От Кусум Канай научи, че скоро в Лусибари ще пристигне трупа пътуващи актьори, които ще представят "Славата на Бон Биби". Няколко пъти бе чувал историята да се споменава на острова, но подробностите му се губеха. Попита Кусум и тя ахна от изумление:

– Искаш да кажеш, че не знаеш историята на Бон Биби?

– Не.

– Тогава кого викаш, когато си уплашен?

Понеже не успя да разнищи подтекста на думите ѝ, Канай смени темата. Въпросът обаче продължи да го гложди и по-късно същия ден попита Нирмал за историята на Бон Биби.

Нирмал безгрижно махна с ръка.

– Това е приказка, която се разказва тук. Не се занимавай с нея. Просто гузна съвест, нищо повече.

– Разкажи ми я.

– Редно е да питаш Хорен – отвърна Нирмал. – Той ще ти каже, че Бон Биби царува в джунглата, а тигрите, крокодилите и другите животни ѝ се подчиняват. Не си ли виждал малките олтари пред къщите? Статуите са на Бон Биби. Човек би помислил, че на такова място хората ще обръщат повече внимание на истинските чудеса на живота около тях. Но не, те предпочитат измислените чудеса на богове и светци.

– Ама разкажи ми историята – настоя Канай. – За кого е? Какво се случва?

– Обичайните работи – вдигна нетърпеливо ръце Нирмал. – Богове, светци, животни, демони. Много е дълго за разправяне, по-добре сам разбери.

***

Денят бил съвсем обикновен, не по-различен от всеки друг, и всичко се случило по пладне, под лъчите на парещото слънце. В дома им имало пари и храна, защото предния ден баща ѝ се върнал от реката с богат улов. Споделил, че изгубил гамчхата си, но други злополучия не го сполетели по време на дългия риболов. Искал да се нахрани хубаво, затова майка ѝ приготвила ориз, дал и зеленчуци, но дървата свършили тъкмо когато дошло времето да сготви рибата. Казали му и той се ядосал – отдавна не бил ял като хората и сега нямал намерение да търпи лишения. Излязъл гневно от къщата с думите, че скоро ще се върне с дърва.

Колибата им се намирала от подветрената страна на дигата, на брега на тесен поток; за десет-петнайсет минути гребане се стигало до гората на отсрещния бряг. Въпреки че била "защитена" зона, хората от тяхното село често ходели там да събират дърва за огрев. Кусум тръгнала след баща си и го наблюдавала от дигата как гребе през реката. Забавил се повече от обикновено, защото откъм отсрещния бряг духал много силен вятър. Тъкмо издърпвал лодката от водата, когато тя го видяла – не цялото животно, ала блестящата чернозлатна козина ѝ подсказала, че е там.

– Искаш да кажеш – прекъсна я Канай, – че си видяла...

Но преди да успее да изрече думата багх, тигър, тя закри устата му с длан:

– Не, не бива да казваш тази дума – кажеш ли я, ще го извикаш.

Животното било сред дърветата край брега и от посоката, в която се движело, Кусум разбрала, че е следило как лодката се приближава по реката. При първия ѝ писък майка ѝ и много хора от селото се втурнали към дигата. Баща ѝ обаче, за когото бил предназначен предупредителният вик, не я чул, понеже вятърът духал от погрешната посока.

След минути десетки хора се стекли при нея и всички видели каквото била забелязала тя – животното дебнело баща ѝ. Мъжете от селото се втурнали да спускат лодките си във водата, а жените крещели и блъскали по тенджери и тигани, за да вдигнат колкото се може по-силен шум. Напразно – вятърът духал срещу тях и гълчавата не стигала до човека на отсрещния бряг. Научило как да прикрива характерната си миризма, животното също се движело срещу вятъра; виж дали как лъска козината му, докато се прокрадва към плячката си.

Хищникът бил наясно, че хората на другия бряг са безпомощни пред силата на повеите – накрая дори излязъл самоуверено от укритието си и се втурнал по брега пред очи те им. Съсредоточен върху плячката, вече не се интересувал дали е скрит, или не. Сама по себе си това била изумителна гледка, почти невиждана, защото големите котки в Земята на приливите били като призраци, които разкриват присъствието си единствено чрез дири, звуци и миризми. Толкова рядко се показвали, че да ги зърнеш било едва ли не равносилно на смърт – и наистина, при вида на звяра няколко от жените на дигата припаднали.

Кусум обаче паднала на колене и зашепнала: "Помогни ми, о, милостива майко, о, Бон Биби, спаси баща ми". Затворила очи, за да не види края, но чувала всичко. Заради посоката на вятъра, звуците, съпровождащи убийството, прекосили реката с изключителна яснота. Кусум чула рева, който смразил баща ѝ; чула вика му за помощ – бачхао! – чула как се натрошват костите му, когато животното го пернало с лапа през врата; чула как шумоли мангровата гора, докато животното влачело трупа.

И през цялото време нито за миг не спряла да повтаря името на Бон Биби.

От прахта я вдигнал Хорен.

– Бон Биби те чу – казал ѝ той. – Понякога тя избира да призове онези, които са ѝ най-близки – заклинатели като баща ти, баули, винаги си отиват първи.