Матю, който си търси екшъна в България
Матю Брунвасер е журналист и продуцент на свободна практика. През 1994 завършва история в Рийд колидж в Портланд, Орегон. През 2000 г. - журналистика в Калифорнийския университет в Бъркли, а дипломната му работа е документалният филм "По-добро бъдеще: Мавзолеят на Георги Димитров, надеждите и разочарованията на България".
Работи за радио The World, The California Report, CBS Radio News, и за изданията International Herald Tribune, The New York Times, The Daily Telegraph, The Sunday Telegraph, The Christian Science Monitor, Premiere Magazine, Archaeology Magazine, Transitions On-line, The San Francisco Chronicle, The South China Morning Post (Хонконг), The Pittsburgh-Post Gazette, и др.
В края на тази и началото на идващата година повечето световни издания ще публикуват обширни репортажи за България и Румъния. Съвсем естествено е хората да се интересуват от пришълците в ЕС. В същото време всеки си дава сметка, че всичко е в ръцете на журналистите, изпратени да гледат, слушат и правят интервюта. Тук случайността е решаваща - от момента, в който са попаднали в страната, до хората, които ще срещнат. В крайна сметка портретът, който ще скицират, зависи дори и от настроението им.
В този момент Матю Брунвасер кръстосва района на "новото попълнение" от Букурещ до Бургас и работи над репортажи за двете страни. Разликата, която в случая е по-скоро предимство пред останалите му колеги, е, че той живее в България и пише за нея от осем години. Дори само заглавията на произволно попадналите ми статии спокойно могат да очертаят силуета на страната в световните медии: за кирилицата в Европейския съюз, за пазара на недвижимите имоти (оказа се, че това е била най-често поръчваната му тема от редактори), за ядрената енергетика, за възможността България да стане привлекателно място за снимки на холивудски продукции, за инвазията от молове в София, за случая "Ванко 1", за мечкарите по улиците, за ченгетата, за АЕЦ "Козлодуй", за треската за злато сред археолозите ни, за настоящето и бъдещето на голфа в България, за състоянието на съдебната ни система. Между другото още от 2001 г. следи делото в Либия.
Матю Брунвасер израства в къща в Сан Франциско на 15 минути пеша от плажа, а в момента живее на 15 минути с кола от планината, в центъра на София, в стара къща, на осмия етаж, от който се разкрива гледка към Витоша. Говори впечатляващо правилен български. Единственото, което го издава, е лекият акцент, и от време на време разни случайно изтърколили се "при нас има много пуерторикани", "не съм вегетарианец, месоядец съм", "аз съм калифорнианец". Когато не могат да му произнесат името както трябва, веднага минава на българския му вариант: Казвам се Матей Чешмеджиев! (Брунвасер на немски означава вода от кладенец.)
Намираме се в заведение, където добре го познават и където само той знае какво точно представляват предлаганите пиле "Джудас" или предястие "Зелена магия", но все пак по негово уверение миш-машът си е миш-маш.
Не ти ли липсва разнообразието на храната в Лос Анджелис?
- Ама аз съм от Сан Франциско съм, не от Лос Анджелис! Не е добре да се бъркат, защото са като Бургас и Варна, не се харесват. Освен това са много различни. На плажа във водата в Сан Франциско можеш да видиш само кучета и деца, просто е много студено, докато в Лос Анджелис можеш да отидеш на плаж. А хората си мислят, че в Сан Франциско е топло, защото е в Калифорния. По това можеш да разбереш и кои са туристите - само те са с къси панталони.
В интернет го прочетох...
- Това говори колко можеш да вярваш какво пише в интернет. През 2001 г. за мен се появи една статия в "Нощен труд". Бяха объркали абсолютно всичко. Често я ползвам като пример за това как не трябва да се прави журналистика.
Тук явно се ядоса и започна да гони една чушка в миш-маша си.
