България все повече затъва в политическа шизофрения. На национално ниво, колкото и да се размиват разликите, партиите все още пазят приличие - едни са управляващи, други - опозиция, едни са леви, други - десни. На местно ниво обаче България е сякаш друга губерния. След всеки следващ вот за общински съветници и кметове политическите различия стават все по-размити. На принципа "всички за един" или "всички срещу един" масово се коалират леви и десни, управляващи и опозиция, бизнес интереси и пъстроцветни партийни притурки.

За местните избори наесен заявките за политическо представителство са на път съвсем да скъсат пъпната връв с националното такова.

Партия "Бургас" - на местния концесионер и приближен на кмета Йоан Костадинов Ваклин Стойновски, партия ДЕЛА - в Несебър на местни строителни предприемачи и хотелиери, "Движение на експертите за регионите във Варна"... Управляващата БСП се чуди как да озапти ескалацията на местните квази бизнес граждански структури, започнала още на предишните местни избори, и засега измисли само 10-месечен ценз за уседналост.

В Кърджали пък на път да се прегърнат срещу общия враг ДПС са уж първите съперници на национално ниво БСП и "Атака". Волен Сидеров и местният соцлидер Милко Багдасаров зоват за пълно обединение в града - БСП, "Атака", СДС, ДСБ, ГЕРБ... срещу Доган. Ако такава коалиция все пак се създаде и тя победи ДПС, това ще е пирова победа, защото ще противопостави българи и мюсюлмани - пръв и ясно го каза не Станишев или някой от остатъчните сини лидери, а уж баш популистът Бойко Борисов. Президентът Първанов пък учреди клуб на интелектуалци, който щял да подкрепя успешни кметове за втори мандат. Разбира се, интелектуалците са все от президентската "ловна дружинка", а успешните кметове - все "независимите" и все от БСП кметове на Търговище, Варна, Русе, Стара Загора, Смолян...

Този процес, започнал още на предишните и по-предишните местни избори, свидетелства за все по-засилващата се трансформация на политическото представителство - кризата на политическото представителство на национално ниво търси все повече своето разрешение на местно. При тази трансформация изпъкват

Първо, представителството на местно ниво става все по-автономно. От една страна, нарастващото отчуждение от традиционните партии прави дори съвсем официално по-автономни техните местни структури, които са почти свободни за безпринципни коалиции. От друга, отслабването на партийните централи прави все по-неизгодно за бизнеса да ги финансира и той все повече предпочита политически да се самофинансира под формата на граждански, експертни или откровено бизнес формации.

Второ, националните политически противоречия добиват все повече реално съдържание тъкмо на местно равнище. Едно е в София да се възмущават срещу процентите и мандатите на ДПС, друго е същото чувство по места, където преяждането с власт на ДПС се усеща съвсем сетивно - от свободата за бизнес и назначенията за работа до чисто символната демонстрация на властово доволство. Затова от гледна точка на местното политическо представителство може да изглежда съвсем оправдано формирането на безпринципна от гледна точка на националното представителство анти-ДПС коалиция.

Трето, местната власт се феодализира - било под опеката на една етническа партия, на една бизнес псевдопартия или под егидата на "независим" черноморски кмет с прякор на мощна икономическа групировка. Тази феодализация едва ли ще стигне руските губернски мащаби, където от съответния олигарх зависи всичко - и пътищата, и заплатите, и млякото в детските градини. При всички положения обаче от политическото представителство не остава почти нищо освен монополната защита на определени местни бизнес интереси.

Четвърто, местното политическо представителство става политически безотговорно, лишавайки избирателя от основното му средство за политически контрол над избраните - да не гласува отново за същия кандидат или формация. Създаваните ад хок партии и сдружения обикновено изчезват още преди следващия вот, а фракциите им в местните парламенти скоро се преструктурират и така циклично гарантираната от вот на вот политическа отговорност изчезва.

Пето,

води до институционален дисбаланс, раждащ огледални на местните политически хипертрофии и в национален мащаб. Президентът се готви да стане патрон на всевъзможни граждански инициативи (първата от които е комитетът от интелектуалци в подкрепа на успешни кметове), за да запълни вакуума, оставен от традиционните партии, и да съперничи на националните вождистко-популистки и местните бизнес формации. Ако делегитимацията на традиционните партии продължи, а местното псевдополитическо представителство укрепне, президентът в един момент наистина може да се окаже единственият легитимен представител на национална България. Което пък ще доведе на дневен ред и нуждата от разширяване на конституционните му правомощия.

Този тип децентрализация на политическото представителство, едновременно опитващо се да разреши и да се възползва от кризата на националното политическо представителство, може да се окаже

Паралелното съществуване на две Българии - национална и местна, в огрубен мащаб предлага три политически модела: феодализирано политическо представителство - със силна местна квазиполитическа власт и делегитимирана слаба централна власт; путинизирано политическо представителство - с президентски патримониум над полуавтономна местна власт; двойно делегитимирано политическо представителство - с лишени от авторитет местна и централна власт. Разбира се, нито един от трите модела не е за предпочитане, а и едва ли те биха били наблюдавани в "чист вид". Традиционните политически партии освен това още далеч не са "за изхвърляне", а и институционалната рамка в страната предлага силни спирачки срещу властова децентрализация. Проблемът обаче е съвсем ясно отчетлив - българските варианти на децентрализация на политическото представителство не само не разрешават кризата на националното политическо представителство, ами я задълбочават така, че е на път да изчезне всякакво политическо представителство.