Българи е може би най-странното село, в което съм попадала, най-необикновеното. Огромна табела край пътя "Център на нестинарството в България" ме подготвя за това, което ми предстои. Само след секунди обаче се сблъсквам с тухлен палат на новозаселил се богаташ, както го определиха местни хора. Придобивката не само че няма нищо общо с местната архитектура, но от кръчмата в двора се носи такава музика, че неволно потърсвам с поглед табелата. Не, не съм сбъркала мястото.

В другия край на селото къщите на коренните жители са полегнали от тежестта на времето. Точно те носят тайнствената магия на Странджа, въпреки че онази другата, на входа, се набива на очи.

Най-голямата гордост на местните е, че близо шест века, откакто съществува селото им, в него са живели само българи. През всичките тези години селището сякаш се е ползвало с някаква специална протекция и тук не са били заселвани нито турци, нито гърци, само българи. Това прозира и от гордостта, с която местните произнасят сегашното му име - Българи. Въпреки това обаче няколкото улички се кипрят с... английски имена - West End Avenue, 61st street, Mаdison Avenue. Изглежда, манията на чужденците от последните няколко години да се сдобиват с евтини български къщи е стигнала и дотук.

Само тук древният езически обичай е съхранен в автентичния си вид с всички свещени места, свързани с него - конака (параклис, посветен на св. св. Константин и Елена), където се пазят и после "обличат" иконите, аязмото с лечебната вода, малкия дървен одър край него...

От няколко години за огъня, в който влизат нестинарите, е ограден голям кръг в центъра на площада. По ирония на съдбата той се намира точно срещу църквата, която отрича обреда и дори е преследвала нестинарите в миналото. И днес църковните служители ги наричат "обладани от нечистия дух" и се ужасяват от вкарването на икони в огъня.

А конакът, където по традиция се усамотяват нестинарите преди играта в огъня, отдавна се е превърнал в атракция. Сблъсках се на входа с цяло стълпотворение от туристи, дошли да разгледат и по възможност "да влязат" в традицията. Някои палеха свещи, други бяха приседнали на столчетата на нестинарите.    

Най-странното е, че всички тези противоположности са в пълна хармония тук и, изглежда, изобщо не притесняват останалите около 150 жители на селото. Те спокойно приемат всичко ново, като не се отказват и от старото, с което са свикнали. Изглежда, те правят впечатление само на някой, който за първи път влиза в техния свят.

 

Българи е само на 17 километра от Царево и от морето. Като повечето странджански села и то е разположено на билото на планината, заобиколено от дълбоки долини и вековни гори. Източно от селото се намира първият български резерват "Силкосия", в който се срещат 260 растителни и над 50 животински вида. В землището на Българи е открит и най-новият резерват в Странджа - "Тисовица". Обявен е за такъв през 1990 г., за да бъдат запазени уникалните източнобукови гори, под които се спотайват вечнозелените странджанска зеленика и тис. Само на няколко километра от селото се намира защитената местност Марина река. Естествена ботаническа градина, тя е събрала почти всички видове редки и защитени растения, характерни за Странджа, и е леснодостъпна за посетители.

Наоколо е пълно с лечебни извори, малки параклиси и чакащи да бъдат изследвани горски пътечки.

Все още девствената природа, близостта до морето и автентичният езически обичай на игра в огъня привличат като магнит туристите, които с всяка година стават все повече.

До селото може лесно да се стигне с автобус, кола или... на автостоп. Последното се оказва предпочитан вариант от младежи, които са съчетали бягството от града с връщане към традициите. Потокът от коли, запътили се към "центъра на нестинарството", е толкова голям, че няма да останете дълго време край пътя с вдигнат палец.    

Старото име на едно от първите странджански села е Ургари и има прабългарски произход. Според историците така се е наричало прабългарското племе, охранявало българско-византийската граница. В околностите му са открити останки от древни епохи - руини от тракийска и късноантична крепост, тракийски могили, следи от древна металургия.

Нестинарството, с което се слави Българи, също има вековен характер. Тайнствените хора от Странджа, които тъпчат с боси крака пламтящата жарава, за първи път са документирани от Петко Рачов Славейков през 1862 г. Нестинарски танци в Странджа обаче са били играни много преди това.

