"ДАУ": противоречиво изкуство, завръщане в Съветския съюз или евтин трик
Студена съботна утрин през февруари. Неколкостотин души се редят на едва помръдващата опашка пред визовия център. Въпреки надигащото се недоволство сред тълпата никой не се отказва дори когато чакането на студа вече надвишава час. Не, действието не се развива в СССР през 60-те години, макар че авторът на събитието, за което се е събрала опашката, би искал да си мислите, че е така. Мястото е площад "Шатле" в центъра на Париж, а събитието е "ДАУ" (DAU): амбициозният арт проект на руския режисьор Иля Хржановски, който цели да пресъздаде живота и атмосферата в Съветския съюз в мултимедийно интерактивно преживяване.
Иновативната изложба отвори врати в културния център "Помпиду", в Градския театър и в Театър "Шатле" на 25 януари и само за няколко дни привлече опашки от посетители, значително внимание от френски и международни медии, както и множество противоречиви отзиви.
"ДАУ" първоначално e замислен като биографичен филм за живота на съветския физик и нобелов лауреат Лев Ландау. Хржановски снима в продължение на три години в специално създадена за целта конструкция в Харков, Украйна, наречена "Института". В нея стотици непрофесионални актьори без предварително написан сценарий влизат в ролите на учени, асистенти и обикновени хора, "живеещи" пред камера в продължение на 24 часа на ден сякаш наистина се намират в съветска лаборатория през 60-те години на 20-и век.
Именно това размиване на границите между фикция и реалност, което режисьорът впоследствие решава да пресъздаде и за зрителите, променяйки концепцията от филм на интерактивна експозиция, е обект както на суперлативи за творческата оригиналност, така и на критики относно етичността на заснемането на кадрите и провеждането на събитието. Необичайният формат предизвиква сравнения с телевизионни риалити предавания, както и с антиутопичния американски филм "Шоуто на Труман". Постоянното присъствие на камерата и липсата на сценарий породиха и въпроси относно етичността на продукцията и съгласието на актьорите, особено с оглед на множеството автентични сцени на секс, насилие и неконтролирана употреба на алкохол и наркотици.
Дебютът на пълнометражния филм "ДАУ" трябваше да се състои на филмовия фестивал в Кан през 2011 г. Впоследствие концепцията на режисьора се променя и той решава да преработи авангардния проект в т.нар. immersive experience – интерактивно шоу, смесващо различни платформи и жанрове с цел да "потопи" зрителите в атмосферата на епохата и събитията, които представя.
Макар и новата концепция да привлече значително внимание от широката публика и критиката месеци преди откриването, специфичният формат на изложбата срещна множество административни трудности, които от своя страна породиха съмнения спрямо подготовката и мерките за безопасност за провеждането на събитието. Премиерата трябваше да се състои в три големи европейски столици и културни центрове: Берлин, Париж и Лондон. Тази в Берлин обаче беше отменена в последния момент поради неправилно попълнена документация за разрешително.
Несъстоялото се откриване на "ДАУ" беше обект на остра критика в немската столица и поради друга причина: желанието на автора да бъде построена реплика на част от Берлинската стена като част от арт инсталацията. Макар че временната постройка щеше да бъде символично разрушена само след няколко седмици на 9 ноември, годишнината от падането на истинската Берлинска стена, идеята тя да бъде издигната наново, дори и само като част от чуждестранна съвременна изложба, беше срещната със силно противоречие от немската публика.
Дългото очакване, отложената премиера и ограничената комуникация от страна на организаторския екип на "ДАУ" придадоха на проекта почти митичен статус. В Париж обаче мистиката прерасна в открито неудовлетворение. На 24 януари, предвидения ден на откриване, стотици зрители, закупили предварително билетите, или по-точно "визите" си онлайн, се редиха часове на опашка в центъра на парижката столица, за да посетят дългоочакваното арт събитие, което накрая отново беше отменено. Единствената информация, която получиха разочарованите посетители, беше, че парижката полиция не е дала разрешението си за провеждането на изложбата.
След поредното отлагане поради административни причини вълнението покрай откриването на "ДАУ" в Париж беше постепенно изместено от разочарованието. Рекламният шум, липсата на комуникация и дисонансът между големите артистични амбиции на проекта и организационните му проблеми доведоха до сравнения с фиаското на американския фестивал Fyre Festival, чиято организация се провали толкова зрелищно, че главния организатор Били Макфарланд беше осъден на шест години затвор за измама и корупция.
