Из "Наръчник за поетично митологизиране на града" на Захари Захариев
В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Наръчник за поетично митологизиране на града" с автор Захари Захариев, предоставен от издателство Small Stations Press.
Захари Захариев е роден през 1989 г. в гр. Сливен. Той е поет, писател, градинар и докторант по философия към СУ "Св. Климент Охридски". Интересува се от магически реализъм и превръщането му във фантастичен реализъм, от синтактическо и сетивно разболяване на преживяванията и нахлуване на литературата в живеенето. Поезията му представлява неудържим поток от ярки метафори, една поезия на желанието, онирическа поезия, която отхвърля реалността, но я и усвоява – митологизира нейните географии. Захари Захариев е публикувал в редица електронни и печатни издания, това е дебютната му стихосбирка.
Из "Наръчник за поетично митологизиране на града"
Времето на чумавото слънце
(бабешка рецепта за лекуване на кашлица и възпалено гърло)
Когато Сивила боледуваше не ми даваше
да я виждам.
Казваше ми, сякаш през лявото око на Павич:
"Дробовете са първата есенна крепост,
когато кашлям въздуха старее,
тогава урината замирисва на лайка,
а слънцето, поемеш ли си дъх,
набожда гърдите ти на магарешкия си трън."
Дясното око, с което я слушах
започваше да трепери - сякаш рибите
в очите й прескачаха от едното езеро в другото,
хриповете избиваха по стъклата на стаята й
в шарка и гнили пръски от потъването.
Тогава залезът бе по-кратък от сянката си,
затова когато бродех край къщата й,
котаракът пиеше кафе на верандата,
вглеждаше се в дъното на чашата,
докато мустакът му не се втопеше в
кафявата течност, а той вдигнал взор,
лакомо препълнен с нейните очи, промъркваше:
"Скорпионът жилва Орион,
това е времето на чумавото слънце
в него расте билката церяща..."
Преди да ми издаде обаче тайната,
замахваше бързо с лапа пред очите си,
една малка сребърна рибка,
топваше в кафето и той с доволен
кикот запращаше течността в гърлото си,
изправяше се настръхнал от нокти и страст, вдигаше крак
и изпикаваше луната в средата на сянката на залеза.
Над целия град замирисваше на преварена лайка,
псетата наостряха ноздри и почваха да
се въртят около текето на едва зачената нощ,
опашките им се запалваха като комети,
и когато впъхваха камъшените си пера във задниците
на кучките, съзвездие Куче изскимтяваше:
"Бака Ал Илах Илим Сами Басар"
Едва тогава наистина настъпваше нощ,
сърцето, освободено от магарешкия бодил,
който забиваше вярата на топлината в него,
издишаше езическата си кръв по улиците,
тя потъваше в раззиналата пастта си земя,
а фенерите, пръснати из града като бълхи от любовната
козина на кучетата, политаха към небето и се
забиваха да смучат кръвта му, оцветяваща ги в жълто,
рибята кост засядаше в гърлото на котарака,
той с проклинане я изплюваше на горе,
скелетът се заплиташе в кордите на фенерите,
размотани за връщане на земята,
и обкичила храмът си костница над града,
завърташе любов със вятъра,
дните в седмицата се объркваха,
прозорците на Сивила сменяха цвета си,
както очите й риби, съзвездията се смесваха
раздърпвани от бялата кост, вързана на възел
във въжетата на лъчите им, Орион отсичаше
опашката на Скорпиона, Кучето се покръстваше,
а смъртната арфа
продължаваше да свири в устата на вятъра.
Тогава градът препълнен страстно с очите й,
целият се виждаше както Сивила го вижда:
слънцето се изкашляше по покривите,
времето в миг побеляваше,
черната коса на въздуха остаряла във изгрев,
конците прегърнали рибята кост се скъсваха прималели
от любовните сокове,
Сивила
оздравяваше
докато
рибата
падаше
обратно
в окото й
и докато идваше към мен с оранжеви, тънки мустаци,
миришеща на лайка и на котарак, казваше:
"Това е времето на чумавото слънце,
в него расте билката, лекуваща
отсъствие"
Концерт за река и тромпет
Allegro appassionatо
(рецепта за музика с вода и Майлс Дейвис )
И щипка тютюн над дългото око на реката
зъбите на елена се строшават и потичат
блестящо надолу съзвездие Рак раздрано
стоварва се сред козина слюнки и кръв
лапата на вълка единак изскочил от тайното
око на мълчаливите стволове Солеа забива се
Солеа
Солеа
вика протяжно горе на хълма луната
и сплитат я великите пръсти на клоните
дървени предачите скърцат и пончото
на убийството висва връз врата на вселената
надраскано разпердушинено цялото в кърви
и щипка тютюн въртящи се всичките в спирали
надолу пъстърви подскачат и под пръстите
на мрака блъскащи върху бутоните на тромпета
литват и пльосват като монети блеснали Солеа в големия водопад
на черната гъста вселена совите кряскат и
пускат страхливо пера край първите човешки
очи от хижи и вили горе в устията които поглъщат низини
и ги изправят със слюнчест подскок като зъбери остри и черни
и режещи безмилостно впиващи хоризонта начумерено
надничащ от горе
н
а
д
о
л
у
където в протяжното музикално сърце на водите
цамбурват простреляните фенерни портокали
абажури строшени на стъкълца
стъкълца Солеа и джаз
вуду джаз дванадесет вечни минути и двадесет и една
безкрайни секунди бавната слюнка на тромпетиста
к
а
п
е
Солеа вплетена в антените на бетоните блокове
коняк и бренди плиснати кафяви върху лицето на музикантите
чинелните трясъци на беззъби псета и кряскящи котараци
гонещи мишки Плиска и кучета ВинПром
любови и праскови кайсии в буркани и настръхнали гърди
изправени членове под чаршафите и пот и спарена жега
избиваща на кристали по мастичените прозорци
изпращащи нащърбени халюцинации високо кръвно
и червени кръгове в зениците на тротоарите зашити в
талиите на тънките бели негърки брези тръпнещи голи
край телата на разпарчетосаното осветление лежащо
в езици долу под босите им стъпки
Солеа крачи
Солеа бълбука
ромоли Солеа
реже си ходилата
плисва се кръв по кръстовищата
тромпетиста задавен
прохърква предсмъртно
мелодията никога
никога
никога
няма да свърши
в
морето
водата на това парче тече на обратно