Според историците преди години всички нестинари се събирали в свещена местност в планината, наричана Голямото аязмо или Влахов дол. Денят е бил неделята преди празника на светците Константин и Елена, а мястото - по средата между петте нестинарски села Българи, Кости, Кондолово, Граматиково и Сливарово. От всяко село е тръгвало шествие с нестинарски икони начело с момчета и момичета, носещи имената Константин и Елена. Според една от легендите на това място е растяло ореховото дърво-близнак, от което са направени нестинарските икони-братя на селата Българи и Кости.

След 1913 г., когато започнали гоненията срещу нестинарите, първи от събора се отказали хората от село Кости. Обичаят на останалите четири селища продължил до 1947-1948 г., когато постепенно замрял.

Съборът на нестинарите е възстановен през 1995 г. с помощта на дирекцията на природен парк "Странджа". Изградени били отново петте платформи с нестинарски икони и железни иконостаси, по една за всяко село, и шествието пак тръгнало, разказва директорът на парка Стефан Златаров. От няколко години за празника започнали да пристигат и гърци, потомци на изселените от село Кости нестинари, които също влизали в огъня.

В единственото оцеляло нестинарско селище игрите в огъня винаги са се провеждали на една и съща дата - 3 юни - деня на светците Константин и Елена. Така е и днес.

За да не пропуснете нещо от обреда обаче, най-добре е да пренощувате в селото предната вечер. Като десетките холандци, французи, турци, гърци, а вече и немалко българи.

Местните вече имат готовност да приемат желаещи за нощувка в къщите си. За по-големите компании и пътуващите на автостоп обаче остават палатките, които могат да бъдат опънати под някое от вековните дървета край селото. Толкова са много, че са осеяли целия път до аязмото.

Където и да изберете да преспите, важното е да се събудите навреме.

Процесията започва рано сутринта и в нея се включват всички жители на селото начело с нестинарите. Те изнасят иконите на св.св. Константин и Елена от местната църква, след което поемат към аязмото, водени от ритъма на нестинарския тъпан и съпровод на гайда.

На свещения за нестинарите извор се освещават иконите и се играе обредно хоро. Вярва се, че на този ден водата от него е най-лековита, докосването до иконите - също. Не е необичайно тълпи от хора да се стичат към аязмото през целия ден, за да се наплискат със светената вода.

Процесията обикаля в кръг селото, като обхожда всички свещени за селището извори, вековни дървета и параклиси.

В същото време на площада гори огънят, който обикновено се пали и поддържа от един от старите нестинари - Михаил Атанасов. Когато се свечери и притъмнее, огънят вече се е превърнал в жарава и е готов за играта.

Тази година тя започва малко по-късно. За освещаването на новата сграда на кметството са пристигнали всички самодейни фолклорни състави от Царево. Програмата им е довела още няколкостотин туристи, които изпълват площада и околните заведения от ранния следобед.

Новото кметство се кипри в центъра на селото, сякаш нарочно построено на най-възловото за наблюдение на ритуала място. От терасата му се открива невероятна гледка към конака, откъдето привечер тръгва нестинарското шествие, църквата, която то обикаля три пъти, и огнения кръг.

Тази година "посветените" да играят в огъня са повече. Освен тримата стари нестинари по жаравата се впуска да танцува и 15-годишният Костадин Михайлов. Той дори поема горещи въглени в шепите си и с това предизвиква овациите на смаяните наблюдатели. Две млади танцьорки на народни танци също "прихващат" и влизат в огъня.

Както повелява традицията, старите или "главните" нестинари, които влизат първи в огъня, пресичат накръст жаравата. После започва танцът им с иконите в ръце. Смята се, че така те отварят свещеното пространство за посвещение на другите в огъня.

А тази година и те са повече. Някои от наблюдаващите се спускат по още тлеещата жарава, опиянени от магията на танца, други - от порядъчното количество изпит алкохол.

Празникът продължава до сутринта. След което селото замлъква.

До следващия празник.