В пушалнята на спортен клуб "Триадица" в квартал "Гоце Делчев" Надя си запалва една цигара бийди, или както още ги наричат бири, индийско производство. Тя върти между пръстите си ръчно навито абаносово листо, привързано с червен конец, за да държи тютюна на място. Люта е, казва Надя с присвити очи. А пък навън е свежо, през дима се вижда панелен блок, по който пролетният дъжд се отцежда като сивото в скучен пейзаж на неопитен художник.

По съседните масички пред бирена бутилка седят мъже, отдавна преминали възрастта за спортни занимания, и пушат навъсено. Часът е около 11. Отсреща, стиснала чадър в ръка, се задава Александра, една от ученичките на Надя, поздравява, Надя отвръща с широка усмивка: "Ей сега идвам и аз." Абаносовото листо е спряло да дими, когато Надя се надига от мястото си и весело подмята: "Хайде да потанцуваме." Увит около дънковата й пола жълт шал се поклаща и едва не бърше масичката в изблик на някаква еуфория.

Изведнъж от ъгъла идва въпрос: "Ами ние кога ще можем да се запишем на уроци?" Двама мъже около 30-те допълват картината на царящото бирено безделие. Оглеждат Надя нахално, циничното им хихикане като откос цепи стелещата се обедна леност. "Аха!", приятелски възкликва Надя и полутихо отвръща нещо любезно, тръсва глава и прави стъпка встрани към залата на клуба, където след минути ще започне часът й по арабски танци. "И това го има, казва тя, без да изглежда сърдита, но важното е как ще реагираш." Тя реагира с усмивка и подминава.

Надежда Тодорова, или само Надя, е танцьорка на арабски танци, иначе казано бели денс (Belly Dance), а за повечето хора - просто кючек.

Тя казва, че кючекът, така както се танцува и разбира по нашите земи, е пропит от дива страст и открита сексуалност, изразена в специфични движения на таза, гърдите и раменете. "При арабските танци всичко това е култивирано, по-завоалирано е и за да ги танцува хубаво една жена, трябва да е достигнала зрялост. Най-добрите им танцьорки са над 30-годишни", твърди Надя. Тя казва, че тялото е съд, в който се събира енергията, излъчвана после чрез танца, и която често е като помитаща вълна от узряла емоция.

Следователно според собствените й думи Надя е на прага на зрелостта - на 29 години. Израснала е в Шумен в семейство с промъкваща се по бащина линия македонска жилка. Спомените й се делят на: "лятото баба ми ме къпеше със слънчева вода и орехова шума" и  "детството ми е преминало с ехтенето на македонски песни и танци, баща ми пее, свири, сестрите му също, няма събота и неделя, такъв мехлем за душата беше..." Надя споделя, че винаги е имала усещането, че човек се чувства истински адекватен, когато пее или танцува, и тогава опознава себе си. Не се знае дали това чувство я е движило като дете, но през годините тя залита към

чак до лека атлетика, баща й купува и тамбура, за да задоволи поредния каприз. Накрая стига до София, през вратите на НАТФИЗ - първи курс актьорско майсторство за куклен театър. Следват семестър след семестър превъплъщаване в кубчета лед, лежащи във фризер, зелени празни бирени бутилки, помпи, надуващи плажни топки, костенурка, търсеща място да снесе, и всички онези полезни упражнения, през които преминават студентите в НАТФИЗ, смее се Надя.

"Така хубаво те приземяват... Изцяло ти се променя отношението към живота, ставаш по-пластичен, по-гъвкав, защото, когато пълзиш по пода като малко дете или се търкаляш по сцената, усещаш живота да тече през теб, да се случва, научих се да се наблюдавам."

И някъде по това време танцът я намира. За да се издържа, започва работа като танцьорка на латинотанци в едно заведение, докато един ден шефът й не поръчва "Абе, едно кючече дали ще може"? Изстинах, казва Надя. Пък и беше едно такова долнопробно заведение, имах чувство тогава, че някой ще ме задърпа нанякъде. Наместо това в даден момент се появява една непозната, импресарио, възхитена от таланта й, която предлага на Надя да танцува в нощния бар на грандхотел "София". Предубедена за славата на нощното заведение, тя моли един приятел да я придружи за кураж, отиват и "какво заварвам там? - група араби празнуват рожден ден". Харесват танците й, след това започват да идват поканите и за други участия.

