Село Лозенец, община Царево, е типично черноморско свърталище. В ранните часове на 1 юли, на път от "Корал" обратно към базовия лагер в Синеморец, минаваме по "главната". По средата е спрян спортен мерцедес с характерен номер 5555. Стои си. Около него кръжат характерните за подобни свърталища "батки". Мичуринската милиция я няма никаква. Защо?

Защото мичуринската милиция беше залегнала в един храст, на входа към Лозенец откъм "Корал", за да спира автомобили, да не се представя, но със сърдито изражение да осветява с фенерче шофьора и пътниците. Все пак, макар с видима обида, ни пуснаха да продължим.

Кого ли търсеха? Очевидно не мен, защото още миналата седмица бях така любезен да им пратя моя снимка, та да ме разпознаят, ако се наложи.

Лозенец е тази България, която се случи. В нея на власт са силата, алчността и простотията. В непосредствено съседство, "Корал" е онази България, която трябваше да се случи. И можеше да се случи, ако повечко хора бяха положили повечко усилия през годините. Каква е разликата? Ето каква.

Влизаме пеш на "Корал", нарамили китарите, към шест вечерта на 30 юни. Подхождаме от южния край, т.е. откъм онези прословути кофи с боклук, които община Царево отказва да извозва (макар да са нейни), за да може после да ги показва по телевизора: "Вижте ги тия мръсни хипита какъв боклук правят..." Ще свирим, т.е. група "Магистри", на протест-Джулай. Срещам Атанас Русев, един от организаторите на събитието. Машинално си мятам фаса на пясъка под краката. Русев ми вдига грандиозен скандал пред цяла сюрия коралци – нищо, че съм дошъл да свиря без пари – изравя изпод краката ми въпросния фас и ми го навира в очите: "Какво е това? КАКВО Е ТОВА? Затова ли сме тук?". И пр. Чак се изпотих от притеснение.

Никога, впрочем, не си хвърлям фасовете по плажовете. Дори събирам чужди. Как стана така, че се изложих този път? Бях умислен. А бях умислен, защото току-що се беше разбрало, че един наш – вече бивш – приятел от Лозенец все пак няма да си даде озвучителната система и барабаните за Джулая на "Корал". Макар сам да беше предложил и вече месец да се фукаше с това.

Добре, че в група "Магистри" сме все стреляни зайци и не вярваме на декларации от типа: "Всичко е уредено, идвайте само с китарите". Та си носехме онзи абсолютен минимум оборудване, с помощта на което, ако всичко друго се провали, все пак да може да се свири.

Сцена има – осем европалети, подредени на плажа с гръб към морето, та то да играе фон. Разпъваме, каквото сме донесли, появява се и един ентусиаст, пристигнал от Бургас с още говорители и микрофони. В комплекта барабани обаче нямаме каса (най-големия барабан). С присъщата им изобретателност и хладнокръвие коралци, предвождани в случая от Васо Гюров, намират решението. Пълнят с пясък празен 11-литров бидон от минерална вода, вързват го към комплекта, окачат един микрофон и – готово. Коралска каса, може да я патентоват, цяла нощ издържа на ударите.

По пътя към сцената ме посреща една побита в пясъка врата, символизираща схващането за закона (т.е. от страна на властта) като "врата у поле". До сцената изникват два български трибагреника, както и огромен транспарант, който пита на испански: Абе, фирма "Ибердрола" такава, поради что искате да ни унищожите плажа и дюните, бре маскари? Или нещо в този дух.

Това, разбира се, е съобщение до въпросната фирма, (не)знайно как сдобила се със 120 декара покрай плажа, 90 от които декари – дюни, т.е. места, върху които по закон не може да се строи абсолютно нищо. А въпросната фирма обещава да построи дузина ваканционни селища, които – напреки на всички възможни закони – местната власт е вкарала в проекта си за общ устройствен план (ОУП). Спомняте си. Иде реч за същия онзи ОУП, в подкрепа на който местната власт изкара на манифестация осем селски кмета и техните секретарки; и против който само в Синеморец се подписаха 255 жители, при регистрирани 284 такива.

При все това, типично по български, испанците оградиха, тази година, 120-те декара с ограда, състояща се от 1 600 кола и десет километра тел. А дни преди Джулая, тия испанци проговориха на чист българо-мутренски в едно свое съобщение до медиите, в което клеветяха и заплашваха закрилниците на "Корал".

Испанците, в случая, явно са повярвали на това, което са виждали в съседния Лозенец: че тук управляват силата, алчността и простотията. Ама "Корал" е другата България и там никого не го е страх от заплахи, нито някой се впечатлява от простащини.

Това отново се видя тази година, когато месеци наред мичуринската милиция се опитваше, със заплахи и закани, да прогони коралци от конституционно принадлежащата им плажна територия. Една от мистериите около Джулая беше точно тази: дали мичуринската милиция, следваща славните традиции отпреди 1989-та, ще се опита да саботира свирнята и да арестува всички?

