства!

До Виена пътувахме с параход по Дунав. С д-р Михов се разбирахме много добре и пътуването ни беше весело. Така с весели и занимателни приказки на третия ден пристигнахме в Париж.

Моята радост беше неописуема при стъпването ми в тоя град – Париж ме прегърна и стопли. Настанихме се в Латинския квартал ("Картие латен") на квартира и седнахме да си редим програмата. Трябваше на много места да отидем, много неща да видим, особено аз, който не можех да се бавя продължително време поради работата ми в София, а исках да видя много неща. Н. М. ме развеждаше тук и там, защото аз не познавах града, а той беше вече живял тук.

По витрините на книжарниците Н. М. разглеждаше книгите и всякога ми казваше: "Вземи си тая книга, ще ти е необходима; купи си и тая – ще ти бъде от голяма полза." И така всеки ден, когато трябваше да се срещнем на уречения час, той все си беше отбелязал коя книга да ми препоръча да си взема. И аз го слушах – според финансовите си възможности купувах, защото толкова много книги се намираха по витрините, които човек трябваше да ги има, но не може да ги купи.

Наближи време да се връщам в България – едва мина един месец. С тъга напуснах Париж. Сбогувахме се с Н. М. му обещах, че ако не след година, след две ще отида пак и ще престоя най-малко една година.

С Н. М. водех честа кореспонденция – той отговаряше на писмата ми, въпреки че беше твърде много зает в заниманията си в библиотеката. През 1925 г. получих от него следното писмо:

20.II. 1925 г.

Драги ми С.,

Хубавото ти писмо, заедно с чека, получих. Не само за него, но и за по-първия чек, за вестниците и най-после за разкошните цигари, както и за което ме най-много трогва, вниманието, с което ме удостояваш, съм ти много благодарен. И наистина, имаш право да ми натякваш, че колкото и да съм зает, трябвало да ти се обадя. И аз наистина още от декември се каня да ти пиша, като разчитах на една по-дълга коледна и новогодишна ваканция, обаче никаква ваканция французите не признават.

Библиотеката беше затворена само на 25 декември и на 1 и 2 януари. Това беше голямо разочарование за мен, защото се готвех да пиша много и дълги писма в отговор на много, които стоят още натрупани на мойто шемине. Но, от друга страна, това беше добре за работата, тъй като набутах много нови работи за България, никъде и от никого нецитирани.

Отговорите на писмата захващам с тебе. Хайде, дано тръгне тая работа – писане на писма – по-добре, защото вече ме е срам от приятелите ми. Но какво да правя, не съм виновен аз, защо ме пускат хората да работя в такава голяма библиотека, в която има толкова много и толкова ценни работи? Затова времето ми е скъпо и искам от всякой ден да взема всичко, каквото мога да взема.

Не виждам как минават дните. Усещам се малко, че живея само в неделен ден, когато декорите на живота ми се малко сменят и аз ходя по концерти и музеи, да се радвам на велики произведения на още по-велики майстори. Колкото повече живея в Париж, толкова по-мил и по-интересен ми става. Изучавам някои работи от неговото минало и виждам какво нещо е станало в течение на вековете в тая малка по пространство територия. Трябват години, за да се схване що-годе миналото на Франция и Париж.

Гледай да дойдеш пак. Направи всичко, зависещо от тебе да се изтърсиш през април пак тука. Изложбата обещава да бъде една грандиозна манифестация на декоративното изкуство. Ако дойдеш, и аз ще науча покрай тебе много още нови работи.

Преди две седмици бях поканен от художника Паскен, по произход български евреин от Видин, на вечеря заедно с 25–30 души художници, скулптори, поети, критици, ако щеш и бохеми, от вашата раса. Прекарахме до 3 часа сутринта (аз лично), защото другите – до 7 часа. Виках си, ето къде трябваше да бъде С. Той, а не аз трябваше да бъде тук. Хубаво танцуват художниците и художничките, последните облечени в разкошни и богати тоалети, защото всички са с големи имена и заможни хора.

Те са от всевъзможни националности: американци, англичани, шведи, холандци, поляци, руси, негри, мулати, французи и пр., пр. Тия вечери Паскен ги дава всеки две недели, в събота вечер. Всичко върви много естествено и непринудено и аз даже, който не обичам хора, се чувствах много добре. Танците са много елегантни и най-нови.

Специален оркестър от трима души свири много хубаво. Една полякиня, която много ме харесала, ме моли 100 пъти да танцувам с нея, не се съгласих по никой начин. Улавят ме две рускини и на зорле ме тикнаха във вихъра на танца и приятните сблъсквания. Но откопчих се скоро и останах пак наблюдател.

Ако дойдеш през април, ще имаш случая да попаднеш в това общество от твои колеги. Уверявам те, ще се чувстваш много добре. Паскен ме моли да ходя на всички вечери, но аз отказвам. Досега съм бил само два пъти. Запознах се с големия шведски художник Nil Dardel, много мил човек. Кани ме да му отида в ателието. Също с Kisling – голям модернист. С много други поети и писатели се запознах. И понеже не знам какво е разправял Паскен за мене, та всички ме молят да ги посетя в дома им. Ходих също в дома на най-големия френски цигулар – идеалния интерпретатор на Бетховеновите квартети – Kane – световна известност. Той не е

от компанията на Pascin. Но беше той любезен и мил спрямо мене.

Както виждаш, сколасах да вляза тук-там, макар да избягвам запознанства. Не искам да ги правя много, за да не ми пречат на работата. Обикновено аз си живея по стария режим. В 6 часа съм си на масата. Често пъти нашата Mademoiselle’a пита за тебе. Много се зарадва, като й казах, че през април г-н Божинов ще дойде. В библиотеката прехвърлих много нещо и ще домъкна много нови работи за миналото на България, в която засега стават толкова страшни неща.

