"Захващането с политическото е до такава степен въпрос на висок човешки ранг, щото едва ли може да се очаква, че някой ще е дорасъл за такава висока задача. Има две противоположни възможности за провал в това отношение:

Първо, човекът се самоизключва от участие в хода на нещата. Вярно е, че той се вълнува от облагите, които му предлагат случайните обстоятелства на собственото съществуване, но на цялото той гледа като на дело на други, които правят от него професия. Натъква се наистина навред на последствията от насилието във фактическата реалност на настоящия порядък. Намира някои неща за несправедливи или безсмислени. Но ги търпи като нещо чуждо, което не е предмет на собствената отговорност. Толкова е последователен, че не обвинява. Равнодушен към събитията, не допуска сърцето си да затрепти в унисон с тях. Честно е готов да признае, че не е ориентиран нито по отношение на възможностите изобщо, нито в съвременната ситуация и се въздържа както от оценки, така и от дела. Тази аполитичност е капитулацията на оногова, който не изпитва потребност да знае какво иска, тъй като не иска нищо, освен да се реализира в своето безсветовно самобитие, сякаш влизайки в някакво безвременно пространство. Той приема историческата съдба на човека само с пасивна търпеливост, тъй като вярва в битието като в неисторическо спасение на душата. Непознато му е чувството за отговорност на оногова, който едва в света е самият себе си и се чувства виновен за онова, което става, ако не е сторил всичко, каквото е могъл да стори, за да допринесе за това, което е трябвало да стане.

В другия случай човекът се впуска в някакви слепи политически искания. Недоволен е от съществуването си и вини за това обстоятелствата - вместо и самия себе си - търси единствената причина за хала на собственото съществуване. У него действат инстинкти на омразата и после на въодушевлението, но преди всичко инстинктът на волята за власт като такава. Въпреки че нито знае, каквото все пак би могъл да знае, нито какво всъщност иска, говори, избира, постъпва така, сякаш то му е известно. Нещо като късо съединение води направо от полузнанието до лъжливата безусловност на фанатизма. Това шумно присъствие е най-широко разпространената проява на едно мнимо политическо съпричастие и стремление, което залита във времето, способно да отприщи и размирие, но неспособно да върви по определен път."

Карл Ясперс, Духовната ситуация на времето, ЛИК, С., 1996, 88-89, превод от немски Никола Георгиев