Изненадващият триумф на мултикултурализма
Забранена е всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, СЕКСУАЛНА ОРИЕНТАЦИЯ, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна.
Чл. 4. (1) (Доп. - ДВ, бр. 70 от 2004 г., в сила от 01.01.2005 г.) от Закон за защита от дискриминация
Кратка версия: Хомосексуалните общности у нас не могат да бъдат дискриминирани: например, хомосексуалните актове не могат да се криминализират или да служат за различно третиране на работното място. Това не следва от Истанбулската конвенция, а е утвърдена част от правото на Съвета на Европа и ЕС, което пък е неразделна част от нашето право. Легализирането на еднополовите бракове или признанието на повече от два пола не е задължително за държавите членки, нито се изисква от Истанбулската конвенция. Хомофобията, обаче, не може да е държавна политика в ЕС и Европа по-общо. Има спорни въпроси (еднополов брак, идентификация на пола), които държавите членки решават сами, но ограниченията, които налагат, подлежат на контрол от страна на съдилищата на ЕС и Съвета на Европа.
Дълга версия: "Нерде Ямбол, нерде Станбул" е казал народът. Лидерите на "патриотите" са повечето от Ямбол, а Конвенцията срещу домашното насилие е от Истанбул, което донякъде обяснява и "патриотичната" опозиция спрямо нея. Опозицията на БСП пък е обяснима единствено с поговорки от рода на "де го чукаш, де се пука". Покрай тези партийни позиции се развихри и енергичен обществен дебат, в който взеха участие обичайните авторитети, не-дотам-авторитети и Светият синод. Създаде се впечатление, че става дума за дълбок, принципен спор.
Но кой е всъщност принципът, за който става дума? Ето няколко варианта:
1. Да се забрани правото на избор на сексуална ориентация? Не може да е това - все пак не сме се превърнали в православен еквивалент на Ислямската държава, а и имаме антидискриминационно законодателство. Също така има обвързващо за нас международно право, което изключва подобни забрани. Съдът в Страсбург още през 1981 г. интерпретира Европейската конвенция за защита правата на човека като забраняваща криминализирането на различната сексуална ориентация. Ние сме член на Съвета на Европа от 1992 г. и от тогава тези принципи са задължителни за нас. Очевидно мнозина са ги проспали, начело с БСП и БПЦ;
2. Да могат да се дискриминират хора на база сексуална ориентация? Не и това по същите причини;
3. Да не можеш да се запишеш като "трети пол" по желание? И това не е, защото нито Истанбулската конвенция го изисква, нито някой настоява за такава мярка у нас. Различните европейски държави имат различни позиции по този въпрос. През ноември 2017 г. немският конституционен съд "нареди" на парламента да приеме "трети пол" в официалните документи до края на 2018 г. Земята след това решение не се разтвори и не погълна съдиите в Карлсруе;
4. Да не се разрешават еднополовите бракове? Този въпрос не стои у нас. В Европа по него има различни решения. Към момента 15 страни разрешават еднополов брак/съюз. Това са: Белгия, Дания, Финландия, Франция, Германия, Исландия, Ирландия, Люксембург, Малта, Холандия, Норвегия, Португалия, Испания, Швеция и Обединеното Кралство. Ние не сме сред тях със или без Истанбулската конвенция.
5. Да не се дава публичност на хората с различна сексуална ориентация? И това не може да е, защото въпреки дискриминационните нагласи на големи групи до лишаване от публичност не се е стигало, а определени хора с нестандартна сексуална ориентация са всенародни любимци.
За какво е тогава целият шум?
Проблемът е, че
определени политически сили имат интерес от разпалване на "културна война" – война на идентичности
В тази война се защитава някаква (измислена, въобразена) "патриотична", "национална" и "консервативна" идентичност, от "наглото нашествие" на "мигранти" и "либерално западничество". Посланията са – "ние не сме Европа, а сме нещо друго" или "Европа трябва да се промени".
В този контекст конвенцията срещу домашното насилие просто стана терен, бойно поле, върху което въпросните консерватори-патриоти-националисти и т.н. искат да развеят конските си опашки, да разпънат шатри, да размахат хоругви и да поведат племенни шествия, търсещи признание на собствения светоглед.
"Битката" всъщност е за точно това – признание. Светът е завил много нанякъде и нагласите, културата, чувствата на някакви хора са останали "непризнати". Време е нещата да си дойдат на мястото, твърдят те.
Тръмп и културното "мнозинство"
Ситуацията у нас е "видяла жабата, че подковават вола и тя си вдигнала краката". Волът беше подкован в САЩ, където Доналд Тръмп стана най-отявленият изразител на волята за признание на "мнозинството". Мнозинството е в кавички, защото всъщност Тръмповото мнозинство беше малцинство – с три-четири милиона по-малко от опонентите му. Но това са детайли в "културната война"
Целта на "глобалната културна революция" е да донесе политическо признание на нещо, което се именува "нов консерватизъм". То има малко общо с Едмънд Бърк или Майкъл Оукшот, но се върти около теми като национализъм, либертарианство и "семейни ценности". Хубавото му е, че е инклузивно и за членството в него не пречи да имаш по няколко брака с моделки, или пък инцидентни авантюри с порно актриси.
