Отново се опитваме да играем на границата на възможното. На границата на мислимото. Опитваме се да избегнем неизбежни рискове и си създаваме максимални рискове за самите себе си - за собствената си сигурност, за собствения си образ пред света и в частност - пред нашите партньори и съюзници.

Светът, в който живеем, се променя бързо и тази промяна носи нестабилност - особено в граничните зони на геополитическо съперничество, една от които обитаваме и ние. През 90-те години и в началото на XXI век беше възможно - друг е въпросът доколко бе допустимо от гледна точка на собствения ни интерес - да се комбинира стратегическата ориентация на България към Европа и атлантическия свят и остатъчната зависимост от Русия - енергийна, институционална... Днес подобна зависимост е все по-рискова за българския национален интерес.

Опорните позиции на Русия на Балканите - които са ключов елемент за тази стратегия - са Сърбия, Република Сръбска в Босна и Херцеговина... и всяка друга страна, която може да бъде откъсната от системата на колективна сигурност и колективно развитие на Запада и Европа в частност. Русия се провали в опитите си да откъсне окончателно от Запада Черна гора - като осуети членството й в НАТО и преговорите за членство в ЕС. Вторият провал бе в Македония - провалиха се опитите на Москва да удържа безвремието на клептократичния режим Груевски, да блокира разрешаването на спорните проблеми между Македония и Гърция, да провокира безсмислени спорове и конфликти между София и Скопие. Европейските и атлантическите партньори подкрепиха Скопие и Подгорица в стремежа им да се присъединят към системите за сигурност и развитие на НАТО и ЕС. По този начин Сърбия и Република Сръбска бяха обкръжени от стратегическото пространство на Запада - бе ограничено пространството на Русия за дългосрочна дестабилизация и отпадане на балканския регион от интеграционните процеси в евроатлантическия свят.

Накратко - предлага териториално пространство и институционална подкрепа на Русия за реализация на нейната стратегия на интервенция и дългосрочна дестабилизация на Балканите.

България няма значима роля за "Турски поток" - освен като транзитна територия, през която ще бъде обезпечена стратегията за монополни енергийни доставки на Сърбия и на Унгария - чийто премиер Орбан има все по-значими проблеми с европейските партньори на страната. С изграждането на АЕЦ "Белене" с руска технология и - все по-очевидно - с руски инвестиции, както и с "Турски поток", стратегическият енергиен монопол на Русия върху България се утвърждава и придобива дългосрочна и необратима перспектива.

Оста Москва - Белград получава сигурен териториален коридор през България и включва София към това на практика геостратегическо пространство на руско влияние на Балканите. Това, което Москва не успя да постигне чрез стратегически натиск върху Атина и Скопие, го получава като подарък от България. Нека бъде ясно - с руските енергийни проекти в България ние правим стратегически, не само икономически избор.

Как съвместяваме тези свои действия с членството си в евроатлантическата общност? Някой би казал - защо Германия може да си позволи "Северен поток", а ние не можем да си позволим Южен - "Турски поток"? "Северен поток" също е обект на оживени дискусии в западната общност, но при равни други условия една тръба от Русия до Германия има по-малко стратегически потенциал за дестабилизация на Европа, отколкото една тръба от Русия до Балканите.

България заема изключително уязвима за самата себе си позиция в раздвояването между западната си стратегическа принадлежност и утвърждаването на руския енергиен монопол в страната. Банално би било да припомняме широко известни факти - агресията срещу Украйна, спешната необходимост от укрепването на източния фланг на НАТО, превръщането на Черно море в "руско езеро", където лавинообразно нараства руското военно присъствие. Ако Бойко Борисов си мисли, че ще съхрани някакъв илюзорен неутралитет на България в тази ситуация с детински рисунки на платноходки и чайки в Черно море - той много се лъже. Не можем да заблудим никого. (Не коментирам позицията на президента Радев - тя е открито проруска по принцип.)

Когато в условия на криза се заема позиция, този, който се опитва да остане по средата, "пере пешкира" заедно с победения. Кой е по-вероятният победител в драматичната конфронтация между режима на Путин и Запада? Какъв е скритият дневен ред на българския премиер в опитите му да постигне невъзможното - да пласира България като стратегическа позиция "по равно" в двата лагера, които са изправени един срещу друг в едно дългосрочно и - надявам се - непреминаващо в активна враждебност съперничество между Москва и западния свят? Не са сериозни аргументите, че видите ли, днес Западът бил разединен, че ние ще бъдем с тази част от Запада, която иска компромис, а не конфронтация.

Ние сме на границата. Повтарям - сега заемаме позиция на набеден наивник между окопите на двете страни, в "ничията зона". Чия ще бъде тази ничия зона утре? Какво ще стане с България?