В залата на спортния клуб "Триадица" се готвят за поредното си участие в часа на Надя по арабски танци. Чува се меко подрънкване като на медни монети, обикалят тихи стъпки и неразбран шепот се смесва с шума отвън.

Седем жени съсредоточено наблюдават отраженията си в големите огледала на залата. Облечени са почти по домашному, но с увит около кръста традиционен шал за танц, от който висят подрънкващи кръгли тенекийки, големи колкото една стотинка. И Надя ходи между ученичките си, черните й шалвари оказват съпротива на някаква въздушна струя, породена от по-резките й движения. Пуска музика. Като че ли съкровено желание се сбъдва под погледа на Аладин. Мелодия, сладка като любовна тъга, изпълва пространството, протяга се, извива се като пустинна буря и се стоварва върху танцьорките.

Те като омагьосани започват да се поклащат в ритъма, стъпка напред, ръцете плуват във въздуха, завъртане в кръста, дрънчене, стъпка назад. Не всички успяват да си координират движенията. Надя е като връх на хоризонтална пирамида, която жените са образували, за да се виждат в огледалата. Тя се обръща често назад, хвърля закачливи погледи, надвиква музиката с напътствия.

"Ето, сърцето ми рисува една дъга", провиква се тя и тялото й се извива, ръката й загребва въздух, къдравата й червена коса се люшка в синхрон. Движението се оказва трудно. "Ето, представете си, че имате око на сърцето и то също иска да види..." Някои от момичетата са за първи път на урок, усмихват се и спират да опитват, изчакват нещо по-лесно, може би.

Александра Антонова е на 18 и идва редовно на танци от януари. Често придружена от майка си. "В началото имах влечение към танца, за мен е начин да избягам от ежедневието." Сега Александра казва, че идва и заради учителката, защото Надя умее като никой друг да внесе положителна енергия, да успокои, да каже неща, които тя не може да чуе никъде другаде. Александра има предвид подхода на Надя да кара учениците си в края на всеки урок да легнат на зелени пътечки, да им говори, да ги накара да усетят телата си, духа си, да ги накара да се отпуснат максимално.

"Супер!", провиква се пак Надя и разтърсва рамене в такт с музиката, която изведнъж се е забързала. Чертае кръгове с ръцете си: "Сега ще го направим, хайде!" Всички се завъртат, движенията им стават все по-нежни, по-меки, лицата се усмихват. "Слушайте музиката, по-важно е да се движите в такт, отколкото точно като мен. Ако ви завладее музиката, нека танцът да е ваш", Надя продължава да обикаля между жените, показва индивидуално, усмихва се, пляска с ръце.

"Видях Надя да танцува на едно арабско парти, страшно ме впечатли, защото тя го танцува много чисто този танц, няма нищо брутално или вулгарно в движенията й. Според мен е важна

разказва Владислава Даракчиева, на 37 години. После тя заминава да живее в чужбина за две години, но когато се връща, намира Надя и идва вече втори месец. Владислава е убедена, че освен изключителна танцьорка Надя е и много добър педагог, защото "тя е проанализирала нещата, може да ги обясни, разчупила е щампите в изпълнението на арабските танци". За себе си Владислава намира в техниката на танца начин да се освободи от натрупаното напрежение плавно, без агресия, без резки и дефиниращи движения, с финес, по женски, казва тя.

Надя назовава нещата с други имена: " Когато танцувам, аз храня тялото си, ако ти дойдеш на урок при мен, излизаш тонизиран, моята работа тук е личен пример."

Чрез танца човек опознава тялото си, с движението се пораждат емоции, продължава Надя. Един емоционален блок може напълно да бъде разчупен с танц, може да се промени начинът на мислене у хората. "Има хора, които, като започнат да танцуват, от тях бликва смях все едно дете е било затворено дълго време." Тя казва, че танцува за себе си и за другите. Защото, когато правиш нещо съвършено добре за себе си, не можеш да не доставиш радост и на другите. "Всеки вижда каквото има сили да види, повечето от нас гледат света през шпионка." Може би, провокиран от тази мисъл, логично изниква въпросът как нейното семейство гледа на танците й.

