Не помня кой руски класик започва разказ с "Цяла сутрин четох вестници и страшно оглупях". Аз пък цяла сутрин слушам "Неделя 150" и под възторжения ромон на ода след ода за АЕЦ "Белене" и за нашето гарантирано гордо бъдеще покрай мирния атом (и независимост от ония подлеци от ЕС, разбира се) – се върнах в детството си.

Беше втората половина на 1960-те години – слънчеви, светли, рай за всеки третокласник-гамен, гонещ пеперуди полугол, като истински индианец, из ливадите на Красно село. От ВЕФ-а (вид съветско радио) и "Темп"-а (вид съветски черно-бял телевизор) денонощно се лееха атомни мечти. В бъдещето всичко щеше да бъде атомно. Щяхме да си светим с атомен ток, да се возим на атомни кораби и самолети, да си готвим на атомни готварски печки. И атомни коли щяхме да имаме, ама май нямаше да има нужда от тях, защото в атомното бъдеще щяхме всички да си пърпорим с атомни вертолетчета.

Също така всички вкупом щяхме да ядем евтин черен хайвер, направен от нефт, и да ходим облечени в еднакви сребристи (синтетични, разбира се) комбинезони. По неизвестни причини на всички ни едновременно щеше да окапе косата и да сме еднакво плешиви.

Това атомно бъдеще щеше да е най-щастливото време на човечеството, венецът на неговото развитие. Така казваха по радиото през 1967-а. Така казваха по същото радио и в неделя, 10 юни 2018-а.

На миналото раздаване така и не се вредих за атомно вертолетче (може би ще стане този път?). Но пък помня какво всъщност се случи.

През 1968 година армиите на Варшавския договор нахлуха в Чехословакия, за да размажат с танковете си мечтата на чехите за свобода. В цяла Източна Европа комунистическите партии обявиха курс към "нормализация". След още две-три години, в рамките на тази "нормализация" соцстраните вкараха в конституциите си вечното управление на комунистическите си партии и възстановиха поста "Генерален секретар", закрит след смъртта на Сталин.

Вместо атомни вертолетчета получихме връщане към сталинизма. Отново започнаха да вкарват несъгласни в затвори и психиатрии. Унищожиха последните останки от частна собственост и независим бизнес. След още няколко години въведоха режим на тока, който в България беше гарниран с терор върху турците, за да си сменят имената с християнски. Няколко години след това из целия соцлагер свърши храната.

Така стана миналия път, когато от българските медии се лееха възторжени речи за атомното бъдеще.

Има мечти, които в реалността пораждат кошмари. Атомните са такива. Не са се променили.

Та, викам да помечтаем, този път за нещо друго. За свобода от подобни мечти например.