Според привържениците на независимостта войната за наследяването (sucesión) на испанската корона в началото на 18 в. всъщност е война за "отделяне" (secesión) на Каталуня от Испания. Според наратива на поддръжниците на независимостта един демократичен и независим народ е "завладян, а свободите му са отнети." За разлика от американския народ, който през 1773 г. се освобождава от британското колониално робство.

Не е така. При смъртта на Карлос Втори през 1700 г., без да има наследник, започва европейската битка за короната на Испания. Двамата кандидати са Фелипе Пети Бурбонски (внук на Луи Четиринадесети) и ерцхерцог Карл, владетелят на Хабсбургите. Бурбоните търсят континентална хегемония и искат да съюзят Испания и Франция, а (Хабсбургите и) поддръжниците на австрийците разчитат на помощта на Великобритания и Ниските земи.

На практика това е война за различни визии за бъдещето на Европа - между либерализъм и протекционизъм, между търговската буржоазия и земевладелците, протоконфедерализма на Виена и абсолютната централизация на "Краля слънце". Тези разделителни линии намират поддръжници в различни части на полуострова. Макар да става дума за краткокрайни и промениви съюзи, кралство Кастиля действа в по-голям унисон с французите, а Княжество Каталуня - с отбора на Австрия. В началото обаче каталунците посрещат Бурбоните с ентусиазъм, както разказва историкът Жоаким Албареда в труд от 1700 г.

Всъщност пред каталунския (парламент), който се събира през 1701 г. за пръв път от 1599-а - от един век! (което показва, че системата не е функционирала много интензивно), Фелипе дава на Барселона привилегии в морската търговия и превозите до Америка и други търговски свободи.

Тласкани от антифренския синдром от скорошната, фрустрираща, анексия към Франция (между 1640 г., когато некомпетентният "президент" Пау Кларис поверява княжеството на Луи XIII, и 1652 г., когато, измамени от Париж, се връщат при испанската корона); тласкани от навлизането на френски стоки и от някои деспотични мерки на вицекраля, каталунците въпреки това застават на страната на ерцхерцога, които ги изоставя, за да отиде във Виена и да се короняса като император.

Редом с гражданската война се отприщва и международна: франкофили срещу австрофили. А в самата гражданска война има още една отделна гражданска война: индустриалните и образовани класи, най-нисшите слоеве на гилдиите, бунтовници австрофили застават едни срещу други. Така войната не е между една нация и друга, нито за независимост, нито за отделяне, нито патриотична. Старите каталунски закони се използват и от двете страни като девиз или претекст, който може да се промени. Тя носи нещастия, но не унищожава Княжеството. Краят на войната изстрелва Каталуня към икономическата революция: първо земеделско-търговска и после протоиндустриална.

Привържениците на независимостта твърдят, че трябва да се преодолее Конституцията от 1978 г., тъй като е враждебно настроена към каталунците. Те се уповават на 1.9 милиона гласа за партии, подкрепящи независимостта (коалицията "Заедно за "да"" и Кандидатурата за народно единство) на регионалните избори през 2015 г.: 47.7% от гласувалите. Конституцията обаче получава подкрепата на 2.7 милиона каталунци, 91.09% от гласувалите на конституционния референдум на 6 декември 1978 г (близо два пъти колкото гласовете за партиите на независимостта), два процентни пункта над средното ниво за страната. Отхвърлят я 4.26%, сравнено със средното 7.89%, с участие от 67.91%. Заедно с Андалусия това е областта, дала най-силна подкрепа на Конституцията.

Така е очевидно, че излизането отвъд сегашната конституционна рамка би изисквало най-малкото мнозинство, съизмеримо с тогавашното. Сигурното е, че Конституцията от 1978 г. не е тази на "враждебна" на каталунците държава. Организацията ѝ е типична за силно децентрализирана държава. За разлика от Франция и Италия, които са силно централизирани, Испания ползва модела на Германия, който е федерален по същество. Така чл. 2 от нея "признава и гарантира правото на автономия на националностите и регионите," които я съсредоточават и солидарността между всички тях.

