Всяка година отличените с наградата "Анна Политковская" на международната организация "Помощ за всяка жена във война" (Raw in WAR) пишат писмо до убитата на 7 октомври 2006 г. пред дома си руска журналистка. Тазгодишните носители са живеещата в Беларус Нобелов лауреат за литература от 2015 г. Светлана Алексиевич и индийската правозащитничка Биналакшми Непрам, които ще получат приза през февруари в Лондон.

Предлагаме ви текста на Алексиевич, разпространен от в."Новая газета", където работеха и Политковская, и първата носителка на наградата на нейно име Наталия Естемирова от организацията "Мемориал" в Чечения, която също беше отвлечена и убита.

Скъпа Анна!

Искам да ти разкажа как живеем без теб. Къде сме? В коя точка от историята? Едно е ясно - че не сме там, където искахме. Няма те над 10 години и за това време можеше да се отиде да се живее в друга страна, да се преместиш от империята на ГУЛаг в нормална европейска държава, както сториха мнозина наши съседи. Но, както е казал Столипин: "В Русия на всеки 10 години всичко се променя, а за 200 години - нищо". Вече ни е омръзнал този цитат, но в него има толкова от познатото ни отчаяние, че ми се искаше да го повторя.

Помниш 90-те години - "тежките", кървавите, святите. Помниш какви романтици бяхме. Днес трябва да си признаем, че бяхме престъпни романтици. Наивно вярвахме, че ако в книжарниците се появят книгите на Солженицин, Шаламов, Гросман, заради които преди това можеше да те тикнат в затвора, че ако се появят свободни вестници на разни партии, а не само на КПСС, ще започнем да строим нормален живот.

Ще станем като всички. Ще влезем в света, ще спрем да плашим всички с нашите ракети "Искандер".

На площадите се събираха митинги от стотици хиляди хора, шестваха и скандираха "Свобода! Свобода!".

Изглеждаше, че това е вечната руска мечта - това чудесно същество, лелеяно в кухните, където обикновено се събирахме и мечтаехме - която ей сега ще стане реалност, буквално утре ще бъдем свободни. Никой не знаеше, че не може бивш затворник, прекарал цял живот в лагера, да излезе от портите му и да стане свободен. Не може, защото всичко, което той знае, е лагерът и всичко, което умее, е лагер.

Колко илюзии имаше тогава! Наивно смятахме, че ей сега, като съборим от пиедестала статуята на палача Дзержински, ще е достатъчно, за да задиша страната свободен въздух. И ето, отпечатаха Солженицин, Рибаков, всички четяха. У дома, при приятелите ми, пък и във всеки интелигентен дом невинаги висеше прилично палто, но задължително имаше голяма библиотека, а сега децата и внуците не знаят какво да правят с тези книги и "дебели" списания, не им трябват и ги изхвърлят на боклука.

Да, тичахме по площадите и викахме "Свобода! Свобода!" и наистина никой не знаеше какво е това. И се започна.

Закриват заводи, фабрики, научни институти, предприятия... и какво да правиш с тази свобода? Никой не си беше мечтал, че ще бъдем свободни и бедни. Всички искаха да бъдат господари, а не прислуга. Дори днес в луксозен магазин, когато поискаш да ти обърнат малко повече внимание, това вече се възприема като унижение.

Всички бяхме изскочили от социализма, където всички бяха бедни, но еднакво бедни.

Мисля си, Анна, че си успяла да го видиш по телевизията: "новите руснаци" обядват с черен хайвер, монтират си златни тоалетни в частните самолети, имат най-дългите яхти в света, а народът някъде в Рязан или на остров Сахалин го гледа гладен - няма работа, няма пари.

Никой не беше мислил за народа. Идеята обичаха повече от човека. Днес се изненадваме, че в главите на хората цари пълна каша от бяло и червено. Защото никой не е разговарял с тях, не е сядал пред телевизионната камера и не им е обяснявал. Ето, Путин разговаря, но той се е научил от нашите грешки. И въпросът не е само в Путин, той говори това, което народът иска да чуе. Бих казала, че всеки руснак е и малко Путин.

Мислехме си, че става дума за колективния Путин, че проблемът е в съветската власт, за хората. "Съветската каша" в главите и генетиката. Колко бързо заработи сталинската машина. С какво знание и страст всички отново правят доноси един срещу друг, ловят шпиони, бият заради това, че си различен, как Сталин възкръсва и из цяла Русия издигат негови статуи, рисуват портрети, откриват музеи на Сталин.

Анна, тръгна си от живота с вярата, че сме победили опита за преврат. А времето, което живяхме без теб, показа, че пучът само временно е притихнал, приел е други форми и днес победи. През 90-те години положението беше такова, че всеки с тениска със Сталин и надпис "СССР" би предизвикал присмех, сега това е нормално.

На рафтовете в книжарниците има десетки книги за Сталин: за жените на Сталин, за великия генералисимус по време на войната, за любимото вино на Сталин, за това какви цигари е пушил... По необясним за мен начин в хората едновременно съществуват плачът по невинно избитите роднини и любовта към Сталин. Носталгия по всичко съветско.

Руснакът иска да има шенгенска виза, чуждестранна марка кола - може и втора ръка, и вяра в Сталин.

Най-трудното, в което ще ти се наложи да повярваш, е, че руснаците се научиха да убиват братя, да ненавиждат.

Мога да ти разкажа как московски таксиметров шофьор ме изхвърли от колата, когато научи, че съм от Западна Украйна, че майка ми е украинка и обичам украинците. "Крим е наш!" - крещеше той. "Не, не е твой, украински е" - "Донбас е наш!" - "Не, украински е". Не знам, Анна, щеше ли сърцето ти да побере и тази болка.

Без съмнение ти би заминала при войната в Украйна, несъмнено би писала честните си репортажи. Ако по-рано цинковите ковчези идваха от Афганистан и правеха погребенията тайно нощем, сега докарват "Товар 200" от Украйна и Сирия. Но има страшна разлика - когато пишех книгата "Цинковите момчета" за войната в Афганистан и отидех в дома на майката, чакаща ковчега с тялото на сина си, тя ме посрещаше с думите "Всичко ще ти разкажа!" Напиши истината". Днес майките мълчат и говорят шепнешком. Само една призна - четох за това в пресата: "Нищо няма да ви кажа, защото няма да ми дадат пари за убития син. С тези пари ще купя апартамент на дъщерята".

Къде? Кога? Направихме обратен завой, потопихме се в мрака на безумието, страха и ненавистта от сталинските години. Още се боим да си го признаем. Но е така. Задава се война... В бившето постсъветско пространство загинаха десетки журналисти, всяка година в този черен списък се добавят нови имена.

Руският живот по обичай се лута между бардака и бараката.

Неслучайно около мен често чувам, че четат книги за 30-те години в Германия или за времената преди руската революция. Ще попиташ "Защо?". Защото животът днес плашещо прилича на онези времена. Едни говорят за Трета световна война, други - за фашизъм.

Свободата е дълъг път... Този опит придобихме без теб. Много си ни нужна, Анна! Учим се от теб, че на война компромисът е невъзможен, че дори най-малкият компромис превръща всекиго в съучастник. Щеше да ни е по-трудно без това, което ти успя да кажеш и направиш. Без твоята вяра, че ще ни спаси не ненавистта, а любовта към човека. Благодаря, че те имаше и те има.