Два типа руска историография
"...най-великият от Гръцките герои [Ахил] бил по произход Скит-Славянин, роден на бреговете на Азовско море, родината и на нашето доблестно Донско казачество". Славянският произход на Ахил пък го прави потомък на "на нашите древни предци Ариите", които "изпъквали сред всички останали обитатели на Земята от това време както със силата и ръста си, със стройността и красотата си, така и особено с благородството на душевните си свойства".
Тези сведения, напълно в стила на соцвица "Я Иван Иваныч, первый человек!", получаваме от "Сказания за Руската земя" - книга, излязла през 1909 г. Това е време довоенно и дореволюционно, когато по мнението на мнозина Русия (и Европа) са на върха на културното си развитие; по-специално в Русия вече има високопрофесионална историческа школа (да споменем само Соловьов и ученика му Ключевски) и още няма никакви комунистически привиквания към историческа неистина, подготвили посткомунистическите. От същата книга можем да научим и че руснаците произхождат от библейския Яфет; че гърците, като ги видели колко хубаво яздят, измислили мита за кентаврите; че варягите са славяни, а амазонките – славянки... И тези "Сказания" са получили личната благословия на императора, и са били препоръчани от Светия синод на Руската православна църква (РПЦ), от военните и военноморските власти, от Министерството на просвещението и пр., и пр. инстанции на всички възможни библиотеки за назидание на юношеството и целокупния народ. Така че тук не говорим за самозван историк маргинал, а за държавна политика.
Политика, в която измислиците негласно се приемат за оправдани,
ако обслужват величието на руската Държава
Но освен митотворческа историография в Русия има и професионална, макар и официозна. Първата "голяма" история на Русия е "История на Руската държава" от Николай Карамзин. Както заявява авторът й, той е писал с желание "никога да не се измени твърдата основа на нашето величие" – "мъдрото Самодържавие и Светата Вяра". Така стремежът на историка да разкрие истината за миналото е превърнат в стремеж да възхвали настоящето. Не случайно гимназистът волнодумец Саша Пушкин зашлевява мастития автор с една епиграма: този опус изящно и безпристрастно доказвал "необходимостта от самовластието и прелестите на бича". Но по-късно Пушкин прозира и ужаса на руския бунт - "безсмислен и безпощаден". И решава сам да стане историк: събира материали, прицелва се в ключова тема: сблъсъка народ-държава в бунта на Пугачов и начина на потушаването му. Но такива теми в Русия са табу: като разбира, що работи, самодържецът забранява на неудобния самоук достъп до архивите. Познато.
Историята не е място за факти!
Главният проблем обаче не е дори в съзнателния стремеж към изопачаване на истината с цел апологетика, а в самия подход към историята като история на Държавата. Ето какво разбиране за руската държава ни дава той – дори авторът да е най-обективният учен и да се стреми единствено към историческата истина:
Руската държавност възниква от свързването на два етноса: племената на славяните и русата, т.е. бойната дружина на скандинавците "варяги". Тези етноси са взаимно чужди исторически и културно, вследствие от което единствената връзка между тях може да стане чрез насилие на управляващите над управляваните. Това изначално положение определя руската история и до днес. Дилемата се повтаря пред всяко поколение: власт чрез насилие на елита над народа или безвластие. И изводът може да бъде само един: тъй като животът в безвластие означава още по-голямо насилие, разумно е ние, руснаците, да изберем Путин, да се примирим с Иван Грозни и да възвеличим Сталин. И т.п. И при това да сме благодарни, че избрахме Путин, а не например Жириновски.
Но англичаните например (за да не влизаме в споровете около славяните и "прабългарите") са могли да направят нация от норманския завоевателен елит и местните (главно саксонски) племена. Щом те са могли, защо руснаците не са успели? Идват и най-лесните отговори от расистки тип: "Защото са генетично увредени!", или тип "историческа предопределеност": "не е могло да бъде другояче". Или пък се гмуркаме в мистиката на "руската душа".
.
Но след разпадането на СССР започват да се появяват открито хора, които не гледат на руската история като на държавовъзвеличителен материал. Например Дмитрий Лихачов, чиято иновация е общокултурният поглед към руската история. Заветът му е да бъде написана руската история като "история на човешката личност".
