На макрониво българският преход към либерална демокрация е на път да изпълни основните си цели. С членството на България в НАТО и най-вече с присъединяването към ЕС преходът завърши не само символически, но най-вече с това, че общата институционална и политическа рамка на представителната демокрация е вече създадена. И макар институционалната реформа да не е проведена във всички обществени сфери (в образованието и културата тя едва начева), макар в редица сфери да има сериозни проблеми (правосъдие, вътрешен ред, здравеопазване и пр.), все пак общият контур и структурата на либералнодемократичните институции са зададени. Нещо повече, върху общите принципи на институционалния градеж в съответствие с изискванията на ЕС вече е налице "невиждан" до неотдавна политически консенсус. Не така оптимистично стоят нещата обаче, ако сменим гледната точка от макро- на микроравнище.

В биографичен план все още не са ясно откроени жизнените и ценностните съдържания, които могат и следва да се конкурират като политически избори в рамките на либералната демокрация. Те не са артикулирани отчетливо нито във всекидневните нагласи на гражданите, нито в медиите и в посланията на партиите и политиците. Тази ситуация носи риск от подриване на самите институционални рамки на демокрацията. Защото, ако не си ценностно мотивиран за собствените си жизнени избори, не можеш да намериш и своето политическо представителство в партия или програма. Както и обратното - ако партиите и политиците не формулират ясни ценностни послания, никой не може да се идентифицира стабилно с тях. Изборът в такава ситуация е случаен, мимолетен, празен от устойчиво съдържание и в крайна сметка негативен. Ценностната мъгла суспендира основния принцип на съвременните демокрации - тяхната представителност.

Разбира се, в по-оптимистичния и по-вероятен сценарий радикален срив на системата няма да има. Но ако ценностната мъгла стане рутинна, това ще означава

продължаваща серия от негативни вотове срещу всеки, който е на власт, а и срещу "политическата класа" като цяло. Продължаването на тази тенденция предполага популизмът да се превърне в основен ресурс на българската политика.

Симптомите на ценностната мъгла се очертаха особено релефно на последните президентски избори. Балотажът Първанов - Сидеров ясно показа, че поляризацията на политическите избори не се осъществява по линията ляво - дясно с характерните за старите демокрации политически позиции: социалдемократи, либерали, християндемократи. Поляризацията, чиито емблеми бяха двамата претенденти, беше най-вече по линията за или против статуквото. Повечето гласоподаватели, независимо дали гласуваха за Първанов, против него или се въздържаха, мислеха политическия елит като едно цяло, в което вътрешните различия са маловажни, и именно затова компромисната фигура на Първанов можеше да го олицетвори.

Провалът на десните партии от бившето СДС и на кандидата Беронов също беше ясен знак, че е проблематичен проектът на "дясното". През последните десетина години опозицията комунизъм - антикомунизъм, която беше водеща рамка на политическите битки в началото на прехода, беше във висока степен механично реторически трансформирана в опозиция социалдемокрация - християндемокрация. Християндемокрация обаче означава облягане на ценностните опори на традицията и религията. Обвързването на десните партии с консервативни ценности рязко намали шансовете им за политическа представителност. Защото там, където го има на практическо ниво,

Ето защо "традицията" на практика не работи в полза на десните, когато става дума за страни, чието минало е комунистическо и около него не е постигнат морален консенсус. Освен това за разлика от страни като Полша в България другият стожер на консерватизма - религията, няма стабилна почва и според мен това е добре, а не лошо. Десният проект не беше оформен по релевантен на реалностите начин, а това спомогна и за "узаконяването" на двойствената политическа идентичност на "лявата" БСП и на партиите в центъра. Дясната политика на "лявата" БСП разбива всякакви възможности за политическа представителност, защото се провежда от името на гласоподаватели, които никога не биха я подкрепили. Що се отнася до "либералите" НДСВ и ДПС - независимо от програмите, в които либералните ценности са старателно "преписани", човек трябва много да си изкълчи езика, за да нарече либерални тежко йерархична партия с етнически обособен електорат или пък партия, ръководена еднолично от "цар" и носеща името му.

