Консерватизмът като поза и необходимост
Преди около месец прочетох в ръкопис новата книга на Веселин Методиев, посветена на Константин Стоилов. Знаех изключително малко за този възхитителен човек. Че е бил съветник на Батенберг, че е управлявал веднага след падането на Стамболов, че е бил водач на т.нар. консерватори и предлагал въвеждането на двукамарен парламент. Последното – идеята за двукамарен парламент – ми е изглеждало винаги като една екзотика, като нещо неуместно, което би могло да хрумне единствено на млад политик в една съвсем млада страна.
Човек може да види в Музея на София писалището на Константин Стоилов: огромна мрачна мебел, по всяка вероятност не само неудобна за писане, но и задушаваща пространството в малкия кабинет на политика. Ето така ми изглеждаха и неговите консервативни възгледи: като това неуместно, угнетяващо писалище.
Та зачетох ръкописа със смесени чувства, още повече че консерватизмът – като дума и доктрина – изведнъж отново стана моден, при това по един креслив начин. Колкото повече обаче четях, толкова повече първоначалната ми резервираност се изпаряваше. Стоилов, мисля си сега, е живял в епоха, която поне по едно нещо невероятно много прилича на днешната: по това, че повечето хора не знаят какво да правят със своите свободи. Ползват ги не за общото добро, забелязва често Стоилов, ами като оправдание, за да задоволяват алчността си. Неговият естествен отговор на тази разюздана, объркана, неспособна да разбере и организира себе си свобода е консерватизмът.
Да, външно като поза на сериозност – бюро, фрак и идеи като тази за двукамарен парламент; но и вътрешно – като умонастроение и вид етика. За принципите на това умонастроение и тази етика, повлияни от консерватизма, е този текст.
Първи принцип: консерватизмът е скептицизъм
Мисля си за Едмънд Бърк, който отделя повече от 100 страници в прочутото си "Размишление за революцията във Франция" – т.нар. библия на консерватизма – за да обори едно-единствено клише на някакво новоизлюпено английско общество, което твърди, че властта на краля се избира пряко от народа; 100 страници безупречен анализ, дума по дума, възглед по възглед, за да не се повлече умът на читателя по модерните за онова време лозунги, идващи от Франция.
Мисля си обаче и за Стоилов, който като адвокат по едно тежко дело трябва да се пребори с цялата тогавашна конюнктура в обществото. Годината е 1891, във Враца е открито в чувал мъртво момченце и за деянието са подведени под отговорност група евреи. Обвиняват ги в ритуално убийство, а Стоилов прочита по темата 23 книги – 23! – за да изгради защитата си, която е блестяща. Това прави консервативният ум: съмнява се дори когато не е особено лесно да се съмнява. Тогавашният антисемитизъм не е по-малко грозен и силен от онзи през XX в.
Втори принцип: консерватизмът е съмнение в бързата, готова истина,
но е съмнение и в абсолютните качества на човешката природа
Стоилов чете и защото от дете е страстен читател, но и защото по особен начин вярва, че човекът е способен на всичко и най-вече да се заблуждава. Без да стига до прочутата мизантропия на своя колега от консервативната партия Григор Начович, Стоилов е по-скоро студен и дистанциран общественик. Затова пък в приятелствата му – например в това с младия княз Батенберг – личи истинска привързаност и лоялност, а когато има насреща си хора, които постъпват честно, е възхитен по един детски начин от тях. "Срещнах се и се запознах с първите граждани: отлични хора, патриоти, сериозни, истински тип граждани, които съставляват основата на една държава", пише на едно място за своите симпатизанти в Свищов, които са му направили впечатление при обиколката из страната през 1897 г. по време на първите свободни избори. Този тип бележки изпъкват силно в неговия дневник на фона на стотиците записи, в които отдава неблагополучията на държавата на човешките слабости.
