- Не бих искал да коментирам конкретния случай и ще говоря по принцип. Проблемът с обезпеченията на бъдещи искове стои много отдавна и още Съюзът на съдия-изпълнителите навремето, а сега и Камарата на частните съдебни изпълнители нееднократно са го поставяли пред законодателя. Поставихме го и сега във връзка с проекта за нов Граждански процесуален кодекс (ГПК).

При обезпеченията на бъдещ иск често се среща злоупотреба с правната възможност да се избере районният съд, който да ги наложи. Казвам злоупотреба, тъй като понякога формално се спазват изискванията на закона, но има и случаи, в които те грубо се погазват. За съжаление твърде често, особено по изпълнителни дела с по-значим интерес, някой съд, който не разполага с компетентността съгласно закона, постановява спиране. Давам пример - делото е в София, а обезпечителната заповед идва от Левски, Костинброд, Варна или Бургас, при положение че страните са в София.

Затова сега в проекта за новия ГПК е записано, че компетентният съд е само един - този, който правораздава по мястото на изпълнението. Това решение касае случаите, когато вече е започнало изпълнение, а за другите, при които още няма изпълнение, законодателят също трябва да подходи много сериозно. В България съдебната практика е доста разнопосочна, а и регламентацията често не се спазва и затова подкрепяме инициативата Върховният касационен съд да излезе с тълкувателно решение по въпроса за обезпеченията.

Мерките обаче трябва да са двустранни. От една страна, трябва законодателно да се ограничат възможностите за злоупотреба с процесуални права, а от друга - Висшият съдебен съвет трябва да бъде по-строг при подобни нарушения и ако някой съдия си позволи да вземе странно решение, да знае, че ще бъде санкциониран.

Искам да кажа, че в практиката се е стигало до парадокси като този да се спре изпълнението на влязъл в сила съдебен акт, което е, меко казано, странно. Делото е минало през всички инстанции, включително Върховния касационен съд, решението вече се изпълнява и тогава някой районен съд решава да спре изпълнението като обезпечение на бъдещ иск за същото нещо между същите страни. А на всички нас като юристи ни е ясно, че този бъдещ иск ще бъде отхвърлен като недопустим, защото съдът вече се е произнесъл по спора.

- Съдебните изпълнители изпълняват съдебните актове такива, каквито са. Ние нямаме право да ги преценяваме, дори и да виждаме, че нещо не е както трябва да бъде - изпълняваме точно това, което е записано. Такъв е случаят с обезпечителните заповеди. Дори да видим, че това, което те постановяват, е, меко казано, странно, нямаме избор и трябва да го изпълним.

Защото, ако не го направим, носим гражданска и наказателна отговорност. Така че ние сме в много лоша ситуация от тази гледна точка и имаме интерес нещата да се нормализират. Конституцията прогласява, че България е правова държава, тоест трябва да има предвидимост. Не може по един и същи казус да се произнасят толкова много различни решения. Бизнесът и гражданите трябва да имат спокойствието, че когато са прави и се обърнат към съда, тази тяхна правота ще бъде облечена в съдебно решение.

Освен това бизнесът и гражданите трябва да имат спокойствието, че когато някой е неизправен спрямо тях, ще бъде санкциониран от съда и тази санкция ще бъде изпълнена. Ние имаме известни притеснения от случая с облагането ни с ДДС, което определено противоречи не само на конституцията, но и на европейското право.

Не може за едно и също нещо длъжниците на частен и на държавен съдебен изпълнител да платят различно - единият да даде с 20% повече от другия. (бел. ред. - услугите на частните изпълнители ще се облагат с ДСС, а тези на държавните не ). Очевидно е, че това е неравно третиране на гражданите и стопанските субекти и се надявам да бъде отменено от Конституционния съд. В противен случай наистина ще излезе, че България все още не е правова държава.

