Месест и сочен, под тънката му и твърда ципа се крие уханно желе със златисти или тъмнозелени семки, цепваш го и от него потичат прозрачни червени сокове и нищо чудно, че го наричат любовната ябълка - в общи линии това трябва да представлява в идеалния си вид един домат през август. Този зеленчук, който всъщност е плод, е средиземноморски цар, чиято истинска власт може да се усети най-напред в Испания. Дори празник са му посветили - томатина - бурен, зрелищен и червен ритуал, който си е типичната лятна вакханалия. Испанците го ценят и в най-семплата му форма, каквато е pan con tomate - препечена филийка с чесън и зехтин, върху която просто са разхвърляни няколко доматени кубчета. Или запечен във фурната само с козе сирене и запечени парченца хляб с чесън.

Испания предлага и нещо друго, нещо гладко, червено и студено, което днес цял свят познава като гаспачо. Заедно с таратора това е най-великата студена лятна супа. Не говорим за онова блудкаво и вяло пюре, в което изведнъж разпознавате следите на готов доматен сок, или още по-зле - доматено пюре. No pasaran, както се казва, по-добре се откажете. Трудно е за вярване, че това се случва по ресторантите още повече, като знаем, че става дума за нещо толкова вкусно и толкова лесно за приготвяне. Като начало за гаспачото ви трябват добре узрели и в никакъв случай не презрели домати. Подобно на виното, гаспачото трябва да има "тяло", а то идва от хляба и чесъна. То трябва да е с хъс и леко да щипва небцето - за това е оцетът от шери, но работата с пощипването се върши превъзходно и от винения оцет. Трябва да има и душа - а тя идва от качествения зехтин. Намерете баланса между тяло, хъс и душа - и мечтаното гаспачо е готово. Едва тогава идва голямото удоволствие - това с експериментите и адаптациите.

Столицата на студената супа е Севиля, където знаем, че е много горещо. Най-интересното е, че произходът на най-известната доматена супа в света всъщност няма нищо общо с… доматите. Исторически гаспачото далеч изпреварва 16-я век, който донася доматите и чушките в Европа. Началата на гаспачото са през VII век, което директно ни отпраща към арабския свят и маврите. Да си представим един добре запотен мавър, който се върнал вкъщи и казал нещо от рода на: "Жено, вземи там каквото има, разбъркай го и го дай студено, че ми е много горещо!". В онези дни всичко в кухнята започвало и свършвало със счуканите заедно хляб, чесън, сол, оцет и зехтин. Разреждали със студена вода и се получавало нещо много близко до sopa de ajo, или студената чеснова супа, позната като ajo blanco, или бялото гаспачо на Малага.

Така по някакъв начин се родило и гаспачото. Думата по всеобщо мнение идва от caspa - парченца, което очевидно се отнасяло до хляба. Тъкмо той се явява в основата и философията на ястието.

Девет века по-късно в тази история се намесва Колумб. Той донесъл на Европа xitomatl, чийто път минал първо тъкмо през Севиля. Супата почервеняла и освен доматите към нея започнали да прибавят ситно нарязани чушки, краставичка и лук. Гаспачото поело по различни пътища на необятните си издания.

Често се поднася и в чаши. В някои ресторанти ще ви го поднесат и като малки шотове. В Гранада ще го срещнете със счукан кимион. В Кордоба е хардверсията - там супата се поднася много по-гъста от обичайното заедно с хамон и сварени яйца. Среща се и с риба. Както може и да се очаква, гаспачото също не е пожалено от деконструкцията - грубо казано, всичко се поднася поотделно и си представяш, че ядеш гаспачо. В Мадрид има великолепни гаспачени сорбета, гарнирани с листенца от мента. Колкото до големия дебат дали да е гладко или на по-едри парчета, като че ли в момента философията на гладкото надделява. В горещото на човек не му се дъвче. Преди няколко години, отново през месец август, попаднах в село Ла Манча. Като на онзи мавър ми се прииска нещо студено, затова и в една кръчма с изглед към бикоборна арена си поръчах гапсачо. Това, което получих, беше нещо горещо, гъсто, бозаво, в което различих присъствието на месо, парченца хляб, май че и гъби. Недоразумението се изясни. Гаспачо manchego е ловджийско ястие със заешко месо, но може пиле или яребици, хляб, горски гъби, зехтин, чесън, розмарин, мащерка. Яде се не само в Ла Манча, но и в цяла Кастилия. Така че не забравяйте и питайте: "Андалус о манчего?"