От края на ноември м.г. на страницата на Министерството на образованието и науката се мъдри "националната програма за развитие на училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка". По традиция в Института за пазарна икономика правим икономически, а като има информация - и фискален анализ на подобни програми, политики и правителствени актове, които ги прилагат.

Но тази програма бе по-особен случай.  От една страна, тя обещаваше премахване на мъченията при преминаване към различни стадии в ученическата "кариера" (при постъпване в гимназия и завършване) чрез прилагането на тестове.  От друга - не говореше нищо за принципа "парите следват ученика", т.е. за т.нар. ваучерна реформа (която бе популярна по време на изборите от 2005 г.) и за частното образование.  От трета - не бе навреме достъпна въпреки рекламата.  От четвърта - бе ясно, както е при стопански феномени като образованието, че измеримите резултати ще бъдат достъпни за анализ едва след години. И накрая - от пета страна, бе необходимо време, за да изследват поуките от прилагането на тестове в България и в страни, където такава реформа е била проведена.

 

Особености на замисъла

Разбира се, програмата не е само за тестовете. 

В нея има изброяване на цели, известно обосноваване и анализ на проблемите и диспозитив на предприеманите политики.  Впрочем аналитичната част на програмата е много по-слаба от един доклад на Министерството на финансите от 2005 г. [1]  Защото в нея не се обръща внимание на елементарни икономически феномени.

Казва се например, че основна ценност на програмата било детето. "Интересите на останалите участници - учители, директори, кметове и общинска администрация, министър и администрация на министерството..., издатели на учебници и учебни помагала и др. (очевидно детето няма родители или те са в категорията "др." - К.С.) следва да бъдат подчинени на основната цел - осигуряване на равен достъп и качествено образование..."  Що е то "равен достъп" не е много ясно.

От икономическо и житейско гледище дете е преходно състояние.  Семейството, училището и прочее институции правят детето възрастен.  Онова, което образованието може да има като цел, е приемливото състояние на човешкия капитал, т.е. на човешкия ресурс, който позволява да се живее по-добре в бъдеще. Защо в бъдеще? 

Защото образованието като всяка инвестиция е отказ от текущо потребление в името на придобиване на знания и умения в семейството, училището чрез четене, самообучение и житейски опит. 

За изследвания на такива инвестиции в човешки капитал през 1992 г. бе присъдена Нобелова награда. Но този аспект изцяло липсва в програмата. Нейна задача е да "формулира националните цели за развитие на училищното образование... и да очертае основните мерки за тяхното постигане".

Както и да се разбират гръмките заявления за ценност на детето или прилагателното национален, първата част на тази фраза означава много малко, да не кажа нищо. Помислете. Нацията се състои от отделни хора. Те имат деца. Не е измислен начин от много хора да се произвежда едновременно и заедно едно дете. Макар да се правят опити.

Децата също са отделни хора. Техните знания и умения зависят от безкрайно много обстоятелства - от гени, поведение на родителите, тяхното имотно състояние и образование, местоживеене (село или голям град), общуване с връстници, мода и т.н. и, разбира се, донякъде и от това дали ще попадат на нормални учители или изверги в държавните училища. Затова естествените национални цели са да има по възможност повече нормални учители и родители, а тези последните да живеят по-добре (каквото и да означава това). Образователното министерство отговаря за най-вече за учителите.

 

Тестовете - център на програма

"Детето" не е дете завинаги. Учителят, който обучава децата, е продукт на висшето образование. Не се изисква специална подготовка да се разбере, че реформата на училищното образование трябва да започне с университетите.

Но програмата (на стр. 3-6) описва с общи фрази и често грешни констатации, осем проблема на училищното образование. С думи прости става дума за цел запаметяване вместо на мислене, липса на "система за национално външно оценяване" при неефективна вътрешна такава, голям брой необхванати и отпадащи деца, учители без пари и авторитет, разточителна (неоптимизирана) училищна мрежа, централизирано управление, неадекватно финансиране и, разбира се, проблеми със законодателството.

От тези осем проблема някакъв вид конкретни мерки са предложени само по отношение на външно оценяване и на авторитета на учителите. 

По повод учителите политиката ще е много интересна: както в БАН, и в армията се въвеждат различни звания - младши, старши и т.н., а при дълъг опит в заслуги към образованието можеш да станеш директор, инспектор и т.н.  (Между другото този начин на обозначаване на достойнства в България е заимстван от Русия, със съветски примеси, но там е въведен всъщност още от Петър Първи, а пък той го е копирал от Прусия.)

Единствената ясна тема в програмата са тестовете.   Преди да премина към икономическа оценка на тази система, трябва да направя някои уточнения.