Конституцията се признава като закона на каталунците заради влиянието на каталунските делегати а и заради екипите, с които работят - центристи и социалисти. А и защото концепцията и организацията на автономните области произтича както от работата на Каталуня по автономията ѝ в онзи момент, колкото и тази през 30-те години, в конституцията на Каталунската република от 1931 г. и Статута от 1932 г., които в голяма степен вдъхновиха текстовете от 1978 и 1979 г.

Системата, наричана сега от някои с пренебрежение "режим на 1978 г.", основана на тази конституция, направи възможно невиждано и исторически непознато досега участие на каталунците в ориентацията на испанската политика, с активно присъствие в Конгреса и Сената и неизброими публични институции. Направиха го преди всичко с най-големите си партии: социалистите от PSC (Партията на каталунските социалисти) имат значима роля в няколко правителства от 1982 г., националистите (CiU, коалицията, оглавявана от бившия каталунски премиер Артур Мас - бел. ред.), тогава умерени, допълваха почти всички парламентарни мнозинства, гласуваха почти всички важни закони и бяха фактор и в правителства на Народната партия, и на социалистите.

Поддръжниците на независимостта казват, че близо 40 години на самоуправление показват провал, има процес на "задушаване" на автономията и на повторна централизация и че затова трябва да се надхвърли автономията и да се върви към независимост.

След създаването на Конституцията, (каталунският) Статут от 1979 г. установява система на самоуправление без еквивалент в историята на Испания. Официалният характер и употребата като основен език на каталунския позволиха възвръщането на автономията; тя се увеличи и в споделената отговорност и събирането на данъци (въпреки че националистите отхвърляха в началото на демокрацията системата на разпределяне на данъчните приходи, използвана за Страната на баските); управляваха се основните компетенции на държавата на благоденствието образоватието и здравеопазването, и те се разшириха с други като затвор и полиция.

А в още по-децентрализиращия Статут от 2006 г. допълнително се задълбочи самоуправлението. Дори и след като Конституционният съд го сви драстично с оспорвано решение от 2010 г. (отказвайки нови фискални и съдебни правомощия и самоопределянето на Каталуня като "нация" - бел. ред.) по искане на (управляващата сега и тогавашна опозиция) Народната партия и отключи възприятието за затруднетото вписване на каталунското в испанското и навлязлата във възход националистическа политика, която счете за мъртъв заложения в основите конституционен пакт.

Същевременно някои от онези, които твърдят, че най-много съжаляват за загубата на Статута, като Каталунската републиканска левица (ERC, партията на уволнения вицепремиер Ориол Жункерас - бел. ред.), водиха кампания срещу (ревизирана версия на Статута) и искаха да се гласува с "не" на референдума за приемането му през 2006 г.

Във всеки случай размерът на разочарованието беше по-голям, отколкото беше "подрязването" на текста: премахване на един член и съкращения в още тринадесет, както и повторно тълкуване на много други. Качествените последици от това бяха по-големи от количествените: блокира се исканата деконцентрация на съдебната власт и се спряха важни финансови правомощия и символични аспекти. В Каталуня логично се възприе като оскърбление фактът, че съдът надделява над народната воля, изразена в Конгреса и в референдума преди присъдата.

Въпреки тези неуспехи и един куп повторно централизиращи закони, въведени от 2012 г. от Народната партия, нивото на достигнатото самоуправление в Испания (и особено в Каталуня) няма как да бъде пренебрегнато. Обратно - макар и да има място за подобрения, това ниво е изключително в международен сравнителен план: Испания е седмата страна в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОССЕ) според критерия на децентрализация на фискална власт, а между 1995 и 2004 г. е първа по интензитет на децентрализация.

Испания е напреднала демокрация, която се радва на най-високо ниво на свободи и уважение към индивидуалните и колективните права. Това удостоверяват всички международни институции, от които страната е част, както и всички изследователски центрове, оценявагщи качеството на демокрацията.

