За пазара, човешкия дълг и човешката природа
Останах смаян от нивото на някои индивиди, обсъждащи в интернет казуса "чайната на Черни връх". Ако оставим настрана обичайния, макар винаги потресаващ, провинциализъм на българските диспути, в дъното на въпросните обсъждания ясно се открояват идеи, еднакво гибелни и в провинциалния си, и в метрополния си вариант.
Иде реч за два идейни пакета, взети на въоръжение от хора, описващи себе си като "десни" (напоследък – "либертарианци", "консерватори" и т.н.). Първият пакет: човек е изцяло и без остатък пазарно животно. Вторият: бидейки такова животно, човек не е длъжен да прави нищо, което изрично не му е вменено като задължение от закон.
В повечето такива случаи, дискутиращи с претенции да не са провинциалисти, се позовават на "Англия". Да видим какво ни казва тази "Англия" по тези въпроси.
По първия въпрос – налага се да се върнем малко преди "Англия".
Големите философи от последните над две хилядолетия
биха онемели пред твърдението, че човек е пазарно създание
– т.е. създание, което "по природа" се стреми да живее по логиката на пазара. Където се справя напълно сам, прилагайки умения като "рационален избор" и мотивиран от "максимизиране на печалбата".
Няма нито един философ отпреди Карл Маркс, който да твърди подобни нелепици, защото те напълно се разминават с реалния, наблюдаемия свят. Гледайки този свят, големите философи от Античността до Просвещението и Модерността стигат до извода, че човекът не е, по природа, самотно, нахъсено и враждебно същество, дебнещо изпод вежди останалите, за да си максимализира печалбите. От своите наблюдения всички значими философи стигат до напълно различен извод: че човекът е създание, което по природа се стреми да живее заедно с други човеци, формирайки различни общности. Висшата подобна общност, според тези мислители, е политическата общност ("полис") по Платон, която днес наричаме "държава". И затова, по Аристотел, човекът е "политическо създание".
В общността на хората, пак според големите философи, икономиката е една малка, спомагателна сфера (наричана просто "стопанство"), която подпомага човека да развива присъщите му добродетели: грижа за семейството и общността, готовност за работа за общото благо, помощ за слабите и бедстващите, собствено развитие към нарастващо благородство.
Всички тези добродетели, описвани от философите преди Маркс, са възможни единствено при хипотезата, че хората живеят заедно. Няма как добродетел да произлезе от хипотезата, че хората живеят самотно, хищно дебнейки се един друг в името на печалбата. От тази хипотеза може да излезе единствено поквара, като алчността например, която пък при християнските мислители е смъртен грях. Това не е случайно.
Алчността и себичността подкопава самата основа на човешкото живеене:
грижата, която полагаме един за друг
Едва при Маркс (описващ себе си не като "десен", а напротив – като "комунист") виждаме картина, при която човекът е икономическо животно и работенето е неговото предназначение. Маркс вади "стопанството" от сферата на спомагателните дейности, нарича го "икономика" и го поставя в центъра на човешкото съществуване.
От тази подредба на нещата добродетели не могат да бъдат изведени и Маркс просто не извежда такива. Напротив, той изобщо зачерква идеята, че именно човекът (и неговите добродетели) са двигател на напредъка към онова, което античните гърци наричат "добрия живот". В неговата схема "икономиката" е "базата на обществото"; всички останали сфери – вкл. онези, в които виреят добродетелите – се оказват някаква второстепенна "надстройка", която не е способна на собствено движение и е задвижвана от "икономиката".
Кое обаче при Маркс движи икономиката? Пак не е човекът; и тук нещата стават автоматично, над-човешко, "системно". А именно: развитието на "производствените сили" движи икономиката, която после движи всичко останало. Кой движи "производителните сили"? Не е ясно...
При всички положения, поставяйки "икономиката" в центъра на нещата, Маркс ликвидира човека като субект на собственото си развитие. Прави го играчка в ръцете на някакви над-човешки "сили", на които той просто трябва да се подчини.
Затова е чист марксизъм да се говори, както днес се говори от "десни", че човекът трябва да се нагажда спорямо "изискванията на пазара". Това е нонсенс. Какъв е този пазар, на който трябва да съм подчинен? Кой е гласувал за този пазар? Този пазар как се отчита на гражданите, които са суверен?
Днешните "десни" остават в руслото на най-елементарния възможен марксизъм. Преименуват неговата "икономика" (както той е преименувал "стопанството") на "пазар" и подчиняват човека на този "пазар". И така изпадат в елементарна фетишизация, превръщайки икономиката от инструмент, изобретен от човека за да му върши работа, в господар на самия този човек.
Доколкото Маркс е писал икономическите си неща в Лондон, можем да го таксуваме като част от онази "Англия", на която се позовават днешните "десни". Но те всъщност старателно го избягват и се позовават на друг човек, който е част от онази, мисловната "Англия" – Адам Смит.
Смит, известен с образа на "невидимата ръка на пазара", е в основата на сериозното мислене за мястото на човека на "пазара". Покрай него и философа Джон Лок неписаната английска конституция твърдо защитава частната собственост, преди други (с изключение на американската) да са направили същото.
Да видим. Никъде при Смит не намираме определението, че човекът – това е създание самотно, по природа обречено да се подвизава на пазара. Напротив, и той се нарежда сред големите философи, разсъждаващи по темата за човешките добродетели без връзка с "пазара".
