Има притеснителни прилики между днешните турски националисти и движението на младотурците от последните години на Османската империя. Както и тогава, днес се насажда идеологията, че Западът помага на кюрди и немюсюлмани в страната с цел да я раздроби. "Този социален дарвинизъм, смятащ, че е нормално да убиваш враговете си в името на това да оцелееш" се пропагандира през образователната система по принципа "нямаме други приятели освен турците" и това цинично се използва от политиците и генералите ни.

Така описва проблема с растящия национализъм в родината си турският интелектуалец Мурат Белге, цитиран от сп. "Икономист". Дори смятаният за умерен ислямист премиер Реджеп Тайип Ердоган коментира, че убийството на арменския журналист Хрант Динк е дело на "расист, а не на националист" и че "твърде далеч" са отишли стоте хиляди души, които излязоха на протест по този повод. И управляващи, и опозиция засега отказват да променят член 301 от Наказателния кодекс, преследващ всеки, който нанесе обида на нацията. Обяснението е просто - Ердоган няма да предизвика генералитета точно когато се кани през май да стане президент, а и никой политик няма да рискува да отблъсне националистическия и ислямистки електорат преди ноемврийските парламентарни избори.

Началникът на Генералния щаб Яшар Буюканът рядко прави публични изявления (впрочем за днес следобед е насрочена необичайна негова пресконференция - бел. ред.), но когато го прави, посланията са ясни. Неотдавна при посещението си в САЩ той заяви, че Турция е изправена пред заплахи за националната си сигурност както никога досега и само "динамичните сили" (под това обикновено се разбира армията - бел. ред.) могат да предотвратят "разделянето на страната". Сп. "Икономист" повдига още малко завесата и допълва, че

Някои анализатори не изключват сблъсък между националистически елементи в армията с офицери от запаса, организиращи и обучаващи ултранационалистически групировки. "Целта е да се всее хаос, за се поляризира обществото и да се възвърне терен, изгубен от проевропейските реформи", обяснява Белма Акдура - разследваща журналистка, която получи тримесечна присъда затвор заради последната си книга за нелегалните формирования на спецчастите. На ученията си те размахват оръжия и копия от Корана и се кълнат да направят турците "господари на света" и дори да "умрат и убиват" в постигането на тази цел. Смята се, че от такова формирование в района на Трабзон е дошъл 17-годишният Огюн Самаст, убиецът на Динк.

Още преди хладнокръвната екзекуция посред бял ден в центъра на Истанбул вълна от заплахи заливаше интелектуалците на страната. "Предатели, ще си го получите" и "Спрете да продавате на чужденците себе си и страната си като проститутки, иначе ще има последствия". Наложи се към интелектуалци и журналисти да бъде прикачена полицейска охрана. Само че след убийството на Динк вестниците бяха пълни със снимки на ухилени полицаи редом до Огюн Самаст, който спокойно се предаде, нарамил турско знаме.

Макар досега водеща линия в такива групировки да са били антилибералните, антиарменските и антикюрдските настроения, този път има нещо ново - реакцията срещу Европа и Америка. Проучване от края на февруари, публикувано миналия месец във в. "Милиет", показа, че повече от половината анкетирани смятат, че национализмът в страната им е във възход и за това основно е виновно отношението на Европейския съюз. Едва според 30% това не е така, а всеки четвърти е заявил, че се чувства повече националист. Като втора по важност причина е посочена "неадекватната турска външна политика" по въпроси като Ирак и Кипър.

На този фон не е изненадващ възходът на националистическите партии. Социологическа анкета в централния град Коня отпреди два месеца показа, че крайнодясната партия "Национално движение" (MHP) бързо се изкачва нагоре и е достигнала популярност от над 14%. Това би я направило третата по големина парламентарна сила, ако ноемврийският вот се беше състоял сега. Управляващата партия на Ердоган би победила с 31.6%, а опозиционната Републиканска народна партия (смятана за лява, но също с националистически елемент) би получила 15.5% (прагът за влизане в Меджлиса е 10%). Малко по-късно в. "Милиет" публикува по-представително проучване, което потвърди данните за MHP, но рязко свали прогнозата за партията на Ердоган на 26%. Това би означавало, че който и да спечели наесен, ще трябва да прави коалиция с крайни националисти. Повече от половината анкетирани не искат да се премахва националистическият член 301.