Испания е подписала всички конвенции за човешките права и политическите свободи в системата на Организацията на обединените нации, член на Съвета на Европа и конвенциите му за защита на права. Също така е член на ЕС и е подписал Хартата на основните права на ЕС. Националното законодателство е съобразено с отсъждания на съда в Страсбург и този в Люксембург. Случаите на Унгария и Полша показват, че страните от ЕС са подложени на стриктен режим на наблюдение от европейските институции, за да се засече всяко отклонение от нормите на поведение във властта, нарушаване на пава или атаки срещу свободите или разделението на властите.

Нито правителството на Барселона, нито друга организация, подкрепяща независимостта, са прибегнали до някоя от тези международни инстанции, за да изобличат нарушение на права, нито испанската държава е възприемана като нарушител или осъждана заради такива нарушения, в или извън страната.

Нещо повече: в доклада си от 2017 г. за човешките права организацията Human Righrs Watch дори не споменава въпросното потискане на права в Каталуня, нито споменава Каталуня като специфичен проблем.

И макар Върховният комисариат за правата на малцинствата към Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа да е предупредил за проблем с ромите в последния си доклад, и в този текст, нито в доклада му за лингвистичните права се осъжда ситуацията в Испания.

Тази идея влиза в обращение по време на правителството на Артур Мас през 2012 г. То публикува изчисления, според които Каталуня дава 16.409 милиарда евро в общия бюджет. Предполагаемото ограбване с 8.4% от БВП на Каталуня е лансирано преди това от бившия премиер Жорди Пужол: "Да се плащат около 9% от БВП заради концепцията за солидарност, а често и повече, се превръща в грабеж, който силно вреди на Каталуня и хората ѝ."

Това изчисление е безумие. Националистическото изследване от 1994 г., което първо подхвърли идеята за "грабеж", изчисляваше текущата сметка като дефицит от 7.56% от БВП, от които 2.44 процентни пункта са "оправдани" от приноса към солидарността между регионите (автономните области - бел. ред.). Трудът на Жорди Понс и Рамон Тремоса говореше за излишния дефицит от мако повече от 5 пункта, а не 9. Числа, които не са толкова далечни на дефицитите в най-проспериращите региони на федералните страни - средно 3.85%.

В действителност каталунските националисти защитиха предложението си за фискален пакт по модел на баските - с квота за солидарност от 4% от БВП (в някои версии 2%). Тогава излишният дефицит не би бил осем пункта, а четири. В пропагандата обаче винаги се използваха 16.409 милиарда евро (8.4% от БВП).

Икономистът Антони Сабалса, в книгата си ("Икономика на многонационална Испания"), изчислява, че ако във времена на щедро харчене каталунският дефицит е около 8, във времена на криза е много по-малък и дори се превръща в излишък. По подобен начин Жозеп Борел (бившият председател на Европарламента) и Жоан Лораш, в книгата си "Сметките и приказките на независимостта", отразяват оценки на (правителството в Барселона), според които дисбалансът за Каталуня достига през 2015 г. едва 3.228 милиарда евро: 1.6% от БВП.

Така, след като се превръща в "официална истина на процеса", треската заради мита за изгубените 16.46 милиарда евро отслабваше в средите с по-висока икономическа култура.

В действителност има известен консенсус за това, че Каталуня допринася според способностите и богатството си, както трябва, но получава много по-малко инвестиции от подходящите за тежестта на нейния БВП и на населението ѝ. От 2011 до 2015 г. държавните инвестиции в бюджета за цяла Испания спадат с 36.6%, при 57.9% в Каталуня. Това е един от по-точните начини да се поправят дисфункциите - не грабежът, за който се говори - в сегашната ситуация. При всички положения обаче официалният фискален баланс на Мадрид за 2014 г. показва, че Каталуня не е първа по нетен принос към бюджета, а втората - след Мадрид.

Стига тези нива да не задушават ръста в най-проспериращите райони, по-големият нетен принос е свързан с принципа на прогресивността по система, подобна на индивидуалното данъчно облагане. Освен това фискалният дефицит се балансира от търговския излишък: това се случва в ЕС, между севера и юга. Когато "нетните платци" от Европа се разбунтуваха и поискаха да плащат по-малко в общия бюджет, каталунските власти не се опитаха да се присъединят към каузата им. А ставаше дума за същото нещо!