В началото на 1968 г. по време на сесията ме срещна в коридорите на Факултета нашият преподавател по атомна физика Петър Райчев. Петър Райчев беше необикновена личност. Много талантлив физик (в края на кариерата му неговите научни резултати се ползваха с международен авторитет). С много широки интереси. Любим преподавател на студентите. Млад – беше само с пет години по-голям от мене. Както разбрах по-късно, заради неговия "буржоазен" произход не му се разрешаваше да пътува в чужбина (в началото не го пускаха даже до Обединения институт за ядрени изследвания в град Дубна в Съветския съюз, за където разрешението се получаваше по-лесно; на Запад успя да замине едва след промените). Преподаваше ни атомната физика в трети курс. Лекциите му бяха нестандартни. Нестандартно си беше написал и учебника, който тогава беше издаден на циклостил. По време на изпит ни разрешаваше да носим каквито си искаме учебници и книги, от които да гледаме, когато си развиваме въпросите (на всички други изпити това беше немислимо). Той ни водеше и упражненията по своя предмет.

На всеки випуск по време на някое от упражненията Петър Райчев престорено избухваше: "От атомна физика виждам, че не се интересувате. Нека сега да видим дали се интересувате от нещо друго. Я извадете един лист и пишете. Ще направим анонимна анкета." И ни задаваше десетина въпроса, като например: Кой е Дюк Елингтън? Посочете трима представители на абстрактната живопис? Колко струва 100 грама коняк "Плиска" във "Феята" и колко в сладкарницата при Факултета. И т.н. Такава анонимна анкета той направи и с нашата група. Възмутих се – че откъде накъде той ще се смята с по-широка култура от нас. И на следващата лекция, когато влезе в аудиторията, той видя написано от мене в междучасието на черната дъска: "Другарю Райчев, бихте ли отговорили на въпросите от нашата анонимна анкета за преподаватели?" Следваха десетина въпроса, които се бях постарал да бъдат контрапункт на неговите. Например: Кой е Джими Хамилтън? (Имах предвид прочутият кларнетист в оркестъра на Дюк Елингтън. Отговори повече от изчерпателно.) Посочете трима представители на венецианската живопис? (Не можа да отговори.) С какво мезе се пие шампанското (С всякакво. Добре се справи.) Стана забавно, когато стигна до един подъл въпрос: Колко концерта за пиано е написал Бетовен? (Знае се, че са пет, но Бетовен е разписал за пиано и цигулковия си концерт, така че може да се каже, че отговорът е шест). Петър Райчев плахо попита: "Не са ли пет?" Тогава всички се обърнаха към мене (бях седнал на последната банка) и в хор ме попитаха: "Пет ли са, Мишо?" Бях разконспириран. Така започна нашето познанство, а по-късно и приятелство.

Та да се върна към нашата среща. Петър Райчев започна: "На университетската конференция си предложил да се създават младежки клубове. Какво ще кажеш да направим дискусионен клуб във факултета? На мене са ми възложили тази работа от асистентското комсомолско дружество."

Идеята много ми хареса. Той имаше вече опит в организирането на дискусии. Преди една или две години е бил душата на дискусия на тема "О, неразумни" (за патриотизма). Не съм бил на нея, но бях чувал, че са поканили няколко видни личности и са ги съсипали от неудобни въпроси за това как се бием по гърдите, че сме големи патриоти, и колко с това, което вършим, сме далече от патриотизма. Знаех, че по повод на дискусията са имали неприятности и той по-специално.

След сесията почнахме да действаме. Членовете на факултетния комитет одобриха предложението. Те взеха решение да се създаде организационен комитет, в който освен мене бяха включени Спас Колев и Доменика Неделчева – колеги от нашия четвърти курс.

Проведохме няколко срещи, на които идваше и Петър Райчев. На една от тях той разви своите идеи: На дискусията ще могат да присъстват всички, които пожелаят. Ще има основен докладчик, който в началото за не повече от 20 минути ще представи своите основни тези по темата. После ще се даде 15 минути почивка, след което по подобие на Конвента по време на Френската революция тези, които приемат тезите на докладчика ще седнат отдясно, тези, които са против – отляво, а тези, които се колебаят или нямат мнение (блатото) - по средата.

Запазил съм няколко написани от мене на ръка кратки проекта, които представих в организационния комитет с идеята после да бъдат приети и от факултетния комитет. Единият беше обръщение към преподавателите:

От акционния комитет при Физическия факултет."