Отговор на този призив дава Андрей Зубов, историк и религиовед, с фундаменталния труд История на Русия. ХХ век, излязъл под негова редакция през 2009 г. Той пише: "Когато принуждават човека – а не доброволно – заради колективизацията, заради геополитическото разширение да си дава живота, силите, благополучието, свободата и т.н. – това винаги е историческа несполука. Историята се определя не от това колко силна и велика е държавата, а колко щастлив, свободен и благополучен е човекът."
Двата тома – близо 2000 страници голям формат - са написани от над 40 души специалисти, след което са обединени в окончателен текст от Зубов, отговорния редактор на изданието. В момента, когато историкът смени оптиката и на фокус дойдат хората, които са правили държавата – и "горните", и "долните" - разказът става интересен, драматичен, понякога суров, но циничен никога. В този подход не става дума в центъра на вниманието да дойдат "обикновените хорица" и всекидневието, в което те се преживявали "големите исторически събития", а и "големите дейци" да бъдат видени като хора с присъщите им цели (често себични) и характерни действия (често погрешни). Отдава се почит на самопожертвувателните герои – но не се героизират властниците просто защото са били на власт. Нито пък народът, защото бил потиснат. Този "човешки" подход отваря вратата за морална оценка на човешките действия. Историкът на държавата (особено на собствената) предполага, че тя винаги е права; историкът на човеците знае, че те просто невинаги са прави.
Началото на една история е най-трудният момент за всеки историк
В преобладаващата руска традиция за това начало се пише благоговейно – просто защото е начало; варягите, славяните и фините, каквото и да се правили, са представени като герои - начинатели на велика държава: добрите, но безпорядъчни славяни поканили добрите скандинавци варяги да ги управляват, последните се съгласили и ето ти Русия! Но нали по същата схема ни преподават и за българската държава: има един "правилен" (и едва ли не "праведен") Аспарух, който преминал Дунава, за да си направи държава, но неправилните византийци почнали да му пречат, той не се дал и добрата България просъществувала векове, въпреки че лошата Византия й се бъркала постоянно, докато дошли още по-лошите османлии и поробили и двете...
А Зубов пише за Русия, основавайки се на летописи, известни на историците, но традиционно пренебрегвани и неосмисляни, и виждаме, че много преди "поканването" варягите са идвали да грабят славяни и фини, но последните "изгониха варягите оттатък морето и не им дадоха данък, и започнаха сами себе си да управляват". Образът на презморските рицари, поканени да въдворят ред, отстъпва пред образа на типични морски разбойници. Но защо ли местните жители изгонили разбойниците, а после ги повикали отново? Зубов заключава, че като се освободили, славяните и фините са влезли в безкрайна междуособица. За какво? Явно не за земя – тя била "голяма и обилна". "Най-вероятно жестокото братоубийство започнало заради робите. Всеки род, особено родовата върхушка, живеел от търговията с хора – с челядта (...) И в това взаимно ожесточение и грабеж те стигнали до такова разорение, че си спомнили за бившите си поробители и отново поискали да са под тяхната власт."
Сурово, на правдиво: "От патриотични съображения руските историци от ХІХ-ХХ век предпочитали да говорят, че славяните са призовали варягите за охрана от набезите на външни врагове, като наемни дружинници, а варягите вече след това, възползвайки се от силата си, коварно завладели държавната власт. Но нито един летопис не казва нищо подобно." Всички летописи обаче говорят за беззаконието и насилието сред местните племена.
Човешкият поглед към началото на държавата съзира и характеристики на руската държавност, които впоследствие се развиват и съпровождат Русия в историческия й път до днес:
Разцепление между управляващи и управлявани – което официално приключва с освобождаването на крепостните селяни през 1861 г., но е останало формиращ фактор в поведението и на днешните руснаци: "... [народът] нямал изгода от варяжката власт – а само безкрайни данъци, че и робство. Селяните били принуждавани да вземат под аренда бившата си собствена земя от княза и едрите земевладелци". При татарското господство се засилва разцеплението елит-народ и се подготвя крепостната система. Обеднелите князе започнали да заплащат на своите велможи със земя, която "вървяла" заедно с данъкоплатците селяни. Така се оформили "крепостни отношения на земеделците към княза и към поместените на княжеска земя, за да се изхранят, велможи – бъдещите помешчици". (цитатите са от Зубов А. (отг. ред.) История России. ХХ век.).