В описанието на проблемите няма факти или конкретни твърдения, които да могат да бъдат проверени, потвърдени или опровергани.  Единственото число е броят на отпадналите от образованието деца - около 20 000. Но е крайно неясно защо този брой е определен като голям и неприемлив. (Казва се, че държавата имала задължения.) А за тестовете се твърди, че били важни като контрол върху качеството и като възможност за обективно измерване на знанията и потенциала на учениците и училищата.

 

Стимули и измами

Икономиката е изследване на стимулите: на това как хората получават, което искат, или се нуждаят при ограничени ресурси, т.е. тогава, когато другите искат същото. Човешкото поведение се променя, когато се променят стимулите. Програмата нормално въвежда нови стимули на поведение в училищното образование на България. Но няма анализ на онова, моето може да се получи от тази смяна.

Твърди се неправилно, че в България нямало външна оценка на образованието, училищата, учителите и техните умения да направят от децата възрастни, които да живеят по-добре. Напротив, има такава оценка - това са частните училища и университети, а също и учещите се в чужбина. Това за 120 училища, в които се учат повече ученици от броя на онези, които са отпаднали от образование и чийто брой се смята за голям. В частните университети в България се обучават студенти, чийто брой е около 40% от студентите в държавните университети. Освен това в чужбина вероятно се учат почти толкова студенти, колкото и в България (в статистиката често това са едни и същи хора). Това е ясна оценка, която казва, че не равният достъп е основният проблем на образованието в България.  За нея хората плащат кеш, втори път почти половината от онова, което плаща за образование правителството.

Сумата, която отива за частно обучение на година, е вероятно около 1.2-1.5 млрд. лв. в тези училища и университети, но и за частни уроци (според различните оценки - от 750 милиона до 850 милиона лева на година), които подпомагат  влизането в местни гимназии и университети. Точно тези последните правят системата на запаметяване вместо мислене. По някакъв начин тези гюлета в главите след това, слава богу, се разрушават. Но и това си има цена (която може се пресметне при специално изследване).

Немалка част от тези стихийни оценители на образованието в България доказват своите знания с тестове. Министерството не е анализирало и този опит. Но е направило програма, която да създаде безкрайни възможности за измами. Измамата е също реакция на стимули. Когато стимулите са направени по недалновиден, противоречащ на човешката природа начин, срещу малката група реформатори на поведението се изправя кохорта, която обръща положението в своя полза. Грубо формулирано, икономическото допускане по повод измамите е, че всяко нещо, което си струва да притежаваш (или можеш да загубиш), си струва и да мамиш за него.  Затова стимулите трябва да отчитат и свободната воля (пространството за маневриране) на отделния човек, и формалните и неформалните санкции срещу възможните измами, създадени от промяната.

Понеже за България не е правен анализ на измамите при използването на тестове, ще опиша основните реакции при въвеждането им в други страни.

Най-заинтересовани да мамят не са децата, а учителите особено ако от тестовете зависи кариерата и заплащането им. Към тях трябва да добавим директорите на училища (защото от това зависи бюджетът им), учителските профсъюзи (защото могат да загубят членове) и инспекторите и администраторите в образованието (защото колкото повече са възможностите за измами, толкова повече е работата им и защото колкото по-обективни са оценките, толкова по-излишни са те).

Как изглеждат нещата у нас?

Програмата за реформи (стр.15), казва, че: 1) за държавата "така (т.е. чрез тестовете - К.С.) контролът може да служи като коректив на провежданата образователна политика", и 2) "за учителите резултатите на учениците ще бъдат важен критерий за определяне на заплащането им". При това никъде не се и намеква за независим от държавата и учителските профсъюзи начин на контрол върху провеждането и техните резултати. По-скоро е обратното. 

 

Какво следва?

Очевидно благородно е намерението да бъде премахнато запаметяването като негласна цел на сегашното образование. Не е трудно обаче да се предположи, че хората, които са бенефициенти на днешната система, ще се прехвърлят към разработване на тестовете по нейно подобие и ще се опитат да запазят част от доходите си (като обучители по тестове).

Има начини за контрол, но те са палиативни, ако не се прилагат от външни за образованието институции и хората не гласуват със свои собствени средства.  Много е вероятно редовното обучение да се съсредоточи върху попълването на тестове за сметка на други съществени форми на училищен живот и усвояване на знания. Жалко е, но бедните учители ще се окажат още по-фрустрирани.

Тогава или ще се намери някой яростен възстановител на старата система, или някой ще захвърли тази реформа по дяволите, за да въведе системата за данъчно финансиране на образованието чрез ваучери, ако все още нещо е останало от това държавно финансиране. Тогава родителите, за които детето им е - предполага се - по-голяма ценност, отколкото за другите участници в процеса, ще имат думата.

_____

[1] Вж.: Образованието - състояние, проблеми и възможности. Министерство на финансите (без година и автори), достъпен на: http://www.minfin.bg/docs/EDU%20report%2020041.pdf