Иначе Матю е човек, който се чувства добре както със себе си, така и със света около него. Притежава повече от необходимата доза любопитство, която вероятно е едно от нещата, които те карат да станеш журналист и която прави трудно едно интервю: слага една невидима клопка, която те кара без да искаш повече да отговаряш, отколкото да питаш.
Пристигането
След като завършва университета, започва да си търси работа в Калифорния. Правилата са такива, че започваш кариерата си в малко градче или медия, пишеш за пътните знаци например и чакаш да натрупаш опит. "Казах си, че трябва да намеря нещо интересно, да трупам опит." Потегля за Турция, а оттам с влак се отправя на северозапад. "София беше първата спирка. Нямах нито познати, нито знания за страната. Просто слязох на тази спирка."
Чудно с какво централна гара може да привлече човек.
- С нищо. Гарата просто ми заприлича на тази във Варшава. Еми слязох. Помня, че после си купих билет за трамвай. Един инспектор направи проверка. Имах билет, но не знаех, че има и перфоратор. Даде ми две глоби - една за мен и една за раницата.
Е това не е ли враждебно посрещане?
- Не, това е приключение. Веднага намерих интересни хора, приятели. Почти веднага и работа. Бях само на 24 години. Но България никога не е била в маршрута. Просто тя ме избра, а не аз нея. Тази част от разказа се случва през 1995 г. Един детайл, за който се сети, като че ли изчерпва духа на това време: "Спомням си, че във в. "Капитал" винаги имаше една масичка с бутилка уиски и няколко чаши... Мисля, че сега вече в "Капитал" нямат такава масичка."
Да си журналист в България
"Достъпът до информация все още е проблем. Повечето хора не признават, че може да има само два вида информация - обществена и необществена. За всичко друго има неща по средата, но не и по отношение на информацията. А тук различни информации попадат по средата, където не би трябвало да има нищо. Но това е нещо, което може да се реши с време и трупане на опит."
Нямаш ли усещането за тоталната липса на рефлекс у нас - каквото и да се напише, остава без последствия?
- По принцип не очаквам директен резултат. Не може така да се разсъждава. Както се казва, ако журналистът не намери трупа, няма директен ефект, така е. Но трябва да се изхожда от това, че обществото трябва да е информирано. Иначе донякъде е така: у нас наистина политиците реагират много бързо, защото обществото очаква това. На политиците в България им е далеч по-лесно - защото хората смятат, че нещата са така и няма да се променят.
Сбъднал е едно от големите си желания да отиде в Иран, където разбрал, че това не е място за журналист на свободна практика. Има идея за българска история за голямо американско списание, но не пожела да уточни каква. Горд е с интервюто си с Азис. (Пред Матю Брунвасер Азис развива любопитни теории: "Аз съм едно от лицата на демокрацията. Хората разбраха, че в страната им има свобода, след като се явих на екрана...
Аз съм българската мечта!") Интервюто е за радио The World - обществено американско радио. "Като го излъчиха, не само босът, но и всички колеги си казали - имаме нужда от повече такива хора. Наистина Азис е разделяща фигура, но на мен ми е много интересен. Иначе преди няколко дни взех интервю от Моника Маковей, министър на правосъдието на Румъния, тя върши много сериозна работа. Жалко, че в България няма дори един министър като нея."
Да живееш в България
Единственото, от което се дразни, са колите на тротоара.
"България не произвежда новини, но това е хубаво, нали? Косово и Ирак произвеждат новините."
В Сан Франциско няма екшън. В Ню Йорк има. В Ню Йорк той ще те открие. В София трябва да си го откриеш сам.
"На Нова година ще съм един вид на работа. Исках да присъствам на новината. В началото имаше идея за хоро на моста между България и Румъния, но после се оказало, че не могат да спрат колите. Сега са решили да раздават някакви значки за българско-румънската дружба.
2000 г. посрещнах пред НДК. Беше като най-близкото място до бойно поле - фойерверки и ракети в ръцете на пияни. Беше страшно. Стреляха и вътре в двореца. Ще видим тази година как ще е!"