На 23 юли милиони турци ще се събудят в една променена от изборите Турция. Какво точно ще се случи е сложно да бъде предвидено.

Политиката в тази страна е изпълнена с изненади, които обаче са неочаквани единствено за чужденците. Това, което повечето хора извън Турция намират за учудващо, е, че именно жените са тези, които се намират в центъра на политическия дебат. Броят на жените, кандидатирали се от всички партии за участие в предстоящите избори, днес е по-голям от всякога, както и интересът им към политиката като цяло.

Изборите бяха насрочени, защото, когато управляващата консервативна партия (АКП) предложи външния министър Абдула Гюл за свой кандидат за президент, целият светски елит в страната изтръпна. Проблемът не беше самият Гюл, а съпругата му. Защото дойдеше ли министърът на власт, Турция щеше за пръв път в историята си да се сдобие с първа дама, носеща мюсюлманска забрадка.

Именно тази забрадка се превърна в символ на консервативните промени, които според светския елит неминуемо щяха да последват избирането на Гюл за държавен глава. Ако дори първата дама носи фередже, къде тогава е гаранцията, че самите устои на светската държава няма да бъдат подкопани, питаха те.

Казусът разтърси политическия живот в страната с невиждана досега сила. Турция беше залята от истинска вълна от масови демонстрации. Дори се заговори за евентуален военен преврат, което отново показа армията като активна политическа сила.

По време на целия скандал жените застанаха в предните редици. И най-яростните защитници на светската кауза се оказаха именно модерните, прозападно настроени туркини, решени на всяка цена да се разграничат от "другите" турски жени.

Половото разграничение винаги е заемало важно място в дебатите в Турция. Кемализмът ("ататюркският" модел на демокрацията) е уникален сред всички останали реформистки движения в мюсюлманския свят с това, че е трансформирал не само обществената сфера, но и частната сфера, по право принадлежаща на майките, съпругите, сестрите и дъщерите. През 20-те и 30-те години на миналия век, времето на управлението на Мустафа Кемал Ататюрк, "новият" тип туркиня се превърна в символ и на новия, модерен режим.

Разликата между понятието на французите за светска държава лаисите (laпcitй) и секуларизма не е просто лингвистичен нюанс в Турция, където кемализмът беше приет скоро след като Франция укрепи светския характер на управлението си. Всякакви религиозни символи до голяма степен са премахнати от обществения живот, а религията се смята за нещо лично. Много турци, които за пръв път посещават Съединените щати например, са изключително учудени именно от силната религиозност на тази страна. За тях е странно да виждат религиозни символи и изказвания на входа на много обществени сгради, в съдебните зали, че дори и на банкноти.

Но в Турция мюсюлманската забрадка не е поредният религиозен символ. Осемдесет години след основаването на турската република проблемът със забрадените жени е, че те не се вписват в образа на идеалната модерна туркиня.

На пръв поглед изглежда, че между двата вида турски жени съществува огромна мисловна, културна и политическа пропаст. Но ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че тази пропаст всъщност е илюзорна. Във всекидневния живот двата типа жени се смесват много повече, отколкото бихме очаквали. Не е рядкост сред две добри приятелки или дори сестри едната да носи мюсюлманска забрадка, докато другата се облича в западен стил. Майката може да се придържа към традиционно облекло, но в същото време не го налага задължително на дъщерите си.

Дори след кратка разходка по някоя от оживените истанбулски улици човек се убеждава, че традиционно и модерно облечените жени без проблем общуват помежду си. Защо тогава не може да бъде постигната подобна симбиоза и в политическата сфера?

Проведено наскоро допитване показва, че около 60% от жените в Турция покриват главите си извън дома. Но означава ли това непременно, че всичките 60 на сто носят забрадки? Означава ли, че подкрепят ислямисткия фундаментализъм? Отговорът и на двата въпроса е не.

Като писател, когато пиша на турски, мога да се сетя поне за осем думи, обозначаващи мюсюлманската забрадка. Yemeni, tьrban, esarp, зarsaf… Всяка от тях е различна. Така и жените избират да носят забрадки по различни причини. Някои ги носят по навик или по-скоро от традиционни, отколкото от религиозни съображения. За други мотивът е политически. Далеч не всички жени обаче се забулват поради религиозен консерватизъм. И не всички забулени жени са "неуки" и "потискани".

Но цялата тази комплексност се губи заради тежестта на понятието мюсюлманска забрадка. Ако човек не прави разлика между различните нюанси, тогава е много лесно да повярва, че 60% от туркините носят забрадки. Същото допитване обаче показа, че процентът жени, които напълно си покриват главата, и то по политически причини, е едва 11 на сто. Това доказва, че нюансите имат значение - разликата между това да заявиш, че над половината туркини носят забрадки, и да кажеш, че те са само 11%, е голяма.

Тези различия обаче остават скрити не само за западните наблюдатели, но дори за самия турски елит. След като повечето идеологични сблъсъци в Турция, изглежда, възникват заради женското тяло и облекло, може би е време да спрем да питаме как трябва да изглежда идеалната туркиня и да попитаме трябва ли да има идеална туркиня въобще. Все пак плурализмът не е просто политически принцип, но и принцип, който в едно свободно общество важи и за отделните индивиди - били те мъже или жени.

В Турция вече над 150 години се борим с въпроса дали ислямът може да съжителства със западната демокрация. След век и половина на модернизиране отговорът, до който стигнахме, е категорично да. Страната ни е сложна, с много неизяснени докрай проблеми. А жените в нея са едновременно и решението, и причината за тях.