"Буревестникът" и социализмът (втора част)
Продължението на статията на Тони Николов, публикувана в портала "Култура", е за последния период от живота на Горки, когато писателят става "витрина на режима" на Сталин. Първата част засяга и отношението му към революцията, болшевиките и Ленин.
През 1928 г. Горки чества в Италия своя 60-и юбилей. Получава поздравления от Хърбърт Уелс и Стефан Цвайг, от Томас Ман и Джон Голсуърти. В СССР юбилеят на "Буревестника" минава на пълни идеологически обороти – пропагандната машина тръби по клубове в градове и села за основополагащата роля на Максим Горки по изграждането на социализма.
А пък той живее в самота, зад граница. Кормилото на властта обаче вече се поема от Йосиф Сталин, който решава, че трябва да си го върне "обратно", за да заздрави властта си чрез неговия авторитет.
Провежда се истинска "спецоперация", и то с участието на лица, внедрени в неговия кръг. Горки се съгласява да се върне "за малко", да види "строителството на социализма", преди да склопи очи.
Всичко е грижливо подготвено. Когато на 28 май 1928 г. влакът от Берлин спира на първата руска жп станция, хилядна тълпа скандира името на писателя: "Горки! Горки!". На Белоруската гара в Москва го чака още по-голяма маса народ, отнасят го на ръце до отреденото му жилище. Старият писател е просълзен и разчувстван от народната любов. Подготвено му е специално пътуване по "строежите на социализма" – Курск, Ростов на Дон, Владикавказ, Казан. Той остава силно впечатлен от "организацията на труда" и най-вече от "чистотата".
И се случва невероятното. Горки, който има критично око към Ленин, неочаквано приема Сталин като човек, победил революционната анархия и въвел "ред в държавата". Всяка държава, разсъждава Горки, е по-добра от анархията, защото е "култура". Тя е обратното на онзи "хаос на селото", който винаги е бил особено плашещ за писателя. Така той започва да приема "всичко" – дори робския труд в лагери като "Соловки" или на безсмислени гигантски строежи като "Беломорканал".
Така се стига и до следния панегирик на Сталин от страна на "Буревестника", който се чете днес с горчиво неудобство:
Непрекъснато и все по-бързо расте в света значението на Йосиф Сталин, човек, който най-дълбоко е усвоил енергията и смелостта на своя другар и вече десет години достойно го замества на трудния пост на вожда на партията отлично организираната му воля, проницателният ум на велик теоретик, смелостта на талантлив управник, интуицията на истински революционер, който умее тънко да се ориентира в сложността на качествата на хората – това го постави на мястото на Ленин.
Да допуснем, че Максим Горки е бил привлечен от харизмата на диктатора – той не е единственият, паднал в клопката на Сталин. Ала следват казионни редове във възхвала на ГПУ /Държавно политическо управление - бел.ред./ и лагерната система, от които дъхът на човек просто спира:
Приетата от ГПУ изправително-трудова политика, сведена до единна проповед за спасителната правда на социализма и възпитанието чрез полезен труд, още веднъж блестящо оправда себе си. Тя се оправдаваше и по-рано в многочислените трудови колонии и комуни на ГПУ, но тази система за "изковаване" на хората за първи път се прилага така смело, в такъв широк обем.
Пролетариатът диктатор още веднъж получи неоспоримото си право да заяви: "Боря се не за това, за да убия, както го прави буржоазията, а за това да възкреся трудовото човечество за нов живот; аз убивам само тогава, когато вече няма възможност да се изтръгне от човека стародавната му привичка да се храни с плътта и кръвта на хората".
("Правдата на социализма", 1934 г.)
Това вече е съвсем друг Максим Горки, много по-различен от някогашния "босяк" Алексей Пешков. Съветската власт заселва писателя в огромния дом, принадлежал някога на милионера Рябушински. Осигурена му е огромна прислуга (от щата на ГПУ) и множество "литературни секретари", в качеството на живи микрофони. Неговият син Максим също е приобщен към "чекисткия елит". По нареждане на Сталин на Горки вече не се изплащат хонорари, а му се открива "отворена банкова сметка", от която може да тегли неограничено пари – колкото иска и когато пожелае. Той започва да колекционира скъпи вещи и изкупува цели колекции, вкъщи носи някакви особено скъпи и ръчнобродирани копринени халати, подобно на емира на Бухара.
Слуховете за този нов Горки се разнасят сред емиграцията и предизвикват бурни реакции. Писателят Евгений Чириков го обявява за "Смердяков на болшевишката революция", а Зинаида Гипиус твърди, че с всичките си нови придобивки той не е нищо повече от "прекупвач на крадено".
В същото време творбите на Горки (в строго фиксиран от властта канон) стават общозадължителни за новия "социалистически реализъм". Общозадължителна е и оценката на Сталин, че "Сърцето на Данко" на Горки е работа, по-силна от "Фауст" на Гьоте. При стария писател ходят на поклонение, той е "витрината на режима".
Ето как поетът Владислав Ходасевич описва залеза на Буревестника:
Накратко, той се превърна в пълната противоположност на онзи възвишен образ, заради който реши да се помири със съветската власт. Съзнаваше ли той целия трагизъм на това – не мога да кажа. Вероятно – и да, и не; вероятно – защото го съзнаваше, се стараеше да скрие това и от себе си, и от другите с помощта на нови илюзии, на нови възвишени измами, които той така обичаше и които в края на краищата го погубиха.
В този смисъл Максим Горки е наистина трагичната фигура на епохата; именно той е огледалото на болшевишкия социализъм.