Вечерта на 30 юни фуражки не се виждаха никъде; скоро разбрахме и причината. Миналата седмица милиционерите, както си им е табиетът, прибрали в РУ-Царево група младежи, да ги "профилактират" (т.е. заплашват да се махат от "Корал"). Ама сред младежите имало и един, дето не е трябвало да го профилактират. Та след като ги пуснали, върху мичуринските фуражки се стоварили, много отвисоко, хартиени бомби, пуснати от началниците им в РПУ-Бургас, та дори от Министерството. Затова бяха притихнали и се криеха в оня храст на границата с Лозенец.

Да им е за урок: не можеш да си полиция, крепител на закона, на подчинение на стройна държавна йерархия, а през цялото време да изпълняваш антизаконовите разпореждания на местните гаулайтери. И да тормозиш почтени граждани, направили грешката да предположат, че в община Царево ще ги посрещнат гостоприемно, а няма тутакси – както става тук – да ги замъкнат към районното.

Тъй или инак, с два часа закъснения протестът-Джулай се отпочна. Две ситни дечица изпяха "Тиха бял Дунав", докато ние разглеждахме фотоизложбата, представяща историята на Джулая от средата на 1980-те години. После Атанас Русев обясни на публиката, вече към стотина човека, за какво сме се събрали; а веднага след него ние, вече на сцената и с настроени инструменти, подкарахме нашето парче "Оставам си с Кръпката и с Камен Кацата".

Пред сцената се оформи обичайното в такива случаи кълбо от танцуващи и премятащи се презглава дечурлига.

Свирихме, що свирихме с морето за фон, та даже отблъснахме с рокендрол набъбващия дъжд, който се отказа нейде по средата на солото на Black Magic Woman, версия Santana.

Мръкна. На сцената се качи Васо Гюров със сборна група от членове на легендарните му банди "Кале", "Ревю" и "Нова генерация". На бялата му бас китара личи надпис Save Koral. Включиха още една електрическа китара, с което очевидно претовариха генератора за ток, криво-ляво произвеждаш два киловата. Микрофонът периодично излизаше от строя, но това нямаше особено значение, тъй като публиката – вече към 300 човека – знаеше текстовете на парчетата и помагаше с пеенето.

За всеобща радост, от морето изскочи луната – огромна и червена, на вятър. След седмица сиво небе, за пръв път хората видяха небесно светило. На сутринта щяха да видят и слънцето. За финал четата на Гюров изпълни парчето "Чичо", за всеобщ възторг на публиката.

Парчето "Чичо" е едно от историческите събития в най-новата българска история. Когато го чухме за пръв път, на прословутия фестивал в Летния театър на София през пролетта на 1987 година, всички в публиката разбрахме: започва нова епоха. Социализмът на тодор-живковите милиционери е на смъртен одър. Идва нещо доста по-интересно.

Изпълнението на парчето, три десетилетия по късно на "Корал", е силно смислово натоварено. Отново сме застанали срещу нагла, просташка сила, ползваща органите за сигурност като своя лична гвардия срещу гражданите. Отново се съпротивляваме с помощта на рокендрола. Отново искаме свобода вместо сила, справедливост вместо алчност и елементарна цивилизованост вместо каскетна простащина. И отново, пардон, ще победим.

През цялото време снимат поне три национални телевизии. Цялата страна знае, какво правим, защо го правим и в името на какво го правим на "Корал". Получаваме поздрави от десетките други Джулай-фестивали из страната. Тази нощ "Корал" е фокусът на съпротивата.

На сцената започват да се изреждат всякакви сборни формации, ориентиращи се все по-явно към джаза. Текстовете на авторските парчета са преправени така, че да коментират случващото се именно тук и именно сега – нещо, което и ние успяхме да направим в началото на вечерта. Отиваше към полунощ, когато от сцената прозвуча призив децата да си лягат, придружен от версия на "Зайченцето бяло", издържана в стил Луис Армстронг. Децата на коралци продължаваха обаче да се премятат пред сцената.

В малките часове, убедени че мичуринските милиционери все пак този път няма да нахлуят и да "респектират" гражданството, се оттегляме към базовия лагер в Синеморец. Там заварваме поне три "Джулая" – по един на двата плажа и още един на бар "Кораба". Всеки момент очакваме пристигането на наш приятел англичанин, който е кацнал от Лондон в София към полунощ и е взел такси, та да успее да е тук за изгрева.

Правя бързи сметки на ум и стигам до извода, че тази нощ няколко десетки – може би стотици – хиляди участват в някакъв Джулай някъде в страната. Че и от чужбина тичат насам. Това, хора, е автентична народна традиция, напук на властта, въпреки властта, без субсидии от Министерството на културата, без официално признание – нито от държавата, нито от ЮНЕСКО. Българският народ роди тази традиция и българският народ я поддържа.

Това е нашият, българският начин да се съпротивляваме, още от втората половина на 80-те години. Защото ние помним нещо, което други са забравили: няма сила, колкото и алчна, проста и нагла да е тя, която да може да се справи с комбинация от природа, рокендрол и свободни хора.

И закономерно сутринта (е, към пладне) на 1 юли четем следното медийно заглавие: "Властта категорична: Ваканционното селище зад 'Корал' няма да се строи". Испанската фирма, до онзи ден ръсеща мутренски заплахи срещу коралци, щяла да съди общината, че й е пробутала терен, на който не може да излива бетон.

Джулай...