Oтдавна ме интересуват от историософска гледна точка главните особености на европейската култура и отношението на Русия към тях.

Кои са главните особености на европейската култура?

Ако трябва да се определят географските граници на Европа, това не представлява особена трудност, защото до голяма степен е нещо условно. Можем да се уговорим Европа да се смята до Урал, до Босфора и до Кавказ.

Много по-трудно обаче е да се определят нейните духовни граници. Географските и духовните граници не съвпадат.

Културата на Северна Америка например без съмнение е европейска, макар да е извън географските предели на Европа.

И наред с това трябва да признаем, че ако географските граници на Европа при цялата им "материалност" са условни, духовните особености на европейската култура са безусловни и определени.

Те могат да бъдат възприети непосредствено. От моя гледна точка съществуването им не изисква доказателства. Те могат да бъдат охарактеризирани и назовани.

Европейската култура е преди всичко личностна култура.

А след това е възприемчива към други личности и култури (в това е нейният универсализъм).

И накрая, това е култура, основана на свободата на творческото самоизразяване на личността.

Да се спрем на възприемчивостта към другите култури. Достоевски в знаменитата си реч на Пушкинските тържества приписва тази възприемчивост единствено на руския човек, докато всъщност "общочовечността", възприемчивостта към чуждите култури е обща основа на цялата европейска култура.

Европеецът е способен да изучава, да включва в сферата си всички културни явления, всички "камъни", всички "гробове". Те са му "близки и родни". Той възприема всичко ценно в културата не само с ума, но и със сърцето си.

Европейската култура от самото начало изучава, разбира и обхваща културите на Античността, на Близкия изток, на Египет, а през последните две столетия – всички култури на света: на Китай, Япония, Индия, Африка и т.н.

Европейската култура е култура на универсализма, при това на лич­ностния по характера си универсализъм. Личността на човека, неговите индивидуални особености и отлики, неговият талант и убежденията му се ценят най-високо в европейската култура.

Личностният характер на европейската култура определя особеното ѝ отношение към всичко "друго", т.е. към всичко извън пределите на дадена култура.

Това е не само търпимост, но донякъде и влечение към другото. Оттук е и принципът за свобода, за вътрешна свобода на човека.

И трите принципа на европейската култура – нейният личностен характер, универсализмът и свободата ѝ – са немислими един без друг. Отнеме ли се едното, разрушават се и двете останали. Отнеме ли се универсализмът и се почита само собствената, национална култура, загива и свободата. И обратно. Тази страшна опасност се прояви при националсоциализма, фашизма и сталинизма.

Основа на личността е свободата на самоизразяване. Само свободата осигурява на човека лично достойнство.

Личността израства само при наличието на "обратна връзка" с други личности. Свободата е реализация на творческата личност.

И така, трите основи на европейската култура са: личностност, универсализъм и свобода. Без една от тях не могат да съществуват и другите две, но и пълното осъществяване на една от тях изисква реализиране на двете други.

Трите основи на европейската култура са ясно свързани с нейната мисия, с висшето ѝ предназначение: да запази в недрата си, в своята наука и в своето емоционално разбиране всички култури на човечеството – както сегашните, така и предишните.

Всяка култура и всеки културен народ има своя мисия в историята, своя идея.

Но тъкмо тази мисия и тази идея се подлага на целенасочените атаки на злото и може да се превърне в "антимисия".

Злото, по мое убеждение, е преди всичко отрицание на доброто, то е неговото отражение със знак минус.

Злото изпълнява своята негативна мисия, като атакува най-характерните черти на културата, свързани с нейната мисия и с нейната идея.

Колкото по-силно е доброто, толкова по-опасен е неговият "противовес" – злото, носещо в себе си индивидуалните черти на културата, но отново със знак минус.

Така например, ако народът е щедър и щедростта е най-важната негова черта, злото начало в него ще бъде разточителството и прахосничеството. Ако най-характерната черта на народа е точността, злото ще се прояви като инертност и бездействие, доведени до пълно безсърдечие и душевна пустота.

Призрачната индивидуалност на злото е отражение със знак минус на творческата индивидуалност на доброто. Злото е лишено от самостоятелно творческо начало. То е нетворческо отрицание и нетворческо противостояние на доброто.

От казаното от мен за характерните особености на злото става ясно защо в европейската култура то се проявява преди всичко под формата на борба с личностното начало в културата, с търпимостта, със свободата на творчеството, отрича всичко онова, което представляват основните ценности на европейската култура. Злото в Европа – това са преди всичко религиозните противостояния на Средновековието и тоталитаризмът на ХХ век с неговия расизъм, със стремежа да потисне творческото начало, свеждайки го до една оскъдна посока, с унищожаването на цели нации и съсловия.