Другото беше списък на предлаганите теми:

Накрая – проекторегламентът – сбирките да са открити, на тях може да присъства всеки желаещ; обсъждането започва с уводно изказване на някой от участниците, в което се поставят основните въпроси по темата (не по-дълго от 20 минути); всеки участник има право да се изказва колкото пъти иска – първия път до 10 мин., а всеки следващ до 3 мин., като изключение могат да се правят, ако останалите участници са съгласни; дискусията се провежда по общоприетите правила за водене на спор.

Имаше разгорещени спорове дали клубът да има устав – и в организационния комитет, и във факултетния комитет. Накрая се наложи мнението това да отпадне – защото нямаме опит в провеждането на подобни мероприятия.

По това време се състоя среща на факултетния комитет на Комсомола и партийния секретар на Физическия факултет с първите секретари на районните комитети на БКП и на Комсомола. Бяхме поканени и ние – членовете на организационния комитет. На тази среща се реши темата за привилегиите да отпадне. Партийното бюро на факултета беше против, защото "тази тема не е дискусионна във Физическия факултет – всички сме против привилегиите". Другите четири теми останаха. Постепенно идеята за създаване на дискусионен клуб беше редуцирана до организиране на първата дискусия. Да я проведем нея, пък после ще видим. (Всъщност клуб така и не беше създаден.)

Така да бъде, си казах, и се захванах с организацията. Насрочихме дата – 13 март в 19 часа в 210 аудитория. Прие се председател да бъде Светослав Веселинов (същият, когото трябваше да сваляме от секретарския пост). Погрижихме се да има записваща техника. Със секретаря на факултетния комитет Данчо Ангелов и с помощта на културния редактор на в. "Студентска трибуна" подготвихме анкета, която да раздадем сред участниците, за да добием представа за техните нагласи.

Най-трудното беше каненето на външни участници. Трябваше да бъдат представени балансирано всичките заинтересовани кръгове. Посъветвахме се с Петър Райчев, който беше много навътре в кинематографските среди. Обадих се на кинокритика Тодор Андрейков, с когото се познавахме от кинолекториите. Заедно с него съставихме окончателно списъка. Започнах да обикалям по институциите и да въртя телефони. За някои контакти ми помогна Вера Найденова, която тогава работеше в Кинематографията. Често минавах покрай факултетния комитет, за да им кажа как върви подготовката.

Много от поканените отказаха по различни предлози – главно защото били "служебно възпрепятствани". Други просто не дойдоха. Не дойде нито един от поканените висшестоящи комсомолски и партийни функционери.

Но независимо от всичко дойдоха хора от всички основни институции – "Българска кинематография", "Разпространение на филми", столичната Кинефикация, много важната комисия за подбор на чужди филми, журналисти, кинокритици – беше дошла половината от секцията "Кинокритика" на Съюза на филмовите дейци. И много студенти и преподаватели. 210 аудитория (най-голямата във факултета – с около 300 места) беше препълнена.

Дискусията продължи пет часа – до 12 часа вечерта. От изказалите се 17 души 8 бяхме студенти (Михаил Иванов, Йордан Ваклев, Звезделин Илиев, Владимир Сотиров, Светломир Братанов, Асен Илчев, Иван Шишков и Тодор Станев) и двама преподаватели (Петър Райчев и Атанас Стригачев). Много активни бяха кинокритиците – Тодор Андрейков, Александър Александров, Вера Найденова, Атанас Свиленов (от в. "Литературен фронт"). Дискусията беше остра. Тези, които отговаряха за киноразпространението, попаднаха в трудно положение.

Много от изказващите се недоумяваха защо потресаващият филм "Иваново детство" на Тарковски е даван в ранните следобедни часове, когато хората не ходят на кино, защо очарователният и завършващ трагично също на военна тематика филм "Женя, Женичка и Катюша" на Владимир Мотил е спрян, защо великолепните "Юлски дъжд" и "Аз съм на двадесет години" на Марлен Хуциев – друг голям съветски режисьор, минават незабелязано. И в същото време екраните са залети от слаби съветски филми.