Агресивна външна политика: "Когато на викингите им се приисквало повече, те викали презморските си съплеменници, набирали войска сред славяните и фините и тръгвали на поход към Константинопол, грабейки без пощада всичко по пътя си. Патриарх Фотий е оставил свидетелство за безчинствата на руските ратници, предвождани от Асколд и Дир [героизирани от официозната историография] под константинополските стени през 866 г. Лаврентиевският летопис е запазил описание на варварските жестокости на Олег [също герой] и неговите варяжко-славянско-фински войскари през 907 г. Тук си спомняме, от една страна, че СССР винаги се бореше за мир и преди, и след Афганистан. А Русия винаги се бори за мир и преди, и след Крим, 2014. От друга страна, кървавите походи на варяга Святослав из Българско (967-972) стават по-разбираеми, щом ги включим в така трасираната грабителска линия.
Корупционни начала на административната система: "Главното задължение на всяка власт – опазването на правовия ред – било превърнато в постоянен извор на доходи." Властта налагала на престъпника компенсация в полза на ищеца, но и "сама взимала от престъпника голяма глоба – вира, по правило равна, но и по-голяма от компенсацията на пострадалия." Очевидно лисват данни дали ищецът е давал на властта, за да се задейства тя изобщо. В това отношение днес нещата са отишли далеч напред.
Система на управление, дисфункционална без употреба на насилие - резултат от опита да се управлява обширна земеделска земя, както се управлява разбойническа чета. Четата се рои, когато се окаже, че плячка има предоволно за добруването на всички. Но естествено "с всяко поколение князете ставали все-повече. Владимир [конунг Волдемар] имал 9 внуци, 14 правнуци и не по-малко от 30 праправнуци, които в началото на XII в. били достигнали пълнолетие. А към началото на XIII в. броят на Рюриковичите се утроил. Родовите линии се забъркали, наследствените земи се раздробили, споровете за старшинство все по-често добивали характер на военни сблъсъци."
"Човешкият поглед" на Зубов вижда и други руски характеристики, които се оформят в по-късни години:
"Комплексът на роба": "Жесток с нисшите, угодничещ пред ония, които определят живота и съдбата му" – възникнал по време на 250-годишното татарско господаруване. С него е свързан и един друг комплекс, който аз бих нарекъл
"Сталински комплекс": Възвеличаване на престъпника, за да прикриеш себе си като съучастник в неговото престъпление. "... за цар Иван Грозни двайсет години след смъртта му си спомняли със симпатия (...) като "цар народолюбец", укротител на алчните боляри. Народът, не пожелал да види собствената си вина за ужасите на опричнината, предпочитайки да забрави, че се е съгласявал със злото (...) скланял сърцето си на страната на Иван, а не на жертвите му."
Изолация от Европа: "При Василий ІІ Източна Рус започва да се затваря в оградената от цял свят Московия, а духовната й култура, така ярко разцъфтяла през ХІV – началото на ХV век – да деградира в самоизолацията си."
Църквата бива подчинена от държавата и прогласява руската уникалност: "При Иван ІІІ в Рус се въвежда онази държавна идеология, която в същината си се запазва в цялата й последвала история. Русия е обявена за обсадена крепост на истинната вяра, а руският властник – за единствен пазител на светинята на православието. На измяната спрямо Московския княз започват да гледат като на национално предателство и светотатство (което преди не е било никога) и затова да я наказват жестоко." За да няма "критика отвътре", духовенството отхвърля правото на лично мнение: "Мнението е майка на всички страсти. Мнение – второ падение" - пише влиятелният Волоколамски игумен Йосиф. Същевременно именно йосифлянските манастири "първи се обръщат към [Иван ІІІ] с прошения за пълно закрепостяване на селяните, обработващи техните земи". Зубов обобщава: "Те съзнателно превръщат Църквата в държавно учреждение с имуществени права и наказателни функции."
Идеология на имперската експанзия: "При Иван ІІІ тръгва поток от съчинения, убеждаващи, че Московската държава е единственият законен наследник на Рим и Константинопол, Третият Рим, както ще го нарече малко по-късно Елеазаровският старец Филотей. Авторите на съчиненията не се спират понякога и пред преки фалшификати и лъжи в своите доводи."
"Дневник" публикува съкратена от автора версия на текста, чийто оригинал е в Портала "Култура"