Надя не се замисля дълго, нито пък се променят изражението на лицето й или интонацията на леко дрезгавия й глас. "Цял живот съм възпитавана, че танцьорка не е престижно, че е някаква простотия, особено пък този вид танц, който аз танцувам", казва тя. Когато се омъжва за Андрей преди няколко години, баща й пита: "Ти сега, като си омъжена, няма ли най-сетне да спреш? Как ще те търпи мъжът ти?... Кючеци..." Може би заради това отношение доста години минаха в съпротива, споделя Надя, работех месеци наред с мисълта, че ще се махна, че е унизително. "Но аз съм се родила с това чувство за ритъм и движение, това на мен ми е дарено,  хората ме търсят за това, а не заради актьорската ми работа. Това е талант, от който не мога да избягам, а съм се опитвала, признавам си."

Това, от което не си е и помисляла да бяга, е съпругът й Андрей. Дали е странно, че се запознават пак по повод на танци, но този път латино? Когато говори за него, лицето й грейва, зелените й очи леко се притварят, гласът й се снишава.

Андрей е програмист в софтуерна компания. Висок, светъл мъж на 29. Споделят най-разнообразни интереси, казва той. Освен на танци заедно ходят на йога, преди време изкарват един месец в Индия заедно с Михаил, който след някой и друг месец и ще стане на 4 години. "Надя е изключително грижовна майка, много добър приятел, от когото имаше какво да науча за чистотата в отношенията между двама души", казва Андрей. Всичко мога да споделя с нея, срещам подкрепа и когато има диалог, нещата се случват. Съпругът й я определя като инициативен човек, силна и искрена за нещата, които могат да направят света около нея по-добър.

Колкото до танците: "Имам й пълно доверие. На тези, които се съмняват, казвам: "Елате и я вижте как танцува!" Знам, че самият танц може да бъде пошъл, но той може да изрази и вътрешния свят на човек съвсем откровено." Андрей е убеден, че начинът, по който танцуваш, показва емоциите и намеренията ти. "Аз съм спокоен за това, което идва от нея, гледал съм я неведнъж, това за мен е достатъчно."

А като наблюдател на собствените си бурни емоции Надя казва, че е разбрала много за себе си, научила се е да отделя спонтанните емоции от истинската си същност. От време на време тя изригва в психологически откровения за Аз-а, за центъра и отклонението от него, за това как тя самата е един процес, който постоянно се развива, как търси отговорите за това коя е, след като светлините на дансинга угаснат. В момента учи психология като втора специалност в Софийския университет, иска да се дипломира, но за съжаление много малко от нейните въпроси намират отговор в академичното измерение на науката за човешката душа, казва тя.

В навечерието на Великден тя решава да купи статив за рисуване, за да могат двамата с Мишо да творят. С акварел, че по-лесно се мие, казва Надя през смях. Един ден просто я засърбяват ръцете за четката и сега рисува спирали, оцветява ги в ярки цветове. Като по учебник изведнъж Надя заговаря за теория в квантовата физика, която казва:

"Всичко, което човек помисля, се материализира в някакъв аспект, нужно е време, което пък е в наша услуга, за да помислим повечко точно това ли искаме и тогава да продължим напред", говори Надя и като че ли вече е много далеч от танците. "Моят живот зависи от мен, аз съм активна, аз съм един процес, който се развива." Хармония отвътре навън, съвършена форма, кръг с точка в средата, усмихва се.

На дансинга на "Сарай", нощен клуб, където Надя танцува веднъж в седмицата, светлините примигват. През бял воал тя пристъпва с белите си пантофки, цялата е в бяло. Усмивката не слиза от лицето й. Гръмва музиката. Тя е пластична, гъвкава, съблазнителна в сенки от лилаво, жълто и червено. Вибрира. Щастлива, радостна, с танцово чувство за хумор пречупва сладострастната мелодия, приглася на носталгията в гласа на певеца. Андрей също е там, прави снимки, които после да качи на уебсайта й. Всичко е любов, наслада от живота без мярка. Надя подскача, жива, смее се, пуснала е детето на свобода.