Въпреки множеството пречки и противоречия, "ДАУ" все пак отвори врати на 25 януари вечерта. Или по-точно, една от трите предвидени изложби – тази в центъра "Помпиду" – беше напълно открита, а останалите две, в Градския театър и в Театър "Шатле", постепенно бяха частично отворени в хода на трите седмици, през които се състоя събитието. Вместо да саботира премиерата, като че ли хаотичната организация само увеличи интереса към творбата на Хржановский: Повече от 2000 души на ден са посетили една или повече от изложбите през почивните дни на провеждане, според комюнике на самите организатори.
Но какво всъщност представлява "ДАУ"? Какво очакваше любителите на модерното изкуство зад дългото чакане, километричните опашки и противоречивата комуникация? Всъщност не много, почти единодушни са френските и западните арт критици. Макар и филмите да са амбициозно заснети и да свидетелстват както за кинематографското майсторство на режисьора, така и за вниманието му към детайла в пресъздаването на една алтернативна съветска реалност, творческото им качество не компенсира липсата на замисъл и усещането за измама в останалата част от "интерактивния експириънс".
При получаването на "виза" на входа на събитието на зрителите са връчени и карти на трите обекта, в които всяка зала е означена с гръмко име като "Майчинство", "Оргазъм" или "Подчинение". В действителност обаче тези етикети нямат особена функция, освен да предизвикат напразно любопитство и фалшив шоков ефект. Голяма част от "залите" са всъщност просто стълбища, коридори или пасажи между помещенията. Дори и в тези, в които откриваме някои от обещаните в промоционалната кампания атракции, повечето от тях далеч не отговарят на очакванията.
Едно от големите разочарования са изповедалните с "активни слушатели". В затъмнена зала с множество огледала са наредени и няколко метални кабини, в които на посетителите са обещани псевдопсихотерапевтични сеанси със слушатели "представящи разнообразни професии, сред които свещеници, равини и шамани". За по-голямата част от публиката обаче никой от тези мистични персонажи не се материализира. За сметка на това, в кабините често можем да попаднем на член на координаторския екип или на охраната, който се възползва от интимното пространство за обедната си почивка. Връзката между живота в Съветския съюз през 60-те години и мистичните и религиозни служители също остава неясна.
Разбира се, декорът на залите и загадъчните атракции (или още по-загадъчната липса на такива) допринасят за желаната атмосфера на объркваща съветска лаборатория на ужасите, която "ДАУ" се стреми да пресъздаде, но не по достатъчно интересен или дори автентичен начин, че да оправдае позиционирането им като ключови елементи от преживяването. Напротив, те дори създават усещане за бутафорност и дори за заблуждаваща реклама. След първоначалния хаос или първите негативни отзиви в пресата, организаторите дори се опитват да използват объркването в тяхна полза, като представят разкритикуваните организационни проблеми и недовършените елементи от изложбата като умишлена част от "авангардното съветско преживяване": "Съвременният свят следва строг график, всеки се опитва да си купи време, но "ДАУ" върви с различно темпо. Тук участникът чака непознатото и импровизираното", гласи съобщение до медиите.
Макар и "ДАУ" да не продава време според организаторите, мащабната арт инсталация като че ли се опитва да комерсиализира губенето на време и западната носталгия по стила и културния облик на СССР, смята Изабел Оайон, историк от Националния център за научни изследвания на Франция, специализираща в история на Съветския съюз и пост-съветското пространство. Въпреки множеството празни, недовършени или нефункционални зали и артефакти, ресторантите, вдъхновени от класическата съветска столовая, или пък сувенирните магазини, продаващи консерви с месо, реплики на военни униформи и дори презервативи с илюстрации на сърп и чук, са винаги отворени, а цените далеч не са в копейки.
Според Оайон, в основата на преживяването "ДАУ" е заложен лайтмотивът на "маркетинг на съветската носталгия". Не е случайност, че проектът е насочен към западна аудитория, тъй като той неприкрито се възползва от културния фетишизъм спрямо съветската действителност, присъщ на комерсиалните западни филмови продукции, от шпионските филми през Студената война до миналогодишния британски хит "Смъртта на Сталин".
Дори и силното присъствие на еротично (определено от някои критици като открито порнографско) съдържание във филмите на "ДАУ" е симптом на тази комерсиализация на съветския живот за западната сцена. В действителност съществуват твърде малко исторически сведения за сексуалността и сексуалния живот в съветските общества, за да бъде това централен мотив в продукция, претендираща за историческа и културна автентичност, смята Оайон.
В крайна сметка въпреки високите режисьорски амбиции и неоспоримата кинематографска стойност "ДАУ" не успява да отговори на високите очаквания за многопластов интерактивен спектакъл на съветската действителност. Вместо това, продукцията оставя у зрителите горчивия привкус на евтин трик за комерсиализиране на публичния интерес чрез обвиване на същността на проекта в бутафорна носталгия.