Бутафорията и маргинализацията изграждат общата пародийна структура на социалната буфонада.

Вторият елемент на окарикатуряване на сериозното се състоеше в несъстоятелните процедури по начина на водене на заседанието, чиято фарсовост не позволи да се говори по същество. Кой има интерес от това? Може би всички вкупом.

Ето защо:

Ако използваме абстрактния език на философите, бихме могли да кажем, че за днешните политици тя вече е станала битие в себе си, априорна и иманентно присъща даденост.

Същевременно присъствието на понятието в публичното говорене му придава тривиално значение, изтърканата употреба на клишето обърква лабиринтите на смисъла. Всъщност това е крайната цел.

Анализаторите питат с какво корупцията толкова се е увеличила сега, та да се иска вот на недоверие. Следователно тя съществува както актуално, така и потенциално. Нещо повече – има я навсякъде, неизкоренима е. Същевременно нея я няма никъде, съществуването й е латентно, незабележимо, подмолно. Ако използваме метафората на Бенжамин Ардити за популизма и я пренесем върху темата за корупцията, ще кажем, че тя не е сянка върху демокрацията, а

Всъщност бихме могли допълним, че нейната видимост представлява призрачна реалност, която разрушава институциите по незабележим, но осезаем начин.

Но след като духът на корупцията е толкова дълбоко вклинен в европейското тяло, възниква питането защо фиксацията пада точно върху България. Това е новият въпрос, който издига нашата публичност в опита да позаглади имиджа на председателстващата държава. С корупцията не просто трябва да свикнем, тя вече е една нормалност в нашия живот, нещо регулярно, така както е регулярно ежегодното повишаване на цените на тока, парното и водата.

И още едно внушение: Естественият ход на развитие на политическите закономерности предполага, че

оправданието е, че България вече е изработила правната рамка за противодействие, а съвсем скоро ще изгради и институционалния капацитет. Новата оптика работи с нагласен диоптър, гледащ към реалността на възможното, а не към идеалността на желаното.

Фанфарите около председателството ни карат всички да замълчим: Съединението прави силата. Нека да проследим какви популистки внушения можем да извлечем от този исторически лозунг, когато се съотнесе към днешната ситуация.

Например унификацията на общата воля се постига чрез апела от името на народа и в името на просперитета на държавата всички политици да положат общи усилия, за да се противопоставят на корупцията. Антиелитизмът се възпроизвежда под формата на тоталното отрицание на корумпирания политически елит на прехода и постпрехода, неговата покварена природа не му позволява да се обърне към общото изграждане на позитивния имидж на европейска България.

Противопоставянето народ – елит се изразява във факта, че народът е единен в своята бедност, а политиците са единни в своята корумпираност. Антипартийността и създаването на образа на врага са пречупени през призмата на корупционната проблематика, тук изходната позиция, че враговете са опасни и корумпирани, предпоставя разграничението "ние – те" като основно препятствие пред съединението. Така продажните елити и враговете са заклеймени, защото те не искат да протегнат ръце и да работят заедно в сюблимния момент на председателството.

Следователно популистката ситуация радикално подменя съдържанието на избрания девиз, който има своята контекстуална тежест в конкретни исторически условия. Във всички изброени параметри може да се припознае част от поведението на една или друга партия. Тук възниква сериозно затруднение, което представлява същинският проблем на настоящия анализ: То има двойствен характер.

От една страна, трябва да се направи разграничение между корупцията като част от политическата реалност и корупцията като основополагащ предмет на популисткото говорене. От друга страна, трябва да се отграничи и локализира мястото на корупцията в общия политически контекст, т.е. дали я възприемаме като нормалност, присъща за Европа и света и респективно за България, като нещо, което не сме в състояние да преодолеем, или като бич, срещу който политическият елит трябва да вложи всички свои морални и институционални усилия.

Примесването на двете страни в рамките на общия проблем бележи сблъсъка между популисткото говорене и политическото действие, размива границите между тях, за замъгляване на нещата допринасят различни пропагандни и PR внушения. Бутафорията произтича и от невъзможността да се приведат конкретни факти за корупция заради риска от завеждане на съдебни дела за клевета. Корупцията трудно се доказва, затова и искането на вот на недоверие по тази тема представлява подхлъзване по динена кора. Това е причината дебатът да бъде безсъдържателен и нискокачествен. Всъщност вотът е само един от множеството повредени инструменти в куфарчето на антикорупционната механика.

За какво е всичко това? Отговорът е, за да може политическото инженерство да замаскира импотентността на съдебната система, която на практика е част от политиката.

Атанас Ждребев е магистър по политически мениджмънт и докторант по политология в СУ "Св. Климент Охридски". Автор е на сборника с публицистични статии "Разпадането на политическата система в България" (2011) и на академични публикации в списанията "Разум", "Реторика и комуникации", "Публични политики.bg", както и на множество аналитични материали в печатни и електронни медии.