Днес се навършват 125 години от рождението и 75 години от смъртта на Шулц - един от най-интересните, най-ценени и обвити в мистерия полски автори на XX в., сам превърнал се в герой на чужди произведения.

Полски евреин, роден през 1892 г. в австро-унгарското градче Дрохобич, на територията на днешна Украйна, Шулц прекарва почти целия си живот в родния си град. Държавата, в която Дрохобич попада, периодично се сменя, но нито превратностите на ранния XX в., нито актуалният културен контекст попадат в самобитната вселена на "Канелените магазини" - първата му книга, която става литературна сензация с публикацията си през 1934 г.

От творчеството на Шулц са оцелели единствено два му сборника с разкази, както и няколко критически текста, есета, писма, графики и рисунки. Останалото изчезва в последвалата война. 8 години след "Канелените магазини" и 6 след "Санаториум Клепсидра" Шулц е застрелян на улицата в Дрохобич от нацистите. Според легендата, описана от поне двама израелски писатели - от офицер от Гестапо, който искал да отмъсти на друг офицер, използвал Шулц да изрисува къщата му.

Краят на този разказ - "Ти уби моя евреин, а сега аз ще убия твоя!" - провокира известния и автор Давид Гросман да напише книгата си за Холокоста "See Under: Love". Повече от други автори съдбата на Шулц провокира писатели - като Филип Рот, Джон Ъпдайк, Исак Башевис Сингер - да пишат за него и дори да го превръщат в свой герой. "Месията на Стокхолм" на американската писателка Синтия Озик е посветен на фиктивното намиране на изгубения роман на Шулц.

След като в началото на годината преиздаде "Канелените магазини", сега издателство предлага в цялост и втората книга с разкази на Шулц "Санаториум Клепсидра". Преводът отново е на Магдалена Атанасова, а оформлението е на Кирил Златков. Двете книги имат предисловие от Павел Петров и биографични есета за Шулц и творчеството му от Стефан Русинов (в "Канелените магазини") и Антоан Асенов ("Санаториум Клепсидра"). В рубриката "Четиво" публикуваме първия разказ от "Санаториум Клепсидра".

I

Обикновено фактите са подредени във времето, нанизани в него като на конец. Там те си имат своите предходици и последици, които се тълпят нагъсто, следват се по петите безспир и без пролука. Това има значение и за изложението, главното в което е логичността и последователността.Но какво да правим със събитията, които нямат собствено място във времето, със събитията, дошли твърде късно, когато цялото време вече е било раздадено, поделено, разграбено и те са останали, така да се каже, на сухо, нерегистрирани, увиснали във въздуха, бездомни и залутани?

Дали наистина времето е било тясно за всички събития? Възможно ли е всички места във времето да са били разпродадени? Угрижени тичаме покрай целия този влак от събития, вече готови и ние да потеглим.

За Бога, дали някой не е продавал на черно билетите за времето?.. . Господин кондуктор!

Само спокойно! Без излишна паника, ще оправим тая работа сами, без много шум.

Читателю, чувал ли си нещо за успоредни потоци на времето в двулинейно време? Да, съществуват такива отклонения във времето, малко нелегални наистина и проблематични, но когато пренася контрабандна стока като нашата – такива извънредни събития, които не се поддават на регистрация, човек не може да бъде много придирчив. Затова нека се опитаме да изведем в някоя точка на историята странично отклонение, глуха линия и да тласнем по нея нелегалните събития. Само без страх. Това ще стане неусетно, читателят няма да почувства никакво сътресение. А кой знае дали сега, когато говорим за това, тази нечиста манипулация не е вече зад гърба ни и ние вече не сме навлезли в глухата линия.

II

Майка ми дотича уплашена и притисна моя вик в обятията си, искаше да го потуши като пожар, да го попие в гънките на любовта си. Затвори ми устата със своята и взе да вика заедно с мен.

Но аз я отблъснах и като сочех огнения стълб, златната колона, която стърчеше, забита като трън във въздуха, и не се помръдваше – пълна с блясък и кръжащи прашинки, – извиках: Изтръгни я, извади я!