Ти как си? Какво работиш, какво четеш? Как ти е настроението?

Кажи на К., че му много благодаря за изпратените пари, които много ще ми послужат. Аз ще му се обадя с една откритка. С Б.М. виждаш ли се? Кажи му едно нарочно много здраве от мене. Пиша с неговото перо и все го благославям.

Бъди здрав, С., желая ти всичко хубаво, а най-вече здраве.

Целува те твой

Бачо Колю

P.S. Всички цигари изпуших за твое здраве. Много ми се допаднаха. Много ти благодаря, дето си се досетил да ми пратиш такъв хубав подарък.

Същият

Паскен... е името на един художник от израелитското семейство Пинхас, голяма търговска житарска фирма със седалище във Видин, отпосле в Русе. Паскен още като юноша забягва от Русе в Румъния с една циркова трупа, влюбен в една от салтоморталките. Родителите му успяват да го приберат при тях в Русе, но той втори път се присъединява към циркова трупа и заминава отново. В това свое скитане с амбулантни циркови артисти той успява да нарисува много скици от техния живот, на типове из разните бордеи от градовете, в които се е движил с въжеиграчите и клоуните, и от тия скици по-късно да създаде великолепни завършени рисунки.

Паскен започва като много добър карикатурист с крайно изискан моливен рисунък. С работите му и с името му се запознах за първи път към 1904–1905 г. чрез немското сатирично художествено списание "Simplicissimus", издавано в Мюнхен. Над рисунките му стоеше написано "Zeichnung von Pascin – Rustschuk. Това име Паскен – Русчук много ме заинтригува – кой е този художник, който живее в Русе, а ние не го знаем тук, в София?

Типовете, които той рисуваше, приличаха много на румънци, не на българи. Рисунъкът беше много изискан, типовете много изразителни, композицията великолепна. От "Симплицисимус", което списание аз получавах, препечатах през периода 1906–1907 г. няколко негови карикатури в "Българан". Погрешно пишехме името му – превеждахме го "Пасчин", съвсем неправилно. Французите го изговарят Паскен, германците Паскин.

За неговите карикатури, които още от пръв поглед ме плениха по своята безукорна рисунка, странни сюжети и типове – обитателки и обитатели на бордеите, циркови физиономии – клоуни, дресьори на животни и пр., аз споделях възхищението си с моите другари около "Българан" и им ги показвах, когато в "Симплицисимус" имаше нещо от него, защото той не даваше там редовно рисунки.

В един разговор с Й. Х., известен софийски журналист от чужди вестници, който беше също от израелски произход, ми каза, че се познава с неговия брат, търговец от Галац, от фирмата "Пинхас", които имат житарска кантора в Русе. Каза ми още, че той скоро ще бъде в София по свои търговски работи и ще ме запознае с него.

В това време ние с Петър Морозов бяхме устроили колективна изложба в бюфета на Градската градина, както правехме почти всяка година. Това беше в края на лятото на 1907 г.

Тая изложба посети и братът на Паскен, придружен от Й. Х., и ми разправи цялото житие-битие на своя брат. Макар че Паскен се беше прочул вече като отличен и крайно оригинален художник, семейството му не било възхитено от неговата кариера, особено майка му, която с голяма мъка понесла отлъчването на сина от родителите и дружбата му – не само дружбата, а и любовта му – с цирковите артистки.

Г. Пинхас ми казваше: "Господин Б., нашето семейство е от аристократическо еврейско потекло, от богат отдавнашен род на търговци и банкери". Аз го пресякох и усмихнато му казах лаконично: "Сигурно!" Той продължи: "Майка ми искаше и той да остане в нашата кантора и да участва в нашата обща търговия. Тя не можеше да се примири, че синът й трябва да рисува всевъзможни пропаднали субекти и да подлага ръка за някакъв мизерен хонорар.

Тя страдаше за него и ние успяхме за трети път да го приберем при нас и да му отредим "служба" в нашата търговска кантора в Русе. (Тук не помня добре дали в Русе или в Галац.) Моят брат постоя няколко месеца в града, пак дойде някакъв цирк – може да е бил някой от старите, с негови приятели – и когато циркът дигна катуна, брат ми пак изчезна. Изчезна и загубихме дирите му. Той не ни се обади от никъде. Но един ден случайно у един наш познат попада литературно-художествено списание "Lieber Augustin", издавано в Берлин, и там видяхме поместена карикатура от брат ми, подписана Pascin – Rustschuk.

Семейството ни се зарадва, защото разбрахме, че е жив и здрав. Писахме в редакцията на списанието да ни съобщят как е материално и как живее. Те ни отговориха, че е много добре във всяко отношение. След това той се премести в Париж, после в Лондон и пак в Париж и там се установил завинаги."

През 1927 г. художникът слага край на живота си – прерязва вените си и с кръвта си написва на вратата отвътре: "Adieu Lussi" и се обесва. Люси – това е неговата приятелка.

Така завърши живота си един от големите парижки бохеми и голям оригинален художник.

Той умря млад, около 45-годишен. Когато аз отидох в Париж за втори път, през 1927 г., във витрините на магазините за продажба на художествени произведения се виждаха немного големи негови работи с маслени бои, с твърде модернистична зараза. Ако не носеха подписа му в десния ъгъл долу, трудно би отгатнал човек, че това са негови работи.

Но все пак имаше нещо в тях, което откриваше неговата ръка и неговото особено виждане.