- Стоя зад идеята, че в ГПК е необходимо да се запишат срокове, в които трябва да бъде заведен искът. Чрез обезпечителната мярка се навлиза в чужда правна сфера, а пък при бъдещия иск това става, без съдът даже да е казал дали лицето, срещу което ще се води дело, е виновно граждански или не. Разбира се, навлизането в имуществената сфера на бъдещия ответник е оправдано, но само доколкото има някаква вероятна основателност на иска. От друга страна обаче, искът трябва да се заведе максимално бързо, защото в противен случай ответникът се оказва лишен от възможност да се брани.

Що се отнася до гаранциите и ги погледнем през призмата на изпълнението, ще видим, че ако т.нар. кредитор, който е поискал обезпечението на бъдещ иск, загуби делото, срещу него може да започне изпълнение за вреди. Тогава най-често единственото, което се намира, е някаква гаранция, тя обаче никога не покрива задължението. Гаранцията показва сериозността на оспорването.

Ние предложихме да се въведат гаранции по жалбите, с които се оспорват действията на съдебните изпълнители. Практиката в България е такава, че още преди да е получил призовка за доброволно изпълнение, длъжникът вече е подал жалба срещу него в съда. Затова ние искаме да се въведат гаранции по тези жалби - не за да ограничаваме правата на длъжника, а защото те се използват като злоупотреба с процесуални права. За съжаление има случаи, в които съдът спира изпълнението, без дори делото да е при него (защото е при съдебния изпълнител - бел. ред.) и не знам как преценява. Няма гаранция, няма нищо - таксата е 10 лв.

- Няма такава статистика и ми е трудно да кажа дали има увеличение на банковите дела. По-конкретно ще можем да кажем в началото на 2008 г. Безспорно банките имат доста дела, но не можем да кажем дали са повече от преди. Нормално е при всяко кредитиране една част да не се връща от длъжника - било добросъвестно или не. Защото някои имат този манталитет да връщат пари много трудно, независимо че ги имат. Но определено не може да се каже, че има бум на подобни дела. Освен това повечето от тях са за потребителски кредити или кредитни карти за малки суми, които, общо взето, се възстановяват. Ипотечните са много малко.

- Нямаме нови данни (до края на 2006 г. бяха събрани над 100 млн. лв. - бел. ред.). Това, което споделят колегите, е, че се ползват с доверието на клиентите. Бизнесът се обръща към частните съдебни изпълнители с последна надежда нещо да се случи.

- Има такива случаи, но те не са много спрямо броя на дела - около 40 за година при над 40 хил. дела. Преди в държавното съдебно изпълнение практиката на длъжниците да обжалват вървеше по две направления - от една страна, се пускаха жалби до съда, а от друга, до Министерството на правосъдието. И се очакваше съдия-изпълнителят, подложен на едновременно на съдебен и административен натиск, да се притесни и да не си изпълни задълженията. Естествено частните изпълнители не са безгрешни и във всички случаи, когато сме констатирали нарушения, сме взели мерки.

Казахте, че кредиторите имат все по-голямо доверие на частните изпълнители, но, от друга страна, Българската стопанска камара изнесе данни, че междуфирмената задлъжнялост е достигнала 67 млрд. лв. - Частното изпълнение работи от прекалено скоро и не би могло така осезаемо от статистическа гледна точка да се отрази на междуфирмената задлъжнялост. Има добри резултати, които показват, че посоката е вярна. От друга страна, не знам как бизнес организациите изчисляват междуфирмената задлъжнялост, но огромната част от тези вземания не са предявени съдебно. На нас би ни било интересно да видим каква част от тези задължения са минали през съд и съответно са дадени за изпълнение, но мисля, че този процент е минимален. В противен случай ние трябваше да имаме стотици хиляди дела.

- Тази конкуренция е добра за бизнеса и за гражданите, тя допълнително мотивира държавните изпълнители. Чуваме отзиви от адвокати, че там нещата са се подобрили. Това беше и целта на реформата. И въпреки че това решение е уникално за Европа, може да не се окаже толкова лошо. В крайна сметка, когато държавата предоставя по-голям избор на своите граждани и стопански субекти, това може само да се приветства.