Питахме защо шедьовърът "Срещнал съм и щастливи цигани" (номиниран за Златната палма в Кан) на Александър Петрович – първият филм, посветен на живота на циганите, в който героите говорят на техния цигански език, е даван само в кино "Аура" и в нито едно централно кино. Защо призьорът на Международния кинофестивал в Москва през 1967 г. – филмът "Баща ми" на Ищван Сабо, е въртян в полупразни салони, без да му се направи нужната реклама. Недоволствахме, че не се внасят филмите на големите западни режисьори – повечето от които леви, а някои и комунисти, като Фелини, Бунюел, Рене, Франческо Рози, Бергман, Годар, Трюфо, Пазолини, Ричардсон, Антониони и други, а в същото време на екраните излизат долнокачествени западни филми като "Голата маха", която тогава шестваше в централните кина (много лош филм за великия Гоя).

Няма да забравя как Тони Андрейков каза: "И тук аз ще изрека своето най-голямо обвинение срещу Комисията за подбор на чужди филми. Те са решили да се купи "Голата маха", защото са го харесали."

Възмущавахме се, че е спрян "На малкия остров" от Рангел Вълчанов, че по указание от горе Комитетът по изкуство и култура е изрязал една важна сцена от "Любовта на русокосата" на Милош Форман (днес в историята на киното този филм е признат за емблематичен за "Новата чешка вълна", а Милош Форман за класик) – защото сцената била "гола".

Изясни се, че в състава на Комисията за подбор на чужди филми от общо 10 души само трима са специалисти в областта на киното – останалите са от ЦК на БКП, ЦК на Комсомола, на профсъюзите и т. н. При това, както каза Александър Александров (сам той член на комисията), противоречията между специалистите и неспециалистите стават неизбежни.

Оказа се, че средствата в "капиталистическа валута" са крайно недостатъчни – само 160 хиляди валутни лева за 1967 г. Според изказалия се Крум Милин, началник отдел в ДП "Българска кинематография", комисията през същата година е прегледала 250 западни филма, одобрени – 51, а закупени – 30 (тези данни са илюстрация на финансовия монопол на партията-държава в областта на културата и на резултата от този монопол).

При това положение се дава предимство само на касовите филми независимо от тяхното качество. Директорката на градското предприятие "Кинефикация" Вера Антонова даже възкликна, че идеологията и търговията са две дини, които не могат да се държат под една мишница.

Като резултат в България "сме останали настрана от главните естетически и идейни течения", заключи Александър Александров.

Много се изказаха да се създадат "репертоарни" кина, за които по правило се купуват единични копия (продажната цена на един филм зависи от броя на копията) на скъпите, но високохудожествени филми. Този въпрос е бил поставян още от 1961 г. През 1968 г. само в България и Албания нямаше репертоарни кина. Вера Антонова обаче не се съгласи: "Защо да създаваме теми за разговори на снобите", попита тя. Четири години по-късно все пак бяха създадени така наречените студийни кина в салоните "Витоша" и "Левски" (помня как гледахме във "Витоша" чешките филми на Рангел Вълчанов).

Същевременно Александър Александров се оплака, че даже за кинолекториите се доставят трудно филми. Той включи в своето пространно изказване някои програмни елементи – да се провеждат социологически проучвания, киното да се изучава в училищата, да се издава литература, в печата да се даде повече място за киноизкуството, кадрите, които работят в разпространението (включително директорите на кина), да се подготвят по-добре и т.н.

Други предложения, около които се обединиха много от изказалите се – рубрики в ежедневниците, в които кинокритиката да ориентира публиката за всеки филм, преди още да е пуснат на екраните, широка мрежа от кинолектории и дискусионни киноклубове и т.н.

Създаде се чувство, че мнозинството в залата сме съмишленици:

Крум Милин: "Ако всички, които сме се събрали, се вдигнем и защитим филмите, които са хубави, вярвам, че ще успеем."

Александър Александров: "Между вашите възгледи и възгледите на кинокритиците има пълно единодушие."

Отличаващо се остри бяха изказванията на Атанас Стригачев (доцент по ядрена физика) и на сатирика Васил Цонев. Двата най-запомнящи се пасажа от изказването на Стригачев бяха (цитирам ги по памет и по моите бележки).

А Васил Цонев каза:

Това, което казаха и двамата, беше самата истина, но не мога да премълча, че и двамата имаха самочувствието, че могат да си го позволят, без впоследствие да им се случи нещо особено, както всъщност не им се случи, защото бяха от силните на деня.

След дискусията си тръгнахме последни със Светльо Веселинов и партийния секретар доц. Тодор Куртев, който каза с известна предпазливост: "Май добре мина." Наистина, въпреки че бяхме много уморени, имахме усещането, че дискусията се е получила.

Какво стана после? /следва/