За расизма и анализаторите
Футболът разпали расови страсти. И то точно когато за страната световен шампион чухме, че маха думата "раса" от конституцията си. Както обикновено, какво интересно съвпадение!
Не по-малко интересен феномен у нас обаче е
фанатизирането на толерантността
Или поне появата на все по-радикално говорене от нейно име. Несъмнено е, че в България битува примитивна форма на расизъм - точно такава разновидност, която се дължи на непросветено отношение към света и стари сякаш колко самата еволюция рефлекси за защита на тукашния ген. Това обаче не просто не прави българина като цяло дивак расист, но и не задължава всяко изказване в полето на етническите и расовите теми да бъде ксенофобско.
Франция е била колониална сила. Ето защо и днес във Франция живее поредно поколение преселници с различен цвят на кожата и език, а самият френски е официален и в територии далеч отвъд пределите на метрополията си. Това са фактически изказвания, не расистки. Също така в националния отбор на новия световен шампион по футбол далеч не всички са с френски имена и френски етнически произход. И въпреки това са французи - това е то чудото на (пост)модерната национална държава. И това е факт отвъд расизма.
Дали ще споделим жалката снимка на млад орангутан с купата в ръце; дали ще кажем язвително, че когато е футбол, искат мигранти, пък иначе - не; дали ще ползваме момента да коментираме достъпа до спорт на младежите от етнически малцинства в цяла Европа - това са различни прочити на повода и всеки от тях казва нещо за автора си. А сам по себе си поводът все така носи в себе си факта, че купата е в ръцете на европейски отбор с шарен и исторически обусловен етнически профил.
Не всеки коментар в този спектър е расистки. Да изговорим реалността на цветовете не е задължително омраза, а
позата на затворените очи
няма право на претенциите за толерантност
които напоследък изразява. В допълнение се прокрадва и имплицитното сравнение между българина расист и безименния западен гражданин, отворен за прекрасния нов свят. Но докато, както вече казахме, примитивният расизъм у нас се перчи, нека не мислим, че Западът е имунизиран срещу неговите по-шлифовани разновидности. Расизмът в България функционира като очаквано взаимна и почти справедлива омраза - съвсем различен от утайките на господарския манталитет, останали от донеотдавнашния расизъм на превъзходството в колониалните общества. Нима ще отречем, че и това го има в името на кресливото настояване, че тук всичко е много диво?
Част от мощната вълна на толерантност и признаване в Европа (а и в САЩ) стъпва на наследството на робовладелството и колониализма. Когато гражданинът не приема повече от и в негово име да се извършват безогледни жестокости (а с такива историята на Африка е пълна и до днес), идва ред на приемането и отворените врати. Или поне на не съвсем затворените врати, защото да твърдим, че всички етноси са равно приети и с равен старт в живота във Франция, Белгия или която и да е западноевропейска държава, е най-малкото наивно.
Анализатори у нас обаче побързаха да заклеймят всеки опит раса и етнос да бъдат артикулирани дори в спорта. И ако тук-там срещнахме наистина грозни неща, то и хуморът, и дискусиите в много случаи не бяха в същината си расистки, но цялата картина беше обобщена като отвратителна и разкриваща за пореден път българската низост. В нашата история страната ни не е властвала над други народи и макар терминът "робство" да е най-малкото спорен, все пак исторически сме били по-скоро от другата страна. В този смисъл за антиколониалния импулс, даващ сила на доктрините за толерантност, няма фактически предпоставки.
Това, разбира се, не следва да извинява непросветеното и изостанало осмисляне на света, което носят тукашните форми на расизъм. Адекватното им оценяване обаче е изключително нужно, ако изобщо искаме чрез възпитание и образование да се справим с отпечатъка им върху бъдещите поколения у нас.