Българският опит показва, че "консервативното уж-мнозинство" може да е още по-инклузивно. У нас в него влизат освен баш патриот-консерваторите:
- БСП;
- православната църква;
- мюфтията;
- част от новата левица;
- част от старата десница;
- русофилите;
- фашистите;
- комунистите;
- опортюнистите – т.е. преминалите през всички десни партии и накрая станали "патриоти", за да влязат в правителството.
Всички тези са за "традиционните семейни ценности" в едно обещество, в което повечето от децата се раждат извън брак. Също така, всички те симпатизират, подкрепиха или подкрепят Доналд Тръмп – макар и по различни причини.
Политиката на идентичност и признание
Мултикултурализмът има една добра страна – това е, че той е резултат от процесите на еманципация на обществени групи, на изравняването на основните им права. Равнопоставеността всъщност е продължение на просвещенските идеали. Борбата за нея маркира най-светлите моменти в съвременната политическа история – от движението за граждански права в САЩ от 60-те години на миналия век, през падането на Берлинската стена, до "отварянето" на обществото към проблемите на жените и сексуалните малцинства. Западът от 50-те години на миналия век е бил мрачно и потискащо място, към което малцина биха се върнали. Жените в кухнята, Алан Туринг – героят на Великобритания, разчел кода "Енигма"– осъден за "непристойно поведение". Т.е. бил е хомосексуален. Лицемерие и тесногръдие, което най-добре е да си остане в историята.
Мултикултурализмът има и една не толкова добра страна, обаче. Това е, че той може да се фетишизира и всякакви групи да започнат да търсят политическо "признание" и да водят "културни войни", ако не го получат. Като "новите консерватори", например, които искат тяхната култура – каквото и това да означава - да се уважава и признава, да присъства на най-високо политическо ниво. Тръмп всъщност изпълнява тази функция, както у нас това го прави триото Каракачанов-Сидеров-Симеонов, наред с много други бек вокали.
"Консервативната революция" в този смисъл е триумф на мултикултурализма като политика на идентичността. Някаква група счита, че не получава достатъчно признание в публичната сфера и иска от промяна на конституцията до собствен премиер, президент и т.н. Тя дори може да поиска "афърматив екшън" - обратна дискриминация - по отношение на собствените си интереси. За целта другите не трябва да се допускат до публичността/телевизиите, специални квоти трябва да гарантират превеса на уж-мнозинството, учебниците и езика трябва да се изчистят от примеси като понятието "джендър" и т.н.
До къде ще стигне тази "революция"?
Прогнозата ми е, че в САЩ и Западна Европа ще става дума основно за политика на идентичност, в която "забравеното", "мълчаливо" мнозинство ще получи одушници като Тръмп или Брекзит. Еманципацията обаче няма да бъде спряна и равнопоставеността на различните обществени групи няма да ерозира съществено. Дори Върховният съд на САЩ да отмени делото, легализиращо абортите - Roe v. Wade (1973), това ще е финалниат фойерверк на консервативният ренесанс, след който съпротивата ще е толкова силна, че той малко по малко ще затихне и отмине, ако все пак е останал и малко здрав разум.
В Източна Европа нещата са различни, обаче. Ситуацията около Истанбулската конвенция у нас показва, че покрай "културните идентичности" ние сме склонни да изхвърлим и утвърдени принципи на недискриминация и равнопоставеност, които така или иначе привиждаме като "чужди". Т.е. "мултикултурализмът" тук ще остане само като сблъсък на идентичности, борба на етикети – консерватори срещу либерали и пр. – но жертвата на тази "борба" може да се окаже просвещенската програма за равенство и еманципация. Програма, която така или иначе не е била доведена до сериозни резултати в региона.
В заключение, триумфът на мултикултурализмът като че ли е факт, но за някои – най-вече в Източна Европа – това ще означава просто още повече политики на идентичността, вътрешно и външно-политическо противопоставяне и "културни войни". Това не само може да разруши конституционната рамка за социална еманципация, но може да доведе до етнически и междудържавни конфликти. Защото това, което прави мултикултурализмът цивилизован и приемлив, е именно общата рамка на равнопоставеност, гарантирана от правовата, конституционна държава и международното право. Когато тя се разруши, мултикултурализмът е просто сблъсък на култури, цивилизационна война, в която по-силната надделява или най-много се постига временно примирие след тежки битки.
Парадоксът е, че тези, които отхвърлят мултикултурализма, са за война на цивилизациите, за културна война. Освен неразбиране, че по този начин те отново мислят в термините на някаква множественост на култури, този парадокс е сигнал за сериозна опасност.
Войната, пък било тя и "културна", не е донесла добро на никого.