и макар да не е представително, разкрива дълбокото идеологическо разцепление сред турската младеж по въпроси като ролята на религията в обществото, признаването на турското малцинство, членството в ЕС и подход към конфликт със съседите. Над 440 въпросника, разпратени до университетите в Анкара, Анталия, Коня, Истанбул, Измир, Трабзон и Ван, се върнаха със стъписващото заключение: "Най важният (46%) политически проблем на страната са кюрдите и ПКК." Трябва да се има предвид, че всеки пети студент в страната е от кюрдски произход, но се страхуват да изтъкват етническата си идентичност като по-важна от турското гражданство. Следващият по важност въпрос е еврочленството и тук повечето (54.6%) младежи са за Европа, но при условие, че там не се влиза безусловно и на цената на загуба на националната идентичност. Проблемът, поставен на трето място, е религията и обществото, изразен най-ярко в спора за носенето на забрадки. Над 20% от анкетираните са го посочили като най-важния и според тях няма никакво противоречие между това да си правоверен мюсюлманин и да си страстен последовател на Ататюрк.

Надолу по скалата на важност са подредени безработицата и икономиката, турската външна политика, корупцията, нуждата от възможност за обществен дебат... Между тях обаче изпъква нещо интересно - проблемът с масовата употреба на думата омраза. При изразяване на позициите си младите хора в Турция често заемат крайни становища, защото се опасяват, че "другите" пряко застрашават личното им пространство и начинът им на живот. Анкетните листове са изпъстрени с изрази като "те мразят начина ни на живот" и "мразя онези, които се опитват да разрушат нашата страна".

------------------

Време е да си отговорим кои сме, какви сме, защо пропуснахме ХХ век и защо можем да пропуснем и ХХІ век.

Така започва коментара си журналистът Догу Ергил, след като националист уби неговия колега от арменски произход Хрант Динк, а вдовицата му запита риторично: "Нали вие ни обещахте, че ще ни защитавате?" Почувствахме се засрамени и безпомощни и скандирахме "Днес всички сме Хрант Динк", но колко дълго ще продължи това, пише Ергил.

Пред надигащата се вълна от национализъм мнозина турски интелектуалци се питат същото. И допълват: "Защо сме толкова склонни към насилие, защо се възхищаваме от бруталната сила, отнемаща безразборно човешки живот, защо рискуваме бъдещето си?" Трябва да признаем, че отговорите се крият надълбоко. Преди всичко основополагащият мит за турската република противоречи на историческите факти.

Страната ни е влязла в Първата световна война като империя и накрая е изгубила имперски територии, но официалната ни историография игнорира имперското минало, за да избегне болката и срама от загубата на имперското величие, и вместо това е развила характерната за третия свят идеология на освобождението. Съгласно нея турската нация се е освободила от западния империализъм и е прекратила неговата експлоатация и колонизация. Всички републикански поколения са отгледани с това убеждение за освобождаването на една потисната от Запада нация. Нещо повече, тази идеология твърди, че опасността не е отминала и гадните западни империалисти само изчакват с плановете си окончателно да раздробят каквото е останало от Турция. Затова трябва непрекъснато да сме нащрек и да предотвратим заговорите на Запада.

Това пък може да се постигне, само когато сме въоръжени и сплотени като юмрук. Понеже врагът дебне зад ъгъла, оръжието трябва да ни е подръка и всички да сме абсолютно единни. Цялата тази концепция за "народът-армия" е родена от изфабрикувания манталитет на "тревогата и обсадата". Да се изненадваме ли тогава, че две трети от историята на републиката са преминали във времена на военно положение? Крайният резултат от всичко това е милитаризиране на политиката, растяща нетолерантност в обществото към социални, културни и етнически различия и възвеличаване на мачизма.