Кирил Василев: Изучаването на изобразителното изкуство трябва да се реформира
Кирил Василев е завършил "Културология" в Софийския университет "Климент Охридски". Той е наблюдател на процесите във визуалните изкуства във вестник "Култура", а сега и във вестник "К". Преподавател е в Катедрата по теория и история на културата на Философския факултет на СУ.
В началото на 2019 г. Кирил Василев коментира пред "Дневник" какво ще запомним от българското изобразително изкуство през 2018 г.
Кои за вас са трите най-важни български изложби за 2018 г.? И защо?
1. Симеон Симеонов - "Гравитация", галерия "Структура"
2. Алла Георгиева - "Животът е песен", галерия "Структура"
3. RASSIM - "Сол", галерия ONE Monev
- Три концептуални изложби, в които по-различен начин се изследват граници - тези на времето, пространството и присъствието (Симеон Симеонов); на живота, любовта и смъртта (Алла Георгиева); на началото и края на живото в космическата пустош (RASSIM). Трима художници, отказали са от кикотенето, от нарцисизма, от плакатните политкоректни послания и завърнали се към рискованите въпроси на съществуването.
Кои са българските събития за годината в изобразителното изкуство, които сякаш останаха незабелязани?
- Изложбата "Фигури" на Николай Петков в галерия "Аросита". Много ценя усилието на Николай да следва "бавното време", да му придава образ с минималистични средства.
Кои събития получиха прекалено голямо внимание?
- Много излишен шум се вдигна около "Бронзовата къща" на Пламен Деянофф, около пърформанса на Ода Жон в Двореца. От друга страна, покрай тези събития в масовите медии започна да се дискутира какво е пърформанс, какво е съвременна скулптура и т.н.
Как се развива българското изобразително изкуство? Можете ли да откроите някакви видими тенденции за изминалата година?
- Съвременното изкуство, което у нас през 90-те години на миналия век беше наричано "неконвенционално", постепенно се превръща в нещо съвсем конвенционално. Вече имаме неговата първа история - книгата на Весела Ножарова "Въведение в българското съвременно изкуство 1982 - 2015", която излезе през миналата година. То се излага в музеите и вече е част от музейните колекции. Появиха се частни галерии, които излагат само съвременно изкуство и полагат големи усилия да създадат пазар за него. Постепенно и това ще стане. Изгуби се обаче нещо от критическия му потенциал, от способността му да слага пръст в различни рани на колективната ни памет, от способността му да разширява границите на възприятието и саморазбирането ни.
Как изобразителното изкуство достига до нова публика? Прави ли се нещо целенасочено в тази посока?
- Да, полагат се усилия. Например Националната галерия, доскоро изключително пасивна по отношение на своята публика, вече има различни образователни програми за деца, които се развиват доста успешно. Това е начин музеят сам да подготви бъдещата си публика. Но каквито и усилия да полагат галериите - държавни, общински и частни - за привличане на нова публика, те няма да имат сериозен успех, ако изучаването на изобразителното изкуство в средните училища не се реформира. В момента то е доста ретроградно. Съвременното изкуство изобщо отсъства от него. Както литературата и историята, така и изобразителното изкуство в българското училище е преди всичко инструмент за формиране на национална идентичност. Визуалната култура, с която излизат от училище българските деца, е изключително ниска. Те не могат да четат и разбират произведенията на изобразителното изкуството, не умеят да извличат удоволствие от общуването с него. Как след това да очакваме, че ще влязат в галерия или музей?
Бихте ли казали, че има положително развитие по отношение на публиката?
- За да се развива публиката, тя трябва да има своите специализирани медии, където да се дискутират всички въпроси, които я интересуват в областта на изкуството. В България няма нито едно специализирано списание за изобразително изкуство. Няма критика за изобразително изкуство в масовите медии. Тоест каналите за комуникация на тази публика с художниците, галеристите, кураторите, критиците, колекционерите, изкуствоведите, са сведени до минимум. Затова все повече галеристи и куратори се стремят да организират различни срещи с публиката в изложбените зали, на които авторите сами да представят идеите си. Все по-активно започват да се използват и социалните мрежи за по-непосредствен контакт с публиката, но те не могат да заменят специализираните медии и критиката.
Какво очаквате с нетърпение през 2019 г.?
- Участието на България на Венецианското биенале.
В момента има голямо напрежение сред художниците и кураторите. Много от тях нямат доверие на Министерството на културата. Витаят обичайните съмнения за лобизъм и задкулисни машинации. Затова е важно журито, което ще избере проекта, с който ще участваме в биеналето, да аргументира много добре своя избор. Закъсняхме с подготовката и това със сигурност ще се отрази на качеството на кандидатстващите проекти, но все пак трябва да се избере най-приличният от тях. И да се реализира успешно, разбира се.
Ако зависеше от вас, какво щеше да се промени през 2019 г.?
Щеше да се появи критика за изобразително изкуство в печатните и електронните медии. Не пиар статии за новооткрити изложби, а критически ревюта за тях, написани от професионални критици, които държат на репутацията си, защото си печелят хляба с това.