Лима – бляскавата столица на Перу, е кацнала на висок пустинен бряг, опрян в Тихия океан. Според официалните справочници наброява 9 млн. души, но местните говорят за 12, с гетата.
Лима – бляскавата столица на Перу, е кацнала на висок пустинен бряг, опрян в Тихия океан. Според официалните справочници наброява 9 млн. души, но местните говорят за 12, с гетата. Има места, на които не трябва да ти стъпва кракът. На летището - засилена полиция и военни с кучета - все пак пристигаме в бившата мека на дрогата. Днес официално в Перу няма наркомафия. По пътя към хотела е лъскави билбордове и сгради се редуват с конструкции в стил "Факултето". Ранен час, а има движение – струва ми се бедно и неугледно. Поочукани малки бусове карат работници. Мяркат се пешеходци. Гидът ни Мария Сиракова разказва страховити истории за престъпността в по-опасните квартали. За "пираньос" – улични младежки банди от по 2-3 тийна, които за отрицателно време могат да разкостят всеки европеец, независимо от телосложението му. Явно няма да се отделяме от нея. 
Независимо от тоталното недоспиване, часовата разлика, умората и преживения труден полет, Лима ме грабва – това е друг свят. Просторни булеварди, култ към зеленина, вкус към цветя и чистота! 
За град с 500-годишна история има какво да се види и посети. Освен огромната влажност към 98% и вятър, ме поразява архитектурната еклектика: редуват се ретро сгради, стилни хасиенди и модерни високи дворци. Строителството е впечатляващо и навсякъде се усеща простор – перуанци и мексиканци имат специално разработена система срещу земетресение и тук високите здания могат да издържат големи амплитуди. Като прибавим прекрасната храна и атмосфера, Лима ме спечелва безусловно. 
Обичат котките, а кучетата се разхождат "марково" облечени и само от водачи. Видях тяхната перуанска порода безкосместо куче, прилича на хрътка. Няма безстопанствени животинки. Нито графити! (за двете имам лична война със столична община, затова обръщам специално внимание на тях.) 
Мирафльорес е съвременен бизнес център и луксозен квартал. На самия бряг на океана. Има панорамна зона, която следва брега отгоре. Градини и пешеходни алеи опасват билото на драматични хребети, които потъват надолу, превръщат се в многолентов път, преди да станат черен пясък и сива вода. Сърфисти - черни точки, гребат през водата. Над нас се реят кондори, няма и помен от чайки и гларуси. През целия ден слънцето така и не се появи - здрач посред бял ден. Нещо средно между водна мъгла и ръмеж, но поради силно сухия климат прилича на конденз. 
Булевардите са широки, от типа на най-големите европейски булеварди, с пешеходна зона в центъра. По-нататък ще видим и по-тесни улици, но някак, мерено дори в улици, усещането за този град е простор. Трафикът е в най-добрите традиции на третия свят: скутери, мотори, коли и автобуси се борят за предимство помежду си. Предимството зависи от силата на клаксона, а пешеходците са играят на пинг-понг с колите или обратно. Тук, по съвет на водача, не пресичаме без колите да са напълно спрели. Като обобщаваща вметка ще добавя, че прекосявайки цяло Перу не видях инцидент. Макар, че не са най-добрите шофьори, явно карат по своему внимателно. 
Стигаме океана. Крайбрежният булевард е в дизайнерски аранжирана зеленина. Но тя е на висока цена – всичко е с капково напояване. И понеже този квартал ми стана любим пак се върнах след няколко дни. 
Посветен на Наска, само че емблематичните рисунки са повторени с цветя. Носи името на великата германка, астрономка и математичка, Мария Райхе. 
И още – навсякъде в Перу ми направи впечатление, че пердетата в сградите са еднакви. На въпроса ми другата Мария обясни, че това е заповед от общината. В името на общата визия на сградата обитателите са длъжни да изберат един тип пердета, а вътре вече си слагат по свой вкус. Това го видях и в най-затънтените градчета на многоетажните сгради. Да, има какво да научат нашите общинари от т.н. "трети свят": не на графитите и да на визията на всяка една сграда! 
За да спестим време и да стигнем по-бързо до Баранко, се качваме на автобус. Градски транспорт! Билетчето е един сол, а всеки автобус си има викач - човек, който щом наближи спирка, се показва от вратата и започва да крещи за къде е автобусът; а тръгне ли да се качва някой, започва да го подканя с викове. Причината се оказва изненада за мен - всъщност голяма част от населението е неграмотна и се нуждае от викачите, за да разпознае автобуса, за който е. Дори цифрите не познават. Перу е страна на неравности: бедни и богати. Има образовани, успешни и има хора, обречени на нищета и неграмотност. Безкрайно богата, потомствена аристокрация, която живее в недостъпен свят на имения, затворени комплекси и частни клубове, притежаваща мините и националното богатство, и гета. 
Автобусът е колоритно изживяване. Имаме късмета да се качат изпълнители на жива музика, които срещу малко свирене на гребен и други местни инструменти ни подканят да дарим някоя пара. 