Днешните "десни" се опират (предимно без да са я чели) на известната му книга "Богатството на нациите". Само че той самият е смятал за по-важна друга своя книга, наречена – според здравата традиция на класическата морална философия – "Теория на моралните чувства". В нея, разбира се, се занимава с добродетелите, които подрежда по важност така: Етика и добродетели (най-важната част); Частни права и естествена свобода; и накрая – Права, свързани със семейството (икономика) и Държава и индивидуални права (политика).
При Смит, основателя на съвременната наука (пардон) за икономиката, самата икономика е класирана доста надолу в йерархията на човешките дела. И е освен това по класически гръцки начин, свързана със семейното стопанство. Ще рече: дори според Смит човекът е първо добродетелно (т.е. грижещо се за други човеци) създание; и някъде надолу в йерархията се занимава и със семейното си стопанство.
В представите на Смит, пишещ преди индустриалната епоха, икономиката е свързана със семейното стопанство, тъй като такива са били реалностите. Доколкото според него някаква част от човешката същност е изразена в тази сфера, иде реч за "наклонността на човека да търгува и разменя". Наклонност, не – същност.
Същността си е все същата, каквато е описвана от Платон насам:
практикуването на добродетели
Ето какво пише по този въпрос Смит:
"Колкото и да смятаме човека за себичен, в неговата природа очевидно са заложени определени принципи, по силата на които той се интересува от съдбата на останалите и които (принципи) правят тяхното (на останалите) щастие необходимо за него, макар той да не получава никаква печалба от това освен радост... От същия порядък са жалостивостта и съчувствието, емоциите, които изпитваме заради бедата на другите..."
Дори според Смит по природа човекът не е самотно пазарно животно. В неговата природа са заложени принципи на добродетелта, според които той помага на останалите, без да очаква печалба.
Ха, сега де...
Добре, какво да правим с неговото настояване за ненамеса в пазарните отношения? В епохата, в която той пише, търговията и размяната са били омотани в тежка мрежа от забрани, гилдийни ограничения, лицензи, мита и подобни, които са били очевидна спирачка пред развитието. Онова, за което Смит настоява, е – тези ограничения, наследени от Средновековието, да бъдат премахнати. И когато човек се занимава с търговия и размяна, да прави това без препятствия, за да може невидимата ръка на пазара да напасне търсене и предлагане.
И – толкоз. Няма повече. Няма "човек е икономическо животно". Дори според Смит, човек е преди всичко създание, помагащо на останалите.
Смит би се наредил сред онези философи, които са смаяни от сегашните "десни" заклинания, че човекът е единствено и само пазарно животно. И, разбира се, заедно с Платон, Аристотел, Кант (да споменавам ли Христос?) би заклеймил без колебание отказа на стопанисващите чайната на Черни връх да подслонят бедстващ човек – да нарушат принципа на жалостивостта и съчувствието, които прилагаме, виждайки бедстващ човек.
Толкоз за първата, икономическата "Англия", на която се позовават днешните "десни". В крайна сметка се вижда, че те нямат общо с Адам Смит, защото са в плен на някакъв неандерталски марксизъм, получен от втора-трета ръка.
Да огледаме правната "Англия". На нея нашите "десни" се позовават по отношение неприкосновеността на частната собственост – идеята, че на своя собственост можеш да правиш каквото си искаш, без оглед на последствията върху останалите.
Като начало да припомним елементарния факт, че в самата Англия цялата земя е собственост на короната. Не можеш да притежаваш земя безусловно; можеш да имаш единствено различни по интензивност права на стопанисване на собствеността на Нейно величество. Когато продаваш – продаваш тези права, не самата земя.
Същевременно е вярно, че английската конституционна уредба е първата (т.е. след американската), в която се извежда неприкосновеното право на собственост. Целта обаче не е – стъпвайки върху собствеността си, да произвеждаш произвол, неподконтролен на нищо. Целта е всеки човек, стъпил върху собствеността си, да може да се спаси от произвола на силните – на местни деребеи, но и на самата държава. Правото на собственост има най-вече политически цели – да пази свободата.
Затова впрочем онези държавници, които искат да отслабят свободата, винаги атакуват правото на собственост. Справка: правото в България на един отделно взет репресивен орган на властта да конфискува имуществото на доказано невиновни хора.
Според английското право обаче правото на собственост не е безусловно – условно е. То не те освобождава от дълга да се грижиш за останалите.
Поколения английски студенти по право кълват казуса Доногю против Стивънсън (1932). В отсъждането си по този казус съдията извежда принципа на "добросъседството": нашият дълг, каквото и да правим със собствеността си, е да избягваме причиняването на вреди на други хора, тъй като ние "имаме задължения един към друг".
На принципа на прецедентното право този казус и до днес определя условността на правото на собственост на англичаните. Не може от двора ти да излизат лоши миризми, облъчвания, замърсявания, пушилки и пр. Защото не живееш на този свят сам, а сред съседи. Тям дължиш "разумна грижа", дори когато тя не е записана в закон.
Като средноразумно човешко същество – описано като "човекът от омнибуса" в казус от 1933 година – имаш дълг да помогнеш на човека, търсещ убежище на прага на собствеността ти.
Дали има или няма закон – няма значение.
Дългът да помагаш произтича от природата ти на човек
Никаква "Англия" не може да оправдае себичното, алчно, безотговорно към другите поведение. Живеейки заедно, хората дължат един другиму грижа. И – не, хората не са по природа хищни пазарни егоисти.
Още Аристотел го е казал: онзи, който живее извън общността, може да бъде "единствено звяр или бог"; но той не е човек.
Не съм виждал човек, смятащ, че не дължи нищо никому, да се превръща в бог. Зверове обаче – на всяка крачка.