Камината се надуваше с шарената си цапаница на челото, наля се с кръв и сякаш от конвулсията на вени и сухожилия и от цялата тази напращяла анатомия можеше да се освободи с пронизителен петльов врясък.

Стоях като разпнат на кръст, възбуден, и с протегнати, изпънати пръсти сочех, сочех гневно, с дълбоко негодувание, изопнат като пътепоказател и тръпнещ в екстаз.

Ръката ми ме водеше, чужда и бледа, влачеше ме noдире си, вцепенена, восъчна ръка като изрязаните длани по иконите, като ангелска десница, вдигната за клетва.

Беше към края на зимата. Дните тънеха в локви и зной, а подлютеното им небце пареше. Лъскави ножове режеха медено сочния ден на сребърни резени, на призми, напоени с багри и пикантни аромати. Но циферблатът на пладнето струпваше върху едно оскъдно пространство целия блясък на тези дни и показваше всички часове, пламтящи и бълващи огън.

В тоя час, като не можеше да побере целия зной, денят се излющваше на листове сребърна ламарина, на хрустящ станиол, и пласт по пласт откриваше сърцевината си от излят блясък. И като че ли това беше малко, та пушеха и комини, изригваха кълбета лъскава пара и всяка минута се разпадаше на сонм ангели, на бушуващи криле, а небето ги поглъщаше ненаситно, зинало за нови изригвания. От неговите светли бойници изскачаха бели облачета, далечни укрепления се губеха сред ветрила на застигащи се залпове – под бляскавата канонада на невидима артилерия.

Прозорецът на стаята, препълнен с небе, кипваше от тия безкрайни пориви и преливаше от дантелената пяна, а тя, обгърната от пламъци, димеше сред огъня, по нея се стичаха златни сенки и трепкаха въздушни слоеве. Напреки на килима лежеше пламтящ четириъгълник с играещи блясъци и не можеше да се откъсне от пода. Този огнен стълб ме възмущаваше до дъно. Стоях като омагьосан, разкрачил крака, и виках по него с не свой глас чужди за мен, люти проклятия.

Ha прага в преддверието като втрещени стояха уплашени роднини, съседи, наконтени лели и чупеха?кършеха ръце. Приближаваха се на пръсти и се отдръпваха, надничаха през вратата, изгарящи от любопитство. А аз крещях.

– Виждате ли – крещях на майка си, на брат си, – винаги съм ви казвал, че всичко е заприщено, зазидано със скука, оковано! А я вижте сега какъв изблик, какъв всеобщ разцвет, каква благодат!. ..

И плачех от щастие и от безсилие.

– Събудете се – виках, – елате ми на помощ! Moгa ли сам да се справя с това наводнение, мога ли да обгърна тоя потоп? Как сам-самичък да отговарям на милион просветляващи въпроси, с които ме засипва Бог?

А понеже мълчаха, аз се провикнах гневно: – Бързайте, гребете с ведра това изобилие, трупайте запаси!

Ала никой не можеше да ме отмени, стояха безпомощни и се озъртаха назад, отстъпваха зад гърбовете на съседите си.

Тогава се сетих какво да направя и обзет от въодушевление, почнах да вадя от шкафовете стари фолианти, изписани и разпадащи се сметководни книги на баща ми и ги хвърлях на пода в тоя огнен стълб, който висеше във въздуха и пламтеше. He насмогваха да ми подават хартия. Брат ми и майка ми току тичаха с нови наръчи вестници и списания и ги хвърляха накуп по земята.

А аз седях сред тези книжа, ослепен от блясък, с очи, пълни с експлозии, ракети и багри, и рисувах. Рисувах припряно, в паника, напреки, по диагонал върху печатните и изписани страници. Моите боички препускаха окрилени по колоните нечетливи текстове, описваха гениални драскулки, главоломни зигзази, сплитаха се ненадейно в анаграмите на някакви идеи, в ребуси на светозарни прозрения и отново се разплитаха в празни и слепи светкавици, търсещи дирята на вдъхновението.

