Зависимата култура
Текстът на Мария Василева - изкуствовед, директор на галерията "Структура", е от поредицата публикации в "Дневник" на участници в движението "Реформи в културата".
Каква е културната политика на България? На този въпрос трудно може да се отговори с конкретни факти. Единствено можем да разчитаме на предположения. Причината за това е, че:
1. официална информация за законодателни инициативи, стратегии, планове няма
2. липсва всякаква прозрачност за това какво се върши и какво се планира
3. проекти на закони, новини за реализирани международни участия на България, покани към страната ни за международни инициативи и др. не се публикуват
Резултатът от това е
усещането за тотално пренебрежение от страна на държавата
към участниците в културната сцена
Дори и да се върши качествена работа, тя остава невидима и всичко това създава впечатление за несигурност и манипулативност. Умишленото прикриване или нехайното отношение и неразбиране на смисъла от откритото споделяне спъва културните процеси, защото поставя в изолация огромна част от българските автори, които нямат достъп до информация.
Един от най-сериозните проблеми е, че ние нямаме власт над образа, който управляващите създават на страната ни в чужбина. На практика се чувстваме подведени от собствената си държава, която умело продължава да работи без пряка комуникация с реалните процеси в страната. Съществуват два паралелни свята – единият на неправителствените организации, които в повечето случаи са в крак със съвременните процеси, и другият – на държавната политика, която стои затворена в своя храм почти в пълна изолация. Разбира се, от това има различни последствия, включително появата на мимикриращи конформистки организации, които умело се възползват от ситуацията, присламчват се към държавните институции и ги ухажват с посредствени проекти.
За политиката на Министерството на културата гадаем по действията му, а не по предварително публикувани документи, които могат навреме да се обсъдят и евентуално оспорят. Така един ден осъмнахме с десетки крепости и фалшиви замъци, без да разберем дори как това се случи.
Стратегията е да се действа, без да се говори,
за да се избегнат всякакво недоволство и възражения
По тези действия и от някои изказвания разбираме, че основният интерес е в частта на традициите и културно-историческото наследство. Международният образ също се позовава на историческото наследство и копира линията от времето на Людмила Живкова. На практика оттогава нищо не се е променило.
Интересно е наблюдението на Кремена Христова по повод разглежданата тема: "Години наред външната културна политика на България е била насочена към "показ", а не към сътрудничество или партньорства. Моделът на "показа" се характеризира с еднопосочност на културните събития, т.е. показваме пред чуждестранна публика постиженията на собствената си култура, опитвайки се да внушим колко велика е тя. Този подход е типичен за по-малките държави или за тези, които използват предимно културно-историческото си наследство, за да популяризират образа си. От последните е Гърция например. В модела на "показ" сме последователни, но предвид динамиката на културните отношения е време да си зададем въпроса дали той е правилен и не е ли настъпил моментът за преход от "показ" към сътрудничество."
Лицето на българската култура по света – българските културни институти –
са тъжни подобия на културни центрове
и не изпълняват ролята си (малките изключения само потвърждават правилото). В тях се организират главно изложби по приятелска линия, събират се малки части от диаспората и центровете не оказват никакво влияние нито за развитието на българската култура и интеграцията й със световната, нито за разпознаваемостта й по света. В изследването си "Политиката на държавата при представянето на българска култура извън страната – поглед отвън" Десислава Гаврилова пише, че културните институти струват на министерството между 1.5 и 2 млн. лева, като 95% отиват за заплати, а 5% за дейност. Заедно с приходите се събират около 20 000 евро годишно за дейност. Макар и писан през 2003 г., този текст е меродавен и общата картина не се е променила – основна част от средствата се влагат за издръжка на културните центрове в чужбина, а при горепосочените цифри е невъзможно да се провежда нормална политика. "Несравнимо по-малко са средствата, които МК влага за постоянно присъствие на съвременната българска култура на европейски и световни форуми, фестивали, панаири на книгата, изложби и биеналета".
Източниците на финансиране в сферата на визуалните изкуства са изключително ограничени и това създава тежки зависимости от конюнктурата и политическата система. Неотдавнашни изследвания показват, че 70% от продукцията в София се създават с подкрепа от общината или министерството, което на свой ред пък е недостатъчно и е приблизително около 40% от реалните разходи по продукцията. Останалите обикновено са доброволен труд, на който може да се разчита за кратко, например за създаването на културния продукт, но не и за разпространението му, което е постоянен ангажимент. Към това да добавим, че липсва и дългосрочно финансиране, насочено към развитие на капацитета на културните организации.
Изводи:
1. Няма никаква връзка между Министерството на културата и неправителствения сектор, който всъщност повече от 25 години създава сцената и изгражда съвременен образ на България чрез лични инициативи
2. Няма идея за това, че тези индивидуални усилия трябва да бъдат заменени от единна културна политика
3. Комерсиализацията на културата чрез принуда за самоиздръжка или фестивална култура все още не се осъзнава като сериозна опасност за разпада и унищожаването на ценностите
Ако това описва по-общата картина, нека погледнем в по-близък план и в частност това, което правят общините. Моят опит е със софийската община. През своите програми тя успя да се наложи като почти единствен източник за финансиране поне в областта на визуалните изкуства. Всъщност изигра перфектно картите си. Всичко би било чудесно, ако имаше и много други възможности.
Сега сцената е силно зависима от общинското финансиране. Няма организация или индивидуалност, която да не е във взаимоотношения с общината, което ги прави лоялни към нея. Липсата на условия за създаване на алтернативни източници на финансиране се превръща в реална заплаха и обрича културата на зависимост от властта.
Да обобщим няколко основни тези от казаното дотук: липсваща или неясна държавна културна политика, изграждане на старомоден образ на България пред света през остарели механизми, нефункционираща система от държавни културни институти и неразбиране необходимостта от инвестиране в големи международни форуми, които да дадат видимост на българската култура, липса на различни източници на финансиране, което води до зависимост от властта и обезпокояващ процес на сливане на художествените процеси и политическите амбиции.