Изхождайки от казаното, нека се обърнем към чертите на доброто и злото в руската култура, в руския народ.

Славянофилите единодушно посочваха главния признак (особеността) на руската култура – нейната съборност. И това е вярно, ако се ограничим само с положителната страна на руската култура.

Съборността е проява на християнската склонност към общественото и духовното начало. В музиката – това е хоровото начало. И то наистина е твърде характерно за руската църковна музика, за оперната музика (ясно изразено е у Глинка, Мусоргски и др.). В стопанския живот – това е общината (но само в най-добрите ѝ проявления) и т.н.

С това се родее търпимостта в националните отношения. Нека си припомним, че легендарното начало на Русия е ознаменувано от съвместното призоваване на варяжките князе, в което заедно участват и източнославянските, и угрофинските племена, а след това Руската държава винаги е била многонационална. Универсализмът и прякото влечение към другите национални култури са характерни и за Древна Рус, и за Русия от ХVІІІ до ХХ век, в чието създаване освен руси участват немци, татари, поляци, украинци, белоруси, угрофински народи и други.

Това е особено характерно и за руската наука, за нейните многонационални интереси. Руската императорска академия на науките е създала забележително славянознание и изтокознание. В нея са работили велики ки­таисти, арабисти, монголоведи, иранисти, индолози, японисти, угрофиноведи, слависти, тюрколози. Петербург и Москва са били центрове на арменската и грузинската култура.

Струва си да се обърне внимание и на това, че старата столица на Русия, Петербург, е била средище на различни европейски изкуства. Тук са строили италианци, немци, холандци, французи, шотландци... Тук в различни творчески области се изявяват немци, шведи, французи, поляци – инженери, учени, търговци, художници, музиканти, занаятчии, декоратори, специалисти по паркоустройство.

Стремежът на народа към свобода, към "воля" се изразява в постоянно придвижване на населението на север, на изток и на юг. Селяните се стремят да избягат от властта на държавата в казачеството отвъд Урал, в дебрите на северните гори. Следва да се отбележи, че националната вражда с местните племена е относително незначителна. Не подлежи на съмнение и дълбоката привързаност на народа към старината, изразяваща се в спазване на традиционния църковен ред и в движението на староверците, които също се стремят да избягат по-далеч от държавната власт.

Върховете на доброто граничат с най-тъмните усои на злото. И руската култура постоянно е обезсилвана от "противотежестите" на доброто: взаимната вражда, тиранията, национализма, нетърпимостта... Отново ще обърна внимание, че злото се стреми да разруши най-ценното в културата.

Това води в Русия до непрекъснати покушения срещу свободата на лич­ността, до тиранични форми на управление, до закрепостяване на селяните, заточения на "политическите", религиозни преследвания (особено срещу старообрядците), национални преследвания.

Амплитудата на колебанията между доброто и злото сред руския народ е извънредно голяма. Руският народ е народ на крайностите и на бързия и неочакван преход от едното към другото и затова е народ с непредсказуема история.

Показателно е, че в руската култура на атаките на злото са подлагани всички нейни европейски и християнски ценности: съборността, националната търпимост, обществената свобода.

Злото действа особено интензивно в епохата на Грозни (то не е било характерно за руската история). А също и при царуването на Петър, когато евро­пеизацията се съчетава със заробване на народа и засилване на държавната тирания.

Своя апогей атаките на злото в Русия достигат в епохата на Сталин и "сталинщината". Но и след това не отслабват, въпреки нарастващата съпротива.

Характерна е една подробност. Руският народ винаги се е отличавал с трудолюбието си, по-точно със "земеделското си трудолюбие", с добре организирания земеделски бит на селяните. Земеделският труд е бил свят.

А тъкмо селячеството и религиозността на руския народ са усилено унищожавани. От "житница на Европа", както постоянно я наричали, Русия става "вносител на чуждо жито". Злото придобива материализирани форми.

Ще обърна внимание на една поразителна особеност на злото в наши дни.

Както е известно, най-обикновената и най-силната клетка на обществото, на неговата спойка в условията на свобода, е семейството. И в наше време, когато руската култура има възможност да се освободи от мрежите на злото – от нетърпимостта, тиранията, деспотизма, оковите на национализма и прочие, именно семейството сякаш "безпричинно", а всъщност най-ве­роятно целенасочено, става главна мишена на злото. Ние всички трябва да осъзнаем тази опасност, особено в нашата родина.

Злото атакува в гръб!