Човешките слабости? Ако трябва да се посочи една-единствена фундаментална разлика между либералната и консервативната философия, то тя е именно тази:
според либералите човек трябва да бъде оставен да е такъв, какъвто е,
докато според консерваторите човекът трябва да стане възможно по-добър
Докато либералите вярват в силата на отделната личност, консерваторите по-скоро пледират за силата на институцията. Това впрочем е и основната теза в споменатото съчинение на Бърк: че повечето извращения на политическите принципи стават не толкова поради несъвършенствата на изградените институции, колкото поради пороците на отделни личности. Оттук и консервативната идея, че самата политика трябва да бъде не просто инструмент за създаване на общо благо, но и своеобразна педагогика. Политиката, би пледирал консерваторът, не само организира общия живот на гражданите; тя ги възпитава в политическа добродетел.
Тук обаче –
в идеята, че политиката е и възпитаване на гражданска добродетел –
е основната слабост на консервативната доктрина
Прилагането на този принцип се имитира изключително лесно за преследване на дребни конюнктурни цели. Виждаме това и около нас. Предложения като това за връщане на задължителната военна служба са външно имитиране на консервативния принцип; консервативна поза без реално разбиране какво означава гражданска добродетел. Целта на тези мерки е, така да се каже, наказателна и ретроактивна – един вид да се разправим публично с прекалената гражданска свобода, не възпитателна и проактивна. Както показва и Стоилов, който постъпва сам в армията, но на практика не участва нито във военни обучения, нито в сражения, тренировката на гражданската добродетел може да става не само с оръжие в ръка, но и във всекидневния живот, който за него е постоянна битка със злото. Не случайно употребявам тези силни думи "битка" и "зло". За вярващия християнин Стоилов зло има и е човешки дълг да се бори срещу неговите най-разнообразни форми.
Това е и третият принцип на консерватизма, неговият основен етически принцип:
доброто и злото съществуват и не са релативни и личностни категории
Прилагането и на този принцип обаче се имитира и изопачава лесно най-вече по линията на отъждествяване между етика и религия, т.е. чрез твърдението, че само религиозният християнин може да бъде и консерватор. Макар че е органично свързан с християнската религия и ценности, модерният консерватизъм все пак не трябва да бъде битка за повече религиозност, разбирана по един външен, позьорски начин като насищане на публичното пространство с кръстове или участие в колективни кръщенета. Модерният консерватизъм е по-скоро съзнателно разбиране, че не всичко зависи от мен като индивид, че не съм център на вселената и че съм зависим от ценности, които не са относителни. Скептицизъм в мисловен план, в плана на етиката, консерватизмът е и своеобразен стоицизъм.
Именно стоицизъм се вижда и навсякъде в поведението на Стоилов. Пестелив на емоции, винаги изрядно изглеждащ в дрехите и поведението си, неподкупен и някак преднамерено несуетен (отказите му на подаръци и отличия са прословути), с изрядно подреден дом и семейство, обичащ родителите си, той излъчва в българската среда, а и във всяка друга среда една правилност, която дори малко дразни. В нея като че ли има нещо прекалено и сякаш назидателно. Но докато поправя другите, докато се занимава с техните недостатъци, Стоилов непрестанно поправя и себе си.
Едва ли има друг български политик с толкова силна саморефлексия за собствения си дълг; друг български политик, който толкова добре да е разбирал ролята си и необходимостта да бъде образец за останалите, щом изисква от тях да станат по-добри. Разбиран като саморефлексия и лична отговорност, разбиран като стоицизъм, консервативният начин на живот е и това: да подредиш собствения си живот, преди да искаш да подреждаш чуждия.
Подредба, уреденост, ред. Малко след като Стоилов поема управлението на страната, произнася реч, в която на няколко страници формулира по възхитителен начин не само основните идеи на консерватизма, но и своята визия за България. Ето какво гласи най-силната част от тази реч (нека се чете и като един вид намигане към днешните управляващи и новоизлюпените радетели на консерватизма): "Аз мисля, че една държава с политическото значение на България, с нейната територия и граници, с нейното международно положение не трябва да се самооблащава, че може да играе роля, че тя е ключът на външната политика на великите държави. Една държава, каквато е нашата, е силна не със своите материални сили, със своята територия, не с тежестта, която тя упражнява върху решението съдбините на европейските въпроси. Такива държави са силни със своите свободолюбиви учреждения, такива държави са силни с реда, който владее в тях."