Слизаме в Баранко – бохемския квартал, където графитите имат специално разрешение, цяла артистична улица е изрисувана с тях, а старата двуетажна архитектура с прекрасни ретро фасади сменят безличните небостъргачи, строени на калкан, от Мирафльорес. 
Като изключим силната миризма на урина, която се носи оттук-оттам, Баранко, освен красив, се оказва и задружен и социално отговорен квартал с високи данъци и самоуправление. Това е бил домът на много писатели и артисти (включително Марио Варгас Льоса). 
Следва първата ми дегустация в Перу и съм силно впечатлена. Храната е неочаквано вкусна, мястото е квартална кръчма, а на тавана виси български флаг (измежду многото национални и футболни флагове, снимки и автографи на Марадона и всякакви други). Дегустираме различни неща, но винаги навсякъде в Перу първо ти поднасят разядка от заведението в малки купички: царевици и боб. (Царевицата няма нищо общо с нашата – тя е една и е печена, поднасят я на зърна, това са техните пуканки). Типичното за региона е севиче – сурова риба, специално обработена. На брега на океана какво да яде човек освен прясна риба? Тук за пръв път опитваме чича морада (напитка от черна царевица с много свеж вкус) и инка кола (жълта лимонада от кока.) Порциите са огромни, храната е нечовешки вкусна. Има писия, октопод – каквото се сети човек. И всичко е прясно, от сутрешния улов. Изобщо перуанци интересно се хранят – закуската им е солидна, обедът - най-важната част - е обилен, на вечеря ядат много малко, обикновено супа. Само като отметка – Перу е кулинарна дестинация, разпределена на три (според други четири) климатични зони: крайбрежна, височинна и речна Амазонка – имах щастието да опитам и от трите, макар като изключително предпазлив от към храна човек констатирах, освен, че е прясна – тук няма замразено, вкусна и екологична, тя винаги е естетически поднесена! 
Следващата ни спирка е центърът на Лима. Междувременно минаваме покрай останките на огромни древни пирамиди, строени от кирпич по технология "библиотека". Всяка ръчно изработена тухличка, замесена с пот, кръв и сълзи, е положена като книга върху рафт от други. Технологията е изключително устойчива на земетресения и е издържала теста на времето многократно. Това е народът на Лима – за който вече писах. 
Задължителна спирка за любознателните е Националният трезор, където в захлас се сблъсква човек с автентична древна керамика и злато. Оказва се, че флешовете и обиците за нос са били доста на мода – от време оно. Изящна и нестандартна за европееца керамиката с формата на животни и... еротични сцени, както се оказва Кама сутра в тукашен древен прочит. 
Разходката по уличките и тежки дървени порти и уникални балкони – колониален стил и барок. 
И ето ни на централния площад, където се помещават общината, президентството, катедрала и дворецът на кардинала. Всеки перуански град е построен на принципа: квадратен площад, ограден със знакови сгради. Принцип на испанската армия (да има ред в новите земи), затова и всеки град си има Арма площад. Да! И фонтан, и пейки. Докато обикаляме наоколо, забелязваме засилено полицейско присъствие - от трафик полиция и регулировчици, през вело- и мото полицаи, чак до жандармерия, нарамила автомати и въоръжена с палки и щитове. Това е обичайна гледка за централната част, която е в почти непосредствена близост до гетата (буквално на един мост разстояние). Перу е страна с кървава история на тероризъм от близкото минало и това си личи в количеството полиция... Скоро ще разберем, че те не само са много, а и могат да реагират изключително бързо при проблем. Ставаме свидетели на протест на общински служители по чистотата, който прераства в малка безредица и мятане на сълзотворен газ. За минути полицията отцепва района и докарва подкрепления. Пристигат водни оръдия, площадът е блокиран. 
С известни усилия и не без сътресения групата ни успява да се събере и да напуснем затворения район. Стигнахме и до моста, който е зад президеството, където въоръжени до зъби военни не дават на туристите да минат от другата страна към гетата. 
На следващия площад, където в различни ъгли с темпераментен патос оратори държат, изглежда, политически речи, докато отново се трупа полиция... Ура, автобусът ни идва да ни отведе към Parque de la Reserva и шоуто на фонтаните там. Бях стресирана от импровизирания митинг и сълзотворен газ. Добре ни посрещна Лима. 
Благополучно пристигаме в парка, билетите са купени отдавна и има защо. Капацитетът е ограничен, макар, че е голям, с много фонтани и инсталации. Бързо се смрачава и всичко грейва в светлина. Вода, блясък и музика. Започва мултимедийно шоу - върху водните облаци, образувани от фонтан, се прожектират образи – за мене този спектакъл беше новост и откритие. 
Сякаш на огромен екран от пръски се редуват сцени от история на Перу, ягуар в бях, колибри, препускащи коне, танци и музика от Андите. Може би с камера на главата човек би могъл нещо да визуализира, но мащабът, колоритът и техниката са впечатляващи. Уникален спектакъл! (следва)
Всички по-ранни текстове на Мария Радева от поредицата "Империята на инките" търсете в рубриката "На път" или последвайте линковете към статиите в долната част на фотогалерията.