Губещи от това размиване на политическите идентичности най-вече са тези, които, колкото и да е парадоксално, действително са спечелили от прехода. Това са онези активни хора, които, без да са включени пряко в прането на номенклатурни пари, все пак са предприели стъпки да създават собствен бизнес, отвоювали са значителни социални позиции и авторитет в различни професионални сфери, изградили са биографиите си чрез личен и социален успех и в повечето случаи имат заслуженото самочувствие, че живеят добре. Тези хора са различни - те невинаги имат сходен икономически статус и спадат към различни социални групи. Те обаче нямат шанс за реално политическо представителство. Може да се каже, че много малка част от тях са взели участие в последните избори. Може също да се очаква, че биха гласували "либерално" и че именно чрез тях може да се оформи дясно-либералният проект. Но обозначаващите себе си като либерални партии биват възприемани като част от аморфното статукво.

Тази ситуация е свързана с различни "грешки на растежа" в годините на прехода: недостатъчно гражданско и политическо просвещение, тъмен произход на част от капиталите, механични "заемки отвън" на политически идентичности, осъществени под формата на бързо финансово "закачане" на българските партии към външни политически фондации, интернационали и т.н. Това обаче не е повод за песимизъм - свършеното е много и дори умерена доза "национална гордост" от приемането в ЕС е уместна. По сходни причини ценностната мъгла е проблем за голяма част от посткомунистически страни, както показват последните събития в Полша и Унгария например. Трябва също да се има предвид, че размиването на ценностните ориентири е ефект и на глобализацията, на икономизацията на политиката в световен мащаб - проблеми с представителността и с легитимността на политическите елити днес се наблюдават и в "старите демокрации".

Излизането на българското общество от аморфната комунистическа идеология на "равенството" по време на прехода беше свързано със серия трудности, сред които най-значимият проблем днес, когато вече са налице действащи пазарна икономика и демократични институции, е

В публичното пространство липсва език, който да позволява открито да се признават за справедливи социалните и икономическите постижения на даден индивид или група. Липсват формули, които да позволяват успехите на даден индивид или организация да бъдат схващани като техни собствени и заслужаващи социално уважение постижения. Затова и елитите рутинно са подлагани на делегитимираща критика, те нямат стабилен публичен престиж. Слабата легитимност на неравенствата рутинно се обвързва с "нечистия" им произход. Как може успехът да бъде легитимен, ако в началото му стои "прането на пари"? Дори и гущерът да си откъсне опашката, тя ще продължава да се помни.

Разбира се, подобни негативни нагласи са инертни и не изчерпват спектъра на социалния живот. Практическото развитие на пазарната икономика и отварянето на границите даде шанс на множество хора успешно да изграждат своите биографии, без да са замесени пряко в корупция. Сериозният въпрос тук е как техният биографичен и социален опит да бъде публично представен, как добрите практики да станат примерни модели на социално поведение. Казано иначе, как техният практически успех да бъде признат за публично легитимен, как новите неравенства да бъдат признавани за справедливи?

Това не може да стане просто с PR акции. Утопично е да се мисли, че изобщо може да се стигне до плътен обществен консенсус, при който новите неравенства да бъдат еднозначно и стабилно легитимирани. Винаги ще се спори кое постижение следва да бъде признато за достойно, кой успех следва да бъде признат за справедлив. Този спор е част от демократичната игра. А във всяка игра има "губещи", които са готови да оспорят успеха и дори правилата на играта. Тоест "лявото", схванато най-общо като рефлекс по критика на статуквото, като оспорване на победата и искане за преразпределение на дивидентите, винаги ще има място в политическата игра.

което винаги остава позитивният и структуриращ принцип на политическото пространство. То не бива повече да се обвързва с консервативни ценности, не бива да се обляга на традицията и религията, съществуващи у нас като изконни опори единствено в главите на неколцина метафизично настроени интелектуалци. Слабата религиозност, както и липсата на тежка икономическа и обществена традиция могат да се мислят като основна ценност и конкурентно предимство в рамките на едно модерно общество, поставящо акцент върху индивидите и техните стилове на живот.

Всъщност класическият либерален проект на модерността, основан на принципа на индивидуалната свобода и върху конкуренция не само в икономически смисъл, но и в плана на борбата между идеи за успех, за добър живот, е по-добрата рамка за десния проект на българската политика. Може би дебатът за конкретните ценностни ориентири, на които този дясно-либерален проект следва да се опре, тепърва ще започне.

*Авторът е председател на Фондацията за хуманитарни и социални изследвания - София, и преподавател по социална и политическа философия в Департамент "Философия и социология" на Нов български университет