О, тези лъчисти рисунки, изникващи сякаш под чужда ръка, о, тези прозирни цветове и сенки! Колко често и до днес ги откривам в сънищата си, след толкова години, на дъното на старите чекмеджета, лъскави и свежи като утро – още влажни от първата роса на деня, фигури, пейзажи, лица!

О, тази синева, смразяваща дъха със задавящ страх, о, тази зеленина, по-зелена от почудата, о, тези прелюдии и мелодии на багрите, само предусетени, само опитали да се назоват!

Защо ги разпилях тогава в охолно безгрижие, с едно необяснимо лекомислие? Позволявах на съседите да ровят в тях и да разграбват купищата рисунки. Вземаха по цели връзки. По какви ли къщи не се пръснаха тогава, по какви ли сметища не се въргаляха! Адела облепи с тях стените на кухнята и тя светна и грейна, като че ли през нощта навън бе навалял сняг.

Това бе рисуване, изпълнено с жестокости, капани и атаки. Както си седях, напрегнат като лък, неподвижен и дебнещ, а около мен листовете ярко пламтяха под слънцето – достатъчно бе загвоздената от молива ми рисунка да направи и най-малък опит за бягство. Тогава ръката ми, цяла разтреперана от нови рефлекси и импулси, се нахвърляше върху нея настървено като котка и вече чужда, подивяла, хищна, светкавично жилеше и хапеше чудовището, понечило да се измъкне под молива. И чак тогава се поотпускаше над хартията, когато мъртвите и вече неподвижни останки разтвореха в тетрадката многоцветната си и фантастична анатомия като в хербарий.

Това бе убийствен лов, борба на живот и смърт. Кой би могъл да отличи в нея атакуващия от атакувания, скопчили се и пръхтящи от ярост, сплели тела с писъци и ужас! Случваше се ръката ми да се хвърля в скок по два и по три пъти, та чак на четвъртия или петия лист да докопа жертвата. Неведнъж крещеше от болка и ужас в клещите и щипалата на тия чудовища, гърчещи се под моя скалпел.

С всеки изминал час прииждаха все повече видения тълпяха се, предизвикваха задръствания, докато един ден това гъмжило вече бъкаше по всички пътища и пътеки, по цялата земя плъзнаха шествия, точеха се процесии – безкрайни върволици от чудовища и зверове.

Като по времето на Ной се нижеха тези пъстри шествия, течеха реки от козина и гриви, вълнуващи се гърбове и опашки, безспирно кимащи глави в такт с вървежа.

Моята стая беше граница и баждарница. Тук се спираха, блъскаха се и жално блееха. Въртяха се и тъпчеха на място неспокойно и диво – гърбати и рогати твари, пременени във всички костюми и доспехи на зоологията, и уплашени сами от себе си, сепнати от собствения си маскарад, те гледаха боязливо и зачудено през отворите на власатата кожа и жално мучаха, сякаш под маската някой ги бе стиснал за гърлото.

Дали чакаха да ги назова, да разреша тяхната загадка, която не разбираха? Или ме питаха за името си, та да влязат в него и да го изпълнят със своята същност? Идваха невиждани грозилища, твари-въпроси, твари-предложения, и аз трябваше да крещя и да ги пъдя с ръце.

Отстъпяха заднишком, навеждаха глава и гледаха изпод вежди, но се уплитаха напълно и се връщаха да се стопят в безименния хаос, в това стълпотворение от форми. Колко гладки гърбове и гърбици минаха тогава през ръцете ми, колко глави се плъзнаха под тях с кадифена милувка!

По онова време разбрах защо животните имат рога. Това нещо – нещо необяснимо, което не можеше да се вмести в техния жнвот – беше някакъв див и досаден каприз, безразсъден и сляп инат. Някаква идея-фикс илизаща извън границите на тяхното същество, изхвъркнала над главата, и в момента, в който е видяла бял свят, застинала в осезаема, твърда материя. Там тя е взела дива, неочаквана и невероятна форма, извила се е във фантастична арабеска, невидима за техните очи, но ужасна, превърнала се в неизвестно число, под чиято заплаха те живеят.

