След изборите във Франция през тази седмица най-оптимистичните коментари са, че класирането на Льо Пен за втория тур ще подейства мобилизиращо на негласувалите и на 5 май Ширак ще спечели убедително с над 60, 70 или 80 процента според различните прогнози. Подобен оптимизъм е твърде лекомислен. Дори тази убедителна победа да се случи, онези 17 процента французи, гласували за Льо Пен, остават и това не е просто една цифра, а знак за нещо по-сериозно. Нещо, което не е само френски, а европейски - в този смисъл и наш, проблем.

По-сериозните анализи говорят за криза в политическото, за консервативен вот, за страха от глобализацията, реабилитиращ национализма. Всичко това не може да бъде пренебрегнато, но дали политическите обяснения са достатъчни и достатъчно адекватни на случващото се сега. Най-малкото са закъснели. Същите тези анализатори, политолози и социолози не успяха да предвидят успеха на Льо Пен, не видяха знаците за подобен вот сред френския избирател. Впрочем такова "успиване" наблюдавахме и у нас преди миналогодишните избори, както и същите тези за разпад в политическото след тях. Струва ми се, че това показва и една друга криза, тази на политологическото мислене. И тя е част от общата криза на идеите и визиите за света в началото на хилядолетието. Казват, че след 11 септември посещенията на галерии, музеи, театри и концерти се е повишило. Изправени сме пред нещо ново и старите политически инструменти, които досега ни вършеха работа, вече не важат.

Успехът на неофашистката партия на Льо Пен се случва като зла ирония в държавата, която свързваме с Просвещението, Великата френска революция, родината на човешките права и пр. Сериозният въпрос, на който трябва да си отговорим, е дали този успех се случва въпреки отработените механизми на политическата система или - по-страшното, се поражда вътре в тези механизми. И ако се окаже така, следва ли да се смени системата (с какво? кой? как?) или трябва да се търсят други визии и обяснения за обществото - ясни, разбираеми и близки до всекидневния човек. Защото последният не обитава 24 часа кабинета на политическото и не притежава "просветеното съзнание" на експерта. Твърде вероятно е една част от гласувалите за крайната десница да не разпознават неофашисткия блясък зад обещанията за ред, единство на нацията, високи детски надбавки и пр., или да не искат да го разпознаят. Твърде вероятно е да си представят фашизма още с Хитлерови мустачки, немска каска и пикиращ "Месершмит" - все образи от стари филми и хроники. И да се успокояват, че Льо Пен не носи мустачки. В началото на 80-те френският "нов философ" Бернар Леви пише че фашизмът е "определен модел на общност, определен начин на мислене и устройство на социалните отношения". Опасността идва оттам, че тези процеси са трудно забележими, не будят безпокойство и се улавят късно. А самодоволният политически елит ги пропуска. Колко лесно щеше да бъде, ако днешният неофашизъм ходеше винаги с каска.