Климатът е мотор на историята, твърди известният френски историк Еманюел льо Роа Ладюри. Сигурно е така. Но, ей Богу, за мен си остава загадка защо всяка година – особено с настъпването на жегите – у нас се разразява и по един взрив в колективната памет на нацията, свързан с комунистическото минало.

Че топлината рязко повишава кръвната захар, спор няма – медицински факт. Ала при нашенските социалисти, изглежда, че проблемът е двоен – веднъж по физиологически, веднъж по идеологически причини (включително заради знамената, пропити със символиката на кръвта, но най-вече поради непреработеното комунистическо минало).

Но да не се отклоняваме и нека се върнем към нашата комунистическа ябълка на раздора, отново разпалила страстите това лято: какво да се прави с чинията на Бузлуджа, този мегаломански бетонен монумент, издигнат през 1981 г. в прослава на БКП?

По логиката на закона отговорът е ясен: от 1992 г. паметникът е одържавен по закона за конфискация на имуществото на БКП и други тоталитарни организации.

В този смисъл решението на правителството "Борисов 1" от 30 септември 2011 г. да прехвърли тоталитарния паметник на Бузлуджа (бетонния поднос и колоната) за безвъзмездно ползване от БСП е абсолютно незаконно и морално недопустимо.

Незаконно е, защото безвъзмездното прехвърляне на държавна собственост е забранено от закона.

А е неморално, защото то – с лека ръка (дори заради едната задявка) – подменя моралното осъждане на БКП и на престъпленията, които тази партия е извършила през периода 1944-1989 г., бидейки партия-държава, като така обезсилва един от малкото лустрационни тестове в българското законодателство.

Да, Корнелия Нинова и кадрите на нейната партия-правоприемница навярно искат да си възвърнат контрола над чинията на Бузлуджа – безвъзмездно или на концесия за 10 години. За какво им е е друг прелюбопитен въпрос, над който е интересно да се поразмишлява.

а) рушащата се родна къща на фюрера в Браунау ан Им;

б) отломките в горите край Нюрнберг на стадиона с 400 000 места, който според проекта на Алберт Шпеер би трябвало да се превърне в една от емблемите на Третия райх.

Просто е немислимо.

И отговорите са предварително известни.

Австрийският вътрешен министър Волфганг Соботка миналата година заяви, че "най-чистото решение" за родната къща на Хитлер е тя да бъде съборена. Вътрешното министерство на Австрия плаща наем за нея от 1972 г., за да не бъде експлоатирана тя за "идеологически цели", помествайки вътре център за социални грижи, който се е изнесъл през 2011 г. и т.н.

Никой обаче не преотстъпва родния дом на Хитлер на негови идейни наследници, които да го стопанисват "като исторически паметник за обществото и като партиен символ" (по формулата на Корнелия Нинова).

Същото в пълна степен е валидно и за гигантския стадион в околностите на Нюрнберг - тази гордост на Алберт Шпеер. Никой няма право там да възкресява нацизма, да прожектира филмите на Лени Рифенщал или да свиква сбирки на групи, изповядващи една заклеймена от историята идеология.

У нас обаче е друго.

За да бъда разбран добре, искам да формулирам тезата си съвсем ясно:

Но при едно условие: като паметник за краха на една идеология и нейните престъпления (обновен и съдържащ съответната експозиция с богат видеоматериал и гидове на различни езици).

Недопустимо е една одържавена собственост, и то на този заветен старопланински връх да се експлоатира в интересите на една носталгична по комунизма партия, която да възкресява там тоталитарни митологеми, съсипали живота на стотици хиляди българи, пропагандирайки ги сред деца и ученици. Представете си примерно върволицата от училищни автобуси, пресрещнати от екскурзоводи на БСП, които разучават на Бузлуджа с децата следните стихчета на Асен Босев:

Това би било срам и позор за България.

Монументът на Бузлуджа, пак повтарям, има смисъл само като носител на болезнената памет за комунизма, а не като символ на идеологическата или историческата подмяна, която и без това цари на това място.

Ето за какво иде реч.

На 2 август 1891 г. (20 юли по стар стил) на връх Бузлуджа се изкачват двайсетина представители на социалистически дружинки от Търново, Габрово, Дряново, Казанлък, Стара Загора (двама-трима се разсейват в последния момент). Тогава, както е добре известно, под председателството на Димитър Благоев се провежда учредително събрание на Българската социалдемократическа партия (БСДП).

Работата е там, че въпросните дружинки се възползват от честванията, посветени на годишнината от гибелта на Хаджи Димитър и неговите 26 четници, загинали на 18-19 юли 1868 г. Причината била, че при управлението на Стамболов имало доста строг закон за публични политически прояви.

Извинете, но кое от случилото се на 20 юли (2 август) е по-значимо с оглед на българската история: саможертвата на едни поборници на българското Възраждане или раздумката на малка групичка хора с леви убеждения, решили да се сдружат под сенките на партиен принцип? Ботевата балада "Хаджи Димитър" или изображенията на Маркс, Енгелс, Ленин и на ламята на световния капитализъм, прободена право в сърцето с червеното знаме върху една от мозайките? За дълбоко съжаление на днешните български социалисти ликовете на Тодор Живков и на Людмила Живкова са безвъзвратно унищожени, но пък при нужда биха могли да бъдат заместени с мозайки на Владимир Путин или Корнелия Нинова (Тодор Живков също е бил изобразен на соцмонумента приживе).

Седем години след седянката на върха, председателствана от Димитър Благоев, по-точно през 1898 г., там се изкачват дейци на българското освобождение. Правото да държи тържествена реч е предоставено на Иван Кършовски, който през сълзи се обръща към множеството с думите:

Да би знаел клетият народен поборник и другар на Хаджи Димитър какви речи някой ден ще се държат от този старопланински връх и чия памет ще се чества там. Могло ли е и през ум да му мине на него, видял с очите си освободена България, че вместо баладата на Ботев вместо:

оттук ще звучат псевдостихове като тези на Димитър Методиев от "Песен за генералната линия":

Съпоставката е зашеметяваща. Показателна за споровете, които водим и продължаваме да водим и днес. За паметта, която ни вдъхва живец, и за безпаметството, в което, волно или неволно, тънем.