Проумях защо животните са склонни към безразсъдна и дива паника, защо са плашливи до лудост: впрегнати в своето безумие, те не можеха да се измъкнат от гъсталака на рогата, откъдето – свели глава – гледаха тъжно и диво, сякаш търсеха пролука в тоя клонак. Рогатите животни едва ли биха могли да се освободят и те носят на челото си с печал и примирение дамгата на своето безумство.

Но още по-далеч от светлината бяха котките. Тяхното съвършенство будеше тревога. Заключени в прецизността и акуратността на тялото си, те не знаеха що е безумие или отклонение. За миг се гмуркаха на дъното на своето естество и тогава застиваха в мекото кожухче, ставаха зловещо и тържествено сериозни, a очите им се закръгляха като месечина и всмукваха погледа в огнените си фунии. Но само след малко, изхвърлени на брега, на повърхността, те се прозяваха, върнали се в своето нищожество, разочаровани и без илюзии.

В живота им, пълен със затворена в себе си грация, нямаше място за никаква алтернатнва. И отегчени в този затвор на съвършенството без изход, обзети от сплин, фучаха със сгърчена бърна, от сплесканата им муцуна, разширена от напречни ивици, лъхаше безпредметна жестокост.

Долу крадешком се промъкваха белки, порове и лисици, разбойниците сред животните, създания с гузна съвест. Докопали се бяха с коварство, с интрги, с трикове до своето място в битието, въпреки плана на сътворението, и преследвани от ненавистта, застрашени, вечно нащрек, вечно несигурни за своето място – те обичаха страстно крадения си, криещ се по дупките живот, готови да се оставят да ги разкъсат на парчета в негова защита.

Най-сетне се изнизаха всички и в стаята ми се възцари тишина. Отново почнах да рисувам, потънал в книгите си, от които се лъчеше блясък. Прозорецът беше отворен и на перваза потреперваха на пролетния вятър гургулици и гугутки. Обръщайки глава, показваха по едно кръгло стъклено око със стаена уплаха и летеж. Дните напоследък бяха ту меки, опалови и лъчисти, ту бисерни и наситени със замъглена сладост.

Дойдоха великденските празници и моите родители заминаха за цяла седмица при омъжената ми сестра. Оставиха ме сам вкъщи – плячка на моето вдъхновение. Всекн ден Адела ми носеше обяд и закуска. He забелязвах присъствието й, когато застанеше на прага издокарана в тюлове и батиста, от които миришеше на пролет.

През отворения прозорец влизаше лек полъх и пълнеше стаята с отражения на далечни пейзажи. Тези багри, довеяни от светли далнини, за миг се задържаха във въздуха и изведнъж се стапяха, разтваряха се в модрата сянка, в сантименталност и вълнение. Пороят от картини поутихна, потокът от видения изтъня и секна.

И когато хващах червената боичка – по белия свят поемаха фанфарите на щастлива руменина и всички балкони плуваха във вълните на червени знамена, и къщите се нареждаха в тържествен шпалир no улицата. По светли и щастливи пътища маршируваха с парадна стъпка градскитe пожарникари с малиненочервени унформи, а господата повдигаха бомбета с черешов цвят. Черешова сладост, черешово цвъртене на щиглеци пълнеше въздуха, напоен с миризма на лавандула и с меко сияние

А посегнех ли към светлосинята боя – по улиците тръгваше струйнал от всички прозорци отгрев на кобалтовосиня пролет, отваряха се звънко стъкла, едно по едно, пълни с небесен лазур и огън, перденцата скачаха като по тревога и радостен и лек повей минаваше през този шпалир, между издути муселини и олеандри по празните балкони, сякаш от другия край на тази дълга и светла алея се е задал някой много далечен и иде насам – сияещ, предхождан от вест, от предчувствие, предвестен от лястовичия полет, от снопове светлеещи вейки, разхвърляни от миля на миля.