Защо ни е днес - на фона на "тихата" война по пътищата, болниците и училищата на България, да си говорим за арменския геноцид? За какво ни е да си спомняме първото голямо масово унищожение на човешки същества през XX век, случило се преди 92 години, в една такава тиха пролет като сегашната, когато в кървавите 1915 - 1923 година близо 1.5 милиона арменци (сред тях над 300 арменски интелектуалци, политици и духовни лица) са избити и депортирани от правителството на "младите турци" в Отоманската империя. За какво ни сега е да се занимаваме с нечия чужда трагедия, като можем кротко да си пием ракията, да си разказваме стари вицове за арменския поп и радио "Ереван", да четем или да не четем Орхан Памук, да се правим на сноби или простаци. Не е там работата обаче.

За да четеш например "Черната книга" на новия Нобелов лауреат, турския писател Орхан Памук (във великолепния превод на Рози Самуилова), все пак трябва поне да си чул, че името му е заклеймено в Турция като осъдител на арменския геноцид. Бил е гонен за това, подобно много други турски и арменски писатели в южната ни съседка. Един от талантливите преводачи на Орхан Памук у нас, г-жа Гюлчин Чешмеджиева, застава плътно зад позицията на писателя. Фактите обаче са още по-интересни.

Както е известно, преди няколко месеца турският журналист от арменски произход Хрант Динк беше застрелян в Истанбул пред редакцията на двуезичния седмичник "Агос". Той беше известен с настъпателните си медийни изяви, в които настояваше Турция най-сетне да признае арменския холокост. И донякъде успя. Посмъртно. След трагичната му кончина турците в Истанбул заляха улиците с протести и лозунги, на които пишеше: "Ние сме арменци!" Така, както кралят на Дания по време на един друг холокост закачил на ревера си позорната жълта звезда, за да защити поданиците си евреи от гибелта. Но това не е всичко. Наскоро стана ясно, че семейството на убития Хрант Динк ще предяви съдебен иск срещу началника на управлението за сигурност в Истанбул Джелаледин Джерах (съобщение на турския в. "Сабах"). Искът е подготвен от адвоката на сем. Динк, който заявил, че "месеци по-рано, бидейки осведомен за готвещото се покушение над Динк, началникът на управлението за сигурност на Истанбул не е предприел никакви мерки за гарантирането на сигурността на журналиста. По този начин той се е отклонил от своите задължения, извършвайки сам престъпление - не е предотвратил покушението".

Питате се защо е нужно сега пак да говорим за всичко това. Най-малкото защото в България живее голяма арменска общност, обидена на българския парламент. А има и нормални български граждани, срамуващи се от поведението на властимащите, които миналата година по същото време застанаха пред микрофоните на Народното събрание и с 56 гласа "за", 81 "против" и 33 "въздържали се" парламентът отхвърли проекторешение за признаване на арменския геноцид, апелирайки да не се занимаваме с глупости, защото нямало исторически доказателства за това (нелепо преповтаряне на официалната версия на Турция, че ликвидираните са жертва на вътрешни междуособици по време на Първата световна война)...

Кланетата обаче са осъдени официално от почти 20 държави, сред които Франция, Великобритания, Русия и САЩ. Арменският холокост е признат от ООН и Европейския парламент. Ако не бяха спали като ученици и бяха чели Яворов, нашите депутати може би щяха да си спомнят, че през 1922 г. страната ни отваря границите си да подслони оцелелите близо 120 000 арменци. Още повече че се е случило след първата ни национална катастрофа. Какво ви говори това?

Сред спасените е и голямото семейство на проф. Крикор Азарян, един от стожерите на българския театър. Според Азарян причината за съзнателното пренебрегване на този проблем у нас е формулирана от Хитлер, когато нацистите в Германия обсъждали въпроса за "окончателното решаване на еврейския въпрос" и евентуалните последици, той казал: "Турците, като клаха арменците, кой си спомни?" За да разберат децата, преди това трябва да знаят бащите, а техните представители, нашите депутати, направиха такива витиевати словоизлияния по темата, като че ли такова колосално престъпление никога не може да ни заинтригува, заяви още режисьорът, допълвайки: "Същността на злото е в липсата на усет за съпричастност." Азарян си спомни, че в детските му години, при всяко събиране на спасения му род, арменският геноцид бил основна тема за разговор. Тогава момчето трайно изгубило съня си, докато един ден дядото на Крикор Азарян не му казал: "Мойто момче, не им обръщай внимание, турчинът не е лош човек, само че, като се провикне онзи от минарето, нещо му става и макар че до вчера сте били приятели, днес тръгва с ятагана да те трепе..."

Истината е, че жителите на днешна Турция чувстват вина за геноцида така, както германците заради действията на бащите и дядовците си. Изцяло ненормална е единствено ситуацията у нас. Бившият първи посланик и почетен консул на арменското посолство в България - известната поетеса, писателка и преводачка от арменски Севда Севан (чието истинско име е Франсухи Кеворк Бахчеджян), също е потомка на преселници от Турция след геноцида от 1915 г. Нейният роман-трилогия "Родосто, Родосто", който би трябвало да се изучава в училищата, е посветен на този дълбок проблем. Възмущението на Севан от безхаберието на неграмотните писачи на новата българска история тук не е чуто. Глас в пустиня са и гласовете на много други известни и неизвестни български арменци, пуснали тревожно отворено писмо да всички